Съдията запитал най-стария от тях – Тарах.
- Как ти е името?
- Аз съм християнин – отговорил той.
- Аз не те питам за твоята нечестива вяра – възразил гневно съдията. – Кажи ми името си!
- Аз съм християнин – повторил Тарах.
- Бийте го по устата за тоя отговор – заповядал съдията на своите слуги.
Заповедта била изпълнена веднага.
- Аз съм християнин – потретил Тарах, удрян непрекъснато по устата. – Това име за мене е по-скъпо и по-славно от името, което са ми дали моите родители. Но ако ти е нужно да знаеш и това, чуй: Аз се наричам Тарах.
- От какъв род си?
- От римски и воински. Роден съм в Клавдиопол. Като станах християнин, напуснах службата си.
- Слушай – казал му съдията. – Пощади старостта си и изпълни царската повеля. Вкуси от жертвоприношението и се поклони на боговете, на които се покланят и самите наши царе.
- Те се заблуждават, лукаво прелъстени от демоните – възразил Тарах.
Съдията заповядал да го бият пак жестоко за тоя отговор. След това започнал да го убеждава да извърши езически обред.
- Аз служа на Единия Бог и на Него принасям жертва не в кръв, а в чисто сърце – казал, окървавен от ударите Тарах.
- Жал ми е за твоята старост – заговорил меко съдията. – Затова още веднъж те съветвам: остави християнската вяра и се поклони на нашите богове.
Тарах заявил твърдо:
- Няма да извърша това престъпление, защото обичам закона на моя Бог. И никога не ще се отрека от него!
Почувствал безсилие в себе си, съдията заповядал да мъчат жестоко стареца. При мъченията Тарах се молел горещо. И молитвата му давала сила да понесе тежките изтезания. Оковали го във вериги и тъй го огвели в тъмница.
Съдията повикал Пров и му поставил същите въпроси:
- Името ти?
Пров отговорил:
- Моето първо и пречестно име е “християнин”. Другото ми име, дадено от човеци, е Пров.
- Откъде си родом?
- Баща ми е тракиец. Аз съм се родил в Пергия Памфилийска и съм християнин.
- Това название няма да ти бъде от полза – казал съдията. – Съветвам те: поклони се на боговете ни. Тъй ще получиш от царя милост и дарове.
- Аз не търся земни милости – отговорил Пров. – Бях богат и оставих богаството си, за да послужа на истинския Бог.
Съдията заповядал да го бият. Кръвта му се леела под жестоките удари. Мъченикът бил твърд и спокоен.
Убеждавал го и стотникът да се поклони на боговете.
- Тялото ми е във ваша власт, а мъчението за мене е милост – казал Пров, като гледал благодушно към леещата се от тялото му кръв.
- Остави безумието си – казал съдията.
- Аз не съм безумен, а мъдър и мъжествен в Господ – възразил мъченикът.
Съдията наредил да усилят мъченията. Спокойно Пров търпял всичко. Устните му мълвели:
- Господи Иисусе, помогни ми. Помогни на Твоя служител ...
- А къде е помагачът ти? – иронично запитал мъчителят.
- С мене е – отговорил Пров. – Той ми помага. Затова аз за нищо не считам тия ваши изтезания. Те не ще преклонят волята ми!
- Погледни тялото си. Земята около теб е обагрена с кръв.
- Нека се лее моята кръв. Когато тялото страда за Христа, душата крепне и се оживява.
След продължителни мъчения и Пров бил окован във вериги и отведен в тъмницата.
Дошил ред на Андроник. Повикали и него.
На въпросите на съдията той дал същите отговори. Нарекъл се християнин. Отказал да се поклони на боговете. Претърпял люти страдания. През цялото време на мъченията славел Господа.
И него отвели окован в тъмницата.
След няколко дни тримата смели изповедници пак били изправени на съд. Съдията се надявал, че мъченията и затворът са пречупили волята им. Но и тоя път те му дали да разбере, че са готови всичко да претърпят за вярата си.
След мъчения с огън и желязо пак ги заключили в тъмницата.
Няколко пъти ги довеждали за разпит и подновявали мъченията. Правели ги все по-ужасни.
Съдията ги заплашил със смърт. А те отговорили:
- Умират тия, които правят зло. А ние ще оживеем в небесата, понеже Господ е наше възкресение. Не се надявай да ни отвърнеш от Бога. Ние всички с едно сърце Му служим. И не се боим от твоите заплахи!
Съдията заповядал да донесат вино и месо от идолското жертвоприношение. Слугите свързали мъчениците и насила им турили в устата храна, от която те се гнусели.
- Е, какво? Защо досега се противехте? За какво ви послужи вашето упорство? Вие вече вкусихте от жертвоприношението!
Тия думи съдията изказал с особено задоволство. Но отново се намръщил, когато чул отговора на мъчениците из устата на Пров:
- Господ вижда нашата воля. Повярвай ни, мъчителю, ни огън, ни мъка, нито нещо друго в света може да ни откъсне от Бога!
Мъчениците били подложени на нови страдания, които човешкото въображение трудно може да си представи. Рязали им ушите. Изболи им очите. Одирали им кожата.
Тяхната мъжествена твърдост предизвикала изумление у езичниците.
Най-после съдията заповядал да ги хвърлят на зверовете в цирка.
В определения ден на смъртната присъда градският цирк се препълнил с народ. С Тарах, Пров и Андроник били доведени и няколко злосторници, осъдени също на смърт. В един миг зверовете разкъсали злосторниците. После се приближили до светите мъченици и кротки като агънца легнали до нозете им. Ближели раните им.
Вместо да се вразуми от това чудо, управителят на града, езичник, помрачен от ненавист, заповядал с копия да убият мъчениците.
Когато заповедта била изпълнена, той наредил на войниците да пазят телята им, за да не би християните от Тарс да ги вземат и погребат с подобаваща чест.
Привечер се дигнала страшна буря. Ураганът бил толкова голям, че войниците, изплашени, се разбягали и изпокрили.
Християните използвали това и, въпреки бурята, взели телата на светите мъченици. Погребали ги с молитви и песнопения в каменна пещера.
След това, по обичая в онова време, с послание известили на вярващите в другите градове за смъртта на мъчениците.
Преподобни Козма Маюмски живял в осмия век.
Родил се в град Йерусалим. Родителите му били бедни хора. Още като дете останал кръгъл сирак. Взел го на препитание в дома си един християнин - велможа на дамаския халиф. Тук Козма бил възпитан наравно със сина на халифа Йоан - бъдещия светец на Църквата, Йоан Дамаскин, паметта 'на когото се чествува на 4 декември.
Възпитани по християнски, двамата момци завършили образованието си под ръководството па един пленник монах, който бил високо просветен както в богословието, така и във философията, а също и в други науки.
От 732 г., Козма и Йоан, свързали се в тясна дружба, се подвизавали в йерусалимската лавра "Св. Сава". Тук се предавали и на научни занимания. Като своя приятел. Козма обичал също много духовните песни. И той, като Йоан, се опитвал да съставя нови духовни песни. Издигнал се също като него в песненото творчество. Станал известен църковен песнописец.
Наречен бил песнопевец. Той не само съставял, но и пеел с голямо умение църковни песни.
Около 743 г., след мъченическата смърт на св. Петър, епископ Маюмски, убит от мохамедани, за епископ Маюмски бил избран преподобни Козма.
Въпреки раздялата братската дружба между св. Йоан Дамаскин и св. Козма Маюмски продължила и се задълбочила в общото служение на Бога и на
Църквата. Духовната връзка не се прекъснала до края на живота им.
Козма починал в 776 година.
В гръцката служба на св. Козма съществува такава песенна характеристика за него: "Ето духовната шира, свещената лира, която вика всички на тайната трапеза. Свещеният и славен Козма предлага медоточнн, свещенозвучни песни... И аз с песни искам да украся Козма, началника на песнопевците, равния на учителите, правия образ на духовните хармонични песни, доброгласната тръба, прекрасния извор на мелодиите, ревнителя на ангелското песнонение."
А в една стара славянска ръкописна служба тъй е изобразен св. Козма: "Смиреномъдър и кротък, тих и красноречив, приветлив и незлобен, целомъдър и праведен, прост и чист си бил ти, Козма преподобни. И Бог те е направил светител. И ти, богомъдри, паси своето стадо на трева, оросена със спасителни води!"
Общо за химните на св. Козма Маюмски и тия на св. Йоан Дамаскин съществува такъв отзив: "Между химните на другите песнопевци те са нямали и никога няма да имат равни."
Свети Мартин бил роден в Панония, в град Сабария. Неговите родители били езичници. Баща му преди служил като обикновен войник, но с усърдието си в службата се издигнал до званието военен трибун2 и имал високо обществено положение. Детските години на Мартин преминали в Тицин3, където баща му трябвало да се пресели заради службата си. Още в най-ранна възраст с кротостта, милосърдието и душевната си чистота светецът благоугодил на Бога, явявайки призвание свише. По това време християнската вяра се разпространявала бързо и открито в пределите на Римската империя. Мартин се запознал с християни, чул от тях истините на Христовата вяра и с цялата си душа се устремил към нея, постигайки истината с чистото си и непокварено сърце. Възпламенено от любов към добродетелите и светия живот на християните, на десетата година от живота си въпреки несъгласието на родителите си момчето приело оглашение. Мартин не се обучавал в науките, задоволявайки се само с Христовото учение. На дванадесетгодишна възраст той усетил благочестиво желание да стане отшелник, подражавайки на уединения подвижнически живот на свети Антоний. Но Бог отсъдил иначе, за да яви още по-очевидно неговото благочестие дори преди просвещението в купела на кръщението. Бащата на Мартин бил крайно недоволен от приятелските отношения на сина си с християните и благочестивите му склонности, още повече, че обзет от честолюбиви стремежи, искал да направи от това силно и дейно момче виден воин, който да прослави името му на бойните полета. И ето, когато Мартин станал на петнадесет години, съгласно императорския указ, според който синовете на ветераните4 трябвало да постъпват във войската, баща му го оковал във вериги и със сила го принудил да положи военна клетва. Като син на трибун, снажният и здрав юноша станал конен офицер и завоювал голямо доверие от страна на началниците.
Новото обществено положение на Мартин не променило неговия смирен и благочестив начин на живот. Средствата му давали възможност да има двама или повече слуги от войниците, но той се задоволявал само с един, към когото се отнасял не като към роб, а като към приятел и брат и му служел повече сам, отколкото приемал неговите услуги. На другарите си в службата той показвал голяма любов и спечелил не само искреното им предразположение, но и почтителното им удивление със своя строг и благонравен живот сред постоянните съблазни. Дори като войник Мартин изцяло се посвещавал на делата на християнското милосърдие. От заплатата си той оставял само толкова, колкото му било нужно за прехрана, отказвал си във всичко, а с останалите средства помагал на нещастните, обличал голите, хранел бедните и вършел много други дела на милосърдието.