На днешната дата през 1210 г. по настояване на цар Борил в Търново се свиква Антибогомилски църковен събор, По нареждане на владетеля решенията му са записани в така нар. “Синодик на цар Борил”. Петър Дънов казва, че гонението на богомилите и е в основата на българското проклятиe, както писахме. По този повод публикуваме два откъса от книгата “Светият Граал съкровището на богомилите-бугри“ .
Само ще припомним, че богомилите тръгват на Запад, където ги наричат катари, албигойци, бугри. Според мнозина излседователи точно те запалват пламъка на Ренесанса.
Светослав Пинтев
Както е добре известно, първите сведения за появата на богомилството датират от времето на обявения от Православната църква за светец български цар Петър ( 927-969 г.), който наследява на трона баща си Симеон Велики.
Писателят Николай Райнов, позовавайки се на богомилските книги в подземията на библиотеката на Слънцето в Малта, където заедно с двамата му приятели са единствените допуснати българи и до днес, твърди, че лично Боян, известен в историята като Боян Мага, а днес и като Боян Магесника, създава учението. От историята знаем, че той е син на Симеон Велики и по-малък брат на цар Петър. Копоите на венценосния му батко, в негово отсъствие, оковават през 933 г. седемнадесет от най-видните водачи на учението в занданите на Преслав, а после ги подлагат на пъклени изтезания, любими на повечето христолюбиви владетели. Въображение в това отношение ни най-малко не им липсва. Както пише Райнов, мъченията варират от “избождане на очи с нажежени щипци, забиване на мрежи от разпалени гвоздеи по гърба и гърдите, оковаване в нагорещени железни дъски, рязане с ренде, наливане на разтопен метал в ушите, изваждане на нокти с клещи”...
Според разказа му, докато Боян е на обиколка из Кипър, Малта, Краков и Рига, е заловен самият поп Богомил, наричан също Йеремия, негов пръв помощник. Хвърлен е в тъмница в очакване на смъртна казън.
Когато се завръща князът, научил за коварството, вбесен връхлита в двореца и се нахвърля върху патриарха, подбудил касапницата:
- Умреха ли вече? – един страшен глас бе попитал.
- Умреха, княже!
- На късове ще бъдеш късан и мръсни кучета ще нахраниш с телото си за това! Пусни презвитер Йеремия!
- Но…
- Аз искам!
Богомил бе пуснат.
Николай Райнов, „Цар Петър” - „Книга за Царете”, издателство Стоян Атанасов, София , 1918 г.
По-късно, разбира се, го довършват. Райнов съвестно разказва прочетеното в богомилските летописи за смъртта на човека, който дава името си на учението:
„На 25 януари 971 година биде изгорен на големия Преславски площад пред целия народ Богомил, а пред него посечени затворените богомили. Един останал жив само - Симеон Антипа. Той стоя затворен повече от година: мъчиха го, слагаха го на горещи въглища, отрязаха му езика, наведоха го с главата надолу и наляха в носа му разтопено олово. Защото знаеха, че той пази всички богомилски книги и настояваха да им ги предаде. На 17 ноември 972 г. той бе изгорен на същия дъбов костер, на който изгориха и архиепископ Богомил.”
Преди това Борис II дава власт на Георги Сурсувул да се разправи с братството:
„Манастирът бе обграден и богомилите - уловени. Но от епископите на църквата имаше само двама - Михаил Унгарец и Теодор Преславски. На 9 май 969 г. беше разсечен на късове Михаил Унгарец, а на 27 май 969 г. беше изгорен Теодор Преславски в двора на манастира „Св. Параскева". Гонението почна. Богомилите бяха гонени, затваряни, убивани. Даже секретната история на движението не е записала нито имена, нито дати, свързани с тези отвратителни масови убийства. Знае се само, че на 16 март същата година е бил изгорен Светомир Македонец заедно с 12 негови презвитери и 93 верни. На 19 септември 969 г. е съсечен Хамерон Дубровнишки с 19 презвитери, които са изгорени, и 74 верни, задушени в тъмницата с пари от запален сулфур, а 183 оглашени ca умрели от изтезанията...”
Така пише Николай Райнов в неиздадения си труд „Богомилство и богомили”. За да е толкова прецизен в датите и всичко останало, той очевидно цитира, без да украсява, богомилските летописи от Малта. Ето какво казва за „паметта” на учението - апостола, чието име използва като псевдоним за някои от книгите си:
„На Симеон Антипа дължим единствената книга по история на богомилското движение, наречена "История на Милостта Божия", 270 листа, голям пергамент, дето се дават сведения за учениците, учението и събитията в тяхната вътрешна връзка: разгледани са 32 години на движението, от 928 г. нататък. Наред с това, той даде и опит за системно изтегляне на цялото богомилско предание "Теория на Милостта Божия", две книги, 149 листа, обгръщаща мистериите, догмите и ритуалите на първото богомилство. По ценността на тия две книги не може не само да се спори, а и да се говори. Те са единствени книги, писани от вътрешен, и то в ранния период на първата богомилска църква. Те се пазят в Малта на почетно място. Там намирам запазени в оригинал и другите книги на Симеон, които ще изброя...”
Историците навярно ще кажат, че тези сведения граничат с легендата, че за тях няма писмени доказателства, а и да има, те не са известни на науката, следователно не съществуват. Ами да отидат в Малта, да намерят начин за влязат в библиотеката и да ги "открият", а не да съдят за богомилите само по документите на инквизицията и нейните предшественици. Това е все едно да обявиш някого за предател и долен мръсник само по досиетата на ДС, каквито случаи не липсват в наше време. Обикновено обвинителите са офицери от службата, градящи усилено капитализъм...
Богомилите са анатемосани, горени, жигосвани, разчеквани.
Стилиян Чилингиров описва две от хилядите клади, осеяли континента:
„В Ломбардия, в град Киченце, Йоан Киченцки изгаря в 1233 година 60 знатни лица, последователи на сектата.
В Кьолн апостолът на катарското учение Арнолд и трима още негови другари с възторг се качват на кладата. Въодушевен и възторжен, Арнолд говори сред пламъците на събралия се народ и завещава на последователите си твърдост... Млада една мома, неофитка в учението и дивна хубавица, възторжена от безстрашието на четиримата апостоли, сама се хвърля в пламъците и изгаря с тях.”
В Соасонските летописи на манастира "Свети Медар" е записано:
„Лето 1236-о. Много голям брой еретици, които някои наричаха булгари, а други - пифили, бяха заловени в различни градове и села на Франция, Фландрия, Кампания, Бургундия и останалите провинции. Поради усърдието на проповедника брат Робер Бугр бяха поставени на изпитания и разследване от архиепископи и прелати от останалите църковни степени, накрая бяха обвинявани като еретици и бяха предавани на светските власти. Някои от тях бяха хвърлени наново в затвора, за да се разкаят, а други, които не пожелаха да се откажат от ереста, бяха изгорени на клади и имуществата им бяха конфискувани от светските власти. Това ставаше не само през тази година, но и преди нея в продължение на три последователни години, и по-късно в продължение на пет и повече последователни години. Наистина от мнозина се говореше, че безбройни множества еретици били разпръснати по различните области на Галия.”
Запомнете този Робер Бугр!
Споменатият френски „благочестив” монах Алберик пише в хрониката си от 1239 г. за едно друго от многото големи човешки жертвоприношения във френските земи:
„На тринадесетия Божи ден на месец май при Монт Вимер беше извършено голямо и угодно на Бога изгаряне на булгари.
И бяха изгорени на огромна клада 183 булгари в присъствието на наварския крал, на много барони от Шампан и на много епископи.”
Алберик цитира прилежно указа на краля, касаещ богомилите: „Ако някой е заподозрян в българска ерес, съдебната власт да го улови и да го изпрати на епископа, и ако това се докаже, трябва да бъде изгорен... Къщите, наследството и покъщнината, които принадлежат на бугри, да преминат в ръцете на краля.”
Могъщата Католическа църква и армиите на монарха близо 40 години не могат да надделеят над богомилите
Лангедок, Фландрия, Рейнската област, Ломбардия са все по-ярко осветявани от кладите, но папските войски редовно ядат и много здрав бой. Това още повече ги ожесточава, а силата им е огромна.
Цистерцианският хронист Сезарио ди Хейстербах разказва, че при първата масова човешка кланица в град Безие, когато населението се укрива в църквата, кръстоносците питат папския легат Арно Амори как точно да различат „еретиците” от добрите католици, за да не избият и своите едноверци, без никакво колебание той заповядва: „Caedite eos! Novit enim Dominus qui sunt eius”. Ще рече: „Убивайте всички. Господ ще познае своите”. Чудесен пример за християнската милост и човеколюбието на Рим. Думите на този легат се носят от векове като пример за фанатизъм и сатанинска жестокост.
Доминиканци и францисканци са инквизиторите, които са прикрепени към похода. Дълги години след края му те продължават да измъчват, убиват и горят. Това не им пречи да заимстват облеклото си от „добрите хора”, а, изглежда, тайно - и някои техни възгледи.
Монсегюр е последната паднала крепост на богомилите, като неколцина от тях, според преданието, успяват да пробият обсадата и да спасят Светия Граал. През март 1244 г., след кратко примирие, по време на което мнозина приемат тайнството Утешение – Consolamentum, защитниците излизат от крепостните стени с песен на уста, хванати за ръце, като внезапно се хвърлят в пламъците на огъня, изпълнявайки ритуала си за пречистване „ендура” по най-страшния възможен начин. Те изглеждат озарени и щастливи. Според някои предания ги води сам Христос, а това е неговата огнена Голгота. Ще разкажем легендата по-нататък.
Изглежда за Ватикана този кръстоносен поход срещу християни е много по-важен от всичко останало, защото папството не обръща особено внимание на факта, че същата година завинаги изгубва Йерусалим, който е превзет от мюсюлманите. Важното е, че богомилите най-после са изпепелени. За да се сбъдне пророчеството за Феникса.
Пред съда на Инквизицията в Памие арестуваните „бугри” казват:
Няма друг ад вън от видимия свят...
Тази земя е адът... Дори правото тук е безправно.
Това звучи доста актуално и днес.
Доста богомилски общности обаче успяват да се укрият временно в Италия. Както вече знаем, на 11 нoември 1276 г. в Сирмионе са арестувани „последните 166 катари”, закарани са във Верона, а на 13 февруари 1278 г. са изгорени на Арена ди Верона.
Обявеният от Рим за съвсем „последен катар” Гулиелмо Белибаста е осъден на клада през 1321 г. и изгорен лично от инквизитора Жак Форние, бъдещия папа между 1334 и 1443 г. Бенедикт XII.
Но на кладата той прави пророчеството, че след 800 години учението ще се възроди.