Предстои да отбележим 140 години от избухването и края на Кресненското въстание през 1878 г.
Малцина знаят, че руският майор Калмиков екзекутира надеждите на македонските българи да се освободят от османското владичество.
Това коварство на руската имперска политика спрямо България е потулвано до днес.
И се премълчава от българските политици, историци, публицисти и общественици.
Догодина ще се чества 140 години от Руско-турската война от 1877 - 1878 г., утвърдила се в българската историография като освободителна. Неизменна е горещата възбуда на българите, когато обсъждаме това драматично събитие от политическото ни битие. Затова и при оценката на кървавия сблъсък между Руската и Османската империи, довел до възкръсването на българската държава и до днес надделява идеологическото и емоционално пристрастие над трезвия научен и нравствен поглед. За съжаление и сега се очертава истината да се разплиска в мътилката на политическо говорене и геостратегически въжделения. Тон се дава от най-високото въздушно пространстнво на държавата...
Става дума за историческо събитие, което осветлява не само отминалите намерения и текущите постижения, но най-вече какъв заряд оставя на бъдещето. Да се омаловажава Руско-турската война, зъвършила в Сан Стефано на 3 март 1878 г. е така несъстоятелно, както и да й се приписва някакъв изключителен, неоспорим и всевечен смисъл за съдбините на българите и българската държава. Трети март е приет за национален празник на България, но знаем, че той
не обединява в необходимата висота гражданите на републиката
от различни народностни, религиозни и обществени кръгове. Трябва честност и смелост, за да отдадем вярна оценка на събитието и го осмислим с мерките на разума и истината, а не с половинчатите мерки на политическото ежедневие. Такъв скромен, но заслужаващ уважение опит са направили дейците на Гевгелийското благотворително братство, издали в София през 1926 г. очерка „Кресненското въстание презъ 1878 год.”
Времето от 1878 до 1926 г. е достатъчно, за да се отрезнее и осмислят събитията около възстановяването на българската държава.
Авторът на очерка Андон Динев търси половин век назад корените на събитията около Руско-турската война от 1877 - 1878 г. и последвалия Берлински конгрес, разпердушинил крехката помисъл за Санстефанска България:
„Презъ време на Одринския миръ въ 1828 год., сключенъ между Русите отъ една страна и Турците отъ друга, за мнозина станало ясно намеренията на нашата „освободителка” – Русия. Защото въ тоя миръ били
застъпени само интересите на гърци, сърби и черногорци,
а за българите, подавляющето мнозинство на Балканите, ни дума не е станало.” Нещо повече, руското командване разпоредило да се разпуснат всички български доброволчески дружини, участвали в състава на руската армия. На непокорните било наложено със сила да свалят оръжието. По нареждане отгоре бил заловен коменданта на Силистра Бойчо войвода с двамата му братя и ги изпратили на заточение в Сибир, а четата му била разтурена. Подобно отношение изпитали и други войводи, хайдути и харамии из българските земи. Но вместо да преклонят глави, те изпълнили планините и станали предвестници на организираното движение за освобождение на българите, довело до Априлското въстание през 1876 г. и последвалата го Руско-турска война."
Авторът Андон Динев съзира влиянието на тези събития в мотивите за Кресненското въстание. Геополитическите процеси извън България по това време са неблагоприятни за Русия. Дипломатическите си усилия империята насочва основно към Далечния изток, където Англия и Япония заявяват все по-осезаемо присъствие. Това налага Русия да желае омиротворени Балкани и търси спешно сближение с вековния си враг Турция. Намира го лесно – султанът далеч не гледа гостоприемно на наближаващата Босфора европейска флота и приема руското настояване.
Християните на Балканския полуостров с недоумение виждат как руснаци и турци се сприятеляват и оставят попарени въжделенията им за свободно бъдеще. Турското военно командване прави протест пред Руското военно ръководство, настоявайки да се спрат въстаническите действия на Петко войвода в Родопите. Пратеници на руските войскови части извикват на съвещание Петко войвода в Чепеларе, уж за да обмислят бъдещите съвместни действия. Там с още пет – шест от най-верните му другари ги обезоръжили, арестували и вързали.
Новината обиколила българите по всички краища. Това преляло чашата и войводи се събрали в околностите на Кресна, за да обсъдят и започнат въоръжен отпор. За главен ръководител бил избран Стоян войвода от Петрич. Той изпратил комисия в Кюстендил, която да настоява пред тамошното руско командване да се завземе Горна Джумая / дн. Благоевград /. На 19 срещу 20 януари / по стар стил / 1878 г. военната команда освободила града. От цяла Македония пристигнали пратеници на войводи, които предлагали помощ на руснаците, молейки да не спират настъплението на юг и на запад.
„Но началника на командата имал строга заповедъ да не се нарушава примирието.” Отново смут обладал българите, останали под властта на Османската империя. Авторът продължава: „Презъ единъ периодъ от осемъ месеца време отъ денътъ на примирието на 20 януарий 1878 г. до 15 октомврий с.г. македонските войводи имали са всичката възможностъ да разучатъ основно политическото положение на двете воюващи страни и като се убедили в самата истина, че Русия желае вече миръ, решили на своя глава да подържатъ борбата съ едничката вера и надежда, че когато въстанието пламне, Руския народъ по неволя ще дойде и ще помогне.”
Въстанието избухнало на 15 октомври в селата над Кресненското дефиле – Кресна, Ощава, Мечкул, Сенокос Осеново, Врабча и др. За няколко дни въстаниците прогонили турските военни части и станали пълновластни господари на важната в стратегическо отношение клисура по пътя София - Горна Джумая - Солун. Знаейки, че руското правителство няма да поддържа въстаниците, Турция изпратила срещу тях редовни войскови подразделения. Към четниците се присъединили много хора от цялата околност и в еднодневни сражения отблъснали нападателите, попаднали в капана на теснината. Турците били пленени и разоръжени. Откарали ги в Горна Джумая.
С нараснало самочувствие въстаниците на Стоян войвода побързали да направят достояние успеха си на главното руско командване в София. Отново молели
Македонският въпрос да се постави на масата за преговори
и се защити правото на свобода на тамошното население. Руснаците приели неохотно исканията на въстаниците и „… неизказали онова братско чувство, което те очаквали.”
„Напротив – описва авторът Андон Динев – отъ щаба се е наредило чрезъ тайно поверително писмо до некой си майоръ Калмиковъ, щото по възможностъ той да влезне въ връзки съ въстаниците и въ едно най-скоро време по какъвто и да е начинъ да ликвидира съ тази възстаническа областъ, която по своята си природа би заразила и други места, а това би усложнило политическото положение и би създало грижи на дипломацията.”
Като допълнение към плана си главното руско командване проагитирало чрез емисарите си да заминат български доброволци за Кресна. От тях се образувала допълваща част към основните сили на въстаниците. Оглавил я въпросният Калмиков… Майорът всекидневно ги обучавал във военно дело. Съумял бързо да се сприятели с главния ръководител Стоян войвода по начин, който не се нравел на останалите войводи.
„Още с пристигането на майора мнозина почувствали огорчение , защото той гъделичкалъ честолюбието на Стояна и по тоя начинъ възбуждалъ амбиции у другите войводи…”. Покълнали подозрения и недоверие. Старият харамия Кочо Лютата не издържал. „Лютата се скаралъ съ Стоянъ, че дошли двамата на ножъ. Кочо открито и недвусмислено заявилъ Стояну, че неговия възстанически доброжелателъ Майор Калмиковъ съ верния му Андонъ Черногореца идватъ да направятъ неизмерима пакостъ на движението…”
Кочо Лютата, притежавайки вроден дипломатически усет, продължил да убеждава главния ръководител, че докато е време, трябва да се освободят от съмнителния доброжелател. Но Стоян войвода останал на своето, вярвайки, че руснакът идва безкористно да помогне на делото. Кочо се разгневил и с дружината си от осемдесет четници напуснал въстаническия лагер. Последвали го и други войводи.
Това улеснило майор Калмиков да изпълни делото си. По негово предложение се устроило угощение, на което трябвало да се заяви първенствуващото място на Стоян войвода в Кресненското въстание. Наредили на махалите в с. Кресна да сготвят специални ястия. Руснакът домакин посрещнал в квартирата си Стоян войвода заедно със секретаря му Чолака и други приближени. Започнал се разговор около освобождението. Калмиков бил неспокоен, често излизал навън и отново се връщал. Стоян войвода го попитал:
„ – Господинъ Майоре, що така Вие хичъ не ми се виждате веселъ и защо често влизате, излизате?
- Ничево, братъ, азъ трябва да дамъ нареждание всичко да бъде въ редъ, продумалъ някакъ смутено майора.
- Както си знаешъ, както си знаешъ, отвърналъ засмено Стоянъ войвода… По това време дошелъ на докладъ черногореца Андонъ, който съобщилъ, че войниците са в пълна боева готовностъ”
Малко след пристигането на черногореца изсвирила тръба. Гостите решили, че се известява за готовата храна, но сигналът означавал „бъди готов”. За минути подготвените доброволчески отряди обкръжили къщите, в които били отседнали четниците на Стоян войвода и ги разоръжили. До вратата на стаята, в която се били разположили Стоян войвода и другарлите му застанали войници. Чула се команда и проехтял залп от стрелба. Стоян войвода бил ранен, а адютантът и секретарят му паднали мъртви. В това време влязъл майор Калмиков и щом зърнал все още живия Стоян войвода, извадил револвер и
стрелял в главата на водача на Кресненското въстание
Вестта за коварното убийство на Стоян бързо обиколила Пирин и Малешевията. Съработниците му, които напуснали въстаническия лагер, се завърнали и дали клетва жестоко да отмъстят. Започнала братоубийствена война, за една нощ паднали много от наивните доброволци, събрали се под лъжливите обещания на руския майор.
Нападателите заловили черногореца Андон и го съсекли на парчета. „Но главния виновникъ – печално възкликва Андон Динев - майоръ Калмиковъ презъ тъмнината е успял некак да се изкубне, като на полесражението си оставилъ коня си убитъ, а той слабо засегнатъ съ бегство до Горна Джумая се е спасилъ. Тамъ той у единъ чорбаджия се крилъ до като поотихне бунта, следъ което дикизиранъ в женски дрехи се е добралъ до София.”
Съзаклятниците изпратили свои хора в столицата да го търсят, но щабът на руската армия укрил човека, обезглавил Кресненското въстание от края на 1878 година.
Още в онова печално време мъгла покрива коварното дело на майора и Русия. Опиянението и слагачеството пред освободителката надделяват над нуждата да се осветли една съдбовна страница от историята на българите. Авторът на очерка „Кресненското възстание презъ 1878 год.” отбелязва:
„Но този фактъ не биде оповестенъ на времето. Кондовъ въ своята книга „Борбата на Македония” се е задоволилъ да каже само, че Стоянъ войвода подло биде убитъ” И по-нататък: „Но нашите книжници и фарисеи заслепени отъ светлите фирми на графините и княгините запеха осанна на сервилността и лакейщината. Те изоставиха, и малко, или почти нищо не писаха за великите фигури, вещаещи свободата на Македония.”. Не по-ласкав е Андон Динев и към вестникарите от онова време: „И нашите журналисти до колкото ги имаше, зъбъ не обелиха, като че ли съ освобождението на Българлия вече се спираха мъките и неволите на нашето племе.” Никой не заклелймява и майор Калмиков. „Напротивъ за него беше открита възможностъта да играе ролята на мъченикъ и герой за свободата на Македония.” – печално сочи авторът.
Сякаш Андон Динев и българите от родолюбивото Гевгелийско благотворително братство издават брошурата „Кресненското въстание презъ 1878 год.” не само, за
да извадят от безпаметие
това потулено в политическия мътилеж събитие, но и да оставят послание за нас бъдещите и тези, които идват: "Можем да открием истинния си път и да вървим по него само, ако го осветяваме с истини".
С руско коварство майор Калмиков убива водача на Кресненското въстание
Ангел Динев разказва за предателската руската имперска политика и убийството на Стоян войвода
