Величието на злото като революция и революционно наследство по света и у нас

Октомврийският преврат е най-гибелната, най-колосалната човешка трагедия откакто свят светува

                                                      „Революцията е варварска форма на прогрес.”
                                                                                                             Жан Жорес

Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Ако въпросната форма е варварска, то е вероятно защото цитираният френски философ е доловил, че дори когато води до материален прогрес, до прогрес на производителните сили и на благосъстоянието, което далеч невинаги е така, революцията варваризира нравите и громи моралните ценности. А това е по-скоро регрес, отколкото прогрес. Регрес, илюстриран най-правдоподобно от старта на болшевизма преди стотина години.                 
Смея да твърдя, че по Великата Октомврийска Социалистическа Революция (ВОСР) аз съм специалист – изучавал съм я, изживявал съм я и съм я празнувал година след година, сиреч цели двайсетина пъти, преди да си сменя по нелегален (по легален тогава това беше немислимо) път местожителството. Така съм я проучил и изучил, 

отпразнувал и изстрадал тази пуста революция,

 като че ли сам, лично съм я водил. Ако човек не знае, че съм я изучавал, изживявал и празнувал против волята си, ще ме обяви за чистокръвен революционер. При това не бях сам – целият български народ беше заставен по командно-административен път да изучава, възхвалява и празнува триумфа на Октомври като наш патриотичен триумф. Някой обаче, който да е празнувал и ликувал простодушно, с плам в сърцето, аз не зная – не само от моето поколение.
Тук аз не възнамерявам да правя хроника на ВОСР – за това няма да ми стигнат томове. Ще се опитам само да внеса уточнение в понятията, да обясня защо тя не е нито социалистическа, нито революция. Не е и руска по народност. А след като се чества през ноември, значи и октомврийска не е – все едно какъв стар или нов календарен стил ползваме. Ако пък е велика, велика е в най-демоничния, в най-деструктивния, в най-гибелния смисъл – злото също подлежи на възвеличаване. По своя социален състав ВОСР не е работническо-селска, а по биологичната си генетика не е руска. За органиката на едно историческо явление се съди до голяма степен по произхода и социума на неговите лидери. Идеологът и първият вожд на начинанието – Ленин – е от татарски произход. Неговата дясна ръка – Троцки – е украински евреин. Нито един от двамата не е от пролетарско или селско потекло. Ненадминат по цинизъм, техният пряк наследник Сталин е малограмотен грузинец и агент на царската тайна полиция „Охранка” – до края на живота си той така и не научава книжовен руски. Наред с разобличаването на многото фасадни заблуди, ще се опитам да разкажа кое-що и за отражението на ВОСР на родна земя – както в междувоенния период, така и след него. Та чак до ден днешен – и в настоящото ни време въздействието на октомврийското наследство не е за подценяване. 
Всъщност не за революция става дума в случая, а за стопроцентов преврат – авторите на ВОСР, болшевиките, бяха всъщност меншевики, докато истинските болшевики бяха меншевиките. А не малцинствата правят революциите – правят ги болшинствата. Болшевишки или не, доктринираните малцинства, за сметка на това, кроят конспирации и организират преврати. Конспиративна и превратаджийска бе и по своето политическо съдържание, по похватите си и ВОСР. Още преди да приключи, съветската идеологическа пропаганда я провъзгласи за най-важното събитие в цялата човешка история. Събитие, което аз бих дефинирал като най-гибелната, 

най-колосалната човешка трагедия

 откакто свят светува. За да придобием само бегла представа за мащабите на причинените от ВОСР поражения, ще цитирам само нищожна част от указанията на централния вожд на революционната ярост – Ленин, ласкаво наричан от сътрудниците и симпатизантите си Илич, до ръководителите на червеноармейските подразделения по места: „Ще изминем 10 – 20 версти и ще бесим кулаци, попове, помешчици. Наградата е по 100 хиляди рубли на обесен.” По адрес на „богатите, паразитите и буржоазните интелигенти” Вождът и учителят на руския пролетариат повелява: „Разправяйте се с тях и при най-малкото нарушение. Хвърляйте ги в затвора, карайте ги да чистят тоалетните, след като отбият карцера, да им бъдат връчени жълти книжки или да се разстрелват на място. Колкото по-голямо е разнообразието, толкова по-добре, толкова по-богат ще е общият ни опит.” И още: „Трябва да обесим непременно, за да види народът, не по-малко от 100 кулаци, богаташи и кръвопийци. Да се обнародват имената им, да се отнеме зърното им. Да се направи така, че народът на стотици версти да види, да трепери, да знае!” В безчет телеграми кънтят призивите на Ленин за безпощадна жестокост, за масови убийства, за повсеместна саморазправа, за „безпощадно изтребление”: „Колкото повече са разстреляните представители на реакционното духовенство и на реакционната буржоазия, толкова по-добре.”
Един лидер, който претендира да е общонароден, демократичен и хуманен, а заплашва любимия си народ с насилие и смърт, един лидер, който е тръгнал чрез насилие и смърт да въдворява човеколюбие и социален прогрес, начаса се превръща от хуманиста, който претендира, че е, в мракобесника, който действително е. Но тъй като маската често надмогва образа, тъй като партийнополитическата пропаганда често успешно подменя и заменя партийнополитическата реалност, болшевизмът придоби в очите на външния свят една легитимация, която нямаше нищо общо със същността. Хиляди бяха американските и особено западноевропейските интелектуалци, които се превърнаха в платени агенти на КГБ,  милиони бяха доброволците по широкия и пъстър свят, които служеха безплатно и безкористно, искрено и ентусиазирано на болшевишката кауза зад граница. Става дума за онези многобройни писатели и творци като Бърнард Шоу, като Ромен Ролан, като Пол Еюар, като Пикасо, Брехт, Луи Арагон, Пабло Неруда, Ривера и много, много други, които съзнателно провеждаха болшевишката доктрина навред по света и които Ленин с пълно право окачестви като полезни идиоти. Те изградиха в представите на сънародниците си 

един илюзорен, един химерен образ на комунизма,

 който бе така далеч от зловещата съветска действителност, както здравето от болестта. 
От този неудържим пропаганден марш на болшевишкото верую по съседни и далечни страни не остана пощадена и нашата родина. В междувоенния период националната ни интелигенция, и особено в хуманитарната сфера, бе преобладаващо лява. А в немалката си част – и прокомунистическа, и откровено комунистическа. Директно и индиректно, явно и тайно многочислената кремълска диктатура на родна земя бе щедро финансирана – не на последно място и чрез Коминтерна, който бе изцяло в ръцете на Москва. БКП пък бе неуморим проводник на съветските идеологически и имперски интереси на родна земя. Толкова неуморим, че ако окачествим партията като колективен агент на руския болшевизъм на Балканите, няма да сбъркаме. При това задграничната агентурна дейност на Кремъл съвсем не се изчерпваше само с листовки, с идеологическа пропаганда и с политически мероприятия. Става дума и за мащабни конспирации, и за въдворяване на нелегални бойни групи, и за подривна дейност, насочена срещу българската държава и нейните институции. Всичко това доведе не само до подкопаване на демокрацията ни, а и до неимоверно разрастване на терора и политически мотивираното насилие на родна земя. На ВОСР ние, българите, дължим кръвопролитните и напълно безцелни и безсмислени септемврийски бунтове през 1923 г., ръководени и финансирани от агентите на СССР в България Васил Коларов и Георги Димитров. На ВОСР ние, българите, дължим варварския атентат в столичната църква „Света Неделя”, разтърсил и страната ни, и Балканите, и Европа. На ВОСР ние, българите, дължим и безчинствата, убийствата, палежите и грабежите на т. нар. партизанско движение. Става дума за 

организирано терористично движение – за износ на революция става дума

 Всъщност друго за износ – цивилизованост, духовност, благосъстояние – болшевишка Русия нямаше. А всяка страна изнася само онова, което притежава.  СССР разполагаше само с терор, насилие и беззаконие, само чрез терор, насилие и беззаконие общуваше и със собствените си граждани, и с външния свят. Износът се оказа успешен – през септември 1944 г. без всякакво правно основание червената армия нахлу в страната ни и заседна в нея. За да въдвори на родна земя единственото робство, в което ние, българите, както и друг път съм казвал, сме робували – съветското. По цинизъм и безпощадност това робство нямаше равно на себе си в Европа – чрез него Великата Октомврийска Социалистическа Революция се себелегитимира и у нас. Осъществявайки на практика единственото величие, на което тя бе способна – величието на злото.