Александър Йорданов
За съжаление и поети стават престъпници. Такъв е поетът от Пале Радован Караджич. Днес Апелативната камара на Международния съд в Хага осъди бившия военен лидер на босненските сърби на доживотен затвор за геноцид и военни престъпления. Присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване.
Процесът срещу Караджич започна преди 10 години, когато той бе заловен в Белград след дълго издирване. Бе си пуснал брада и приличаше на Садам Хюсеин. Негова е заповедта за
избиването на около 8 хиляди мъже и момчета в Сребреница
през 1995 година. Тук само за сравнение обръщам внимание, че по заповед на Владимир Путин издадена през 2014 г. за нахлуване в Югоизточна Украйна и окупиране на Крим, досега са загинали над 10 000 души и близо 20 000 са ранените. Клането в Сребреница е най-ужасното престъпление в Европа след края на Втората световна война до агресията на Русия срещу Украйна. А в Украйна трагедията е невъобразима. Нека специалистите по международно право да кажат кой и как ще бъде съден и за това престъпление, но като почитател на Достоевски съм убеден, че
не би трябвало да има престъпление без наказание
Три години преди Караджич да бъде заловен в Белград издадох книгата си „Да нарушим Сценария”. В нея включих текст озаглавен „Кървавите ръце на „поета” А поводът за написването му бе, че българският поет Благой Димитров бе превел стихотворенията на престъпника Караджич, а небеизвестният критик и издател Иван Димитров ( с литературен псевдоним „Гранитски”), за когото тогава не знаехме още, че има псевдоним в ДС „Огнян”), е издал сръбското бездарие.
Възмутен бях тогава от уводните думи на преводача за нескопосните и налудничави стихчета на сръбския националист и комунист Караджич. За тая човешка отрепка Благой Димитров пишеше, че тя „отстоява високи идеали с общочовешки знак за достойнство”. Това бе кощунство. Затова и реагирах. Реагирах, защото преводачът правеше апология на същество, което отдавна се бе разделило с човешкото в себе си и насочваше „лудото копие” ( така бе озаглавено книжлето!) към хората. Защото искаше да убива. Но нима това е мисията на поета? Спомням си следното стихче:
Лудо става
копието полетяло
и пространството напред
е пълно с неизвестност
и безумие
Безумието в бивша Югославия бе родено от безмозъчните комунистически сръбски политици и генерали престъпници. То донесе трагедията на Балканите, мъката на майките, отне детството на децата.Тогава, през 2006 г., съм написал, че Радован Караджич някой ден ще свърши на електрическия стол. Това е метафора.
Доживотният затвор е реалността
И съм допълнил, че с превода си на "поезията" на този негодник българският му преводач сам се е зачеркнал от голямата хуманистична традиция на нашата литература и култура.
В България през 80-те години имаше типове, които бяха готови и у нас да осъществяват кървава междуетническа „баня”. Сигналът за това им подаваше правешкият диктатор Тодор Живков. Започна престъпният Възродителен процес. И до днес у нас има караджевци, които са готови да извършват престъпления. Наскоро неколцина от тях се опитаха да провалят представянето на книгата на Иво Инджев за истината за Трети март. Иска ми се да вярвам, че никой от тях не е разхождал из България и не е „образовал” убиеца от Крайстчърч Брентън Таран. По принцип човек трябва да вярва в доброто. Да не се оставя да го превземат мрачните мисли.
Споменавам за комунистическото престъпление срещу българските мюсюлмани у нас, защото съжалявам, че в моята книга „Патриотични уроци” не включих урок за него. Истината е, че започнах да пиша този урок, но той стана много дълъг, а имаше да се пише и още, и още, затова го оставих за една бъдеща втора част на „Патриотични уроци”, каквато планирам да издам през следващата година. Защото има много още какво да се разказва за комунистическите престъпления у нас.
Но, Слава Богу, Радован Караджич ще лежи в затвора до деня преди да отпътува към Ада.