Ще се освободи ли Македония от сърбокомунизма…

Дали Григор Пърличев е написал „Автобиографията” си и дали синът му, Кирил Пърличев е бил „колаборационист” с българската „фашистка” власт...

Владимир Перев

Владимир Перев

Владимир Перев, Скопие

В Европа няма по-страшна граница от границата между Македония и България. Не става дума само за физическата граница, преградена с телени мрежи и вълчи ями, толкова добре описана в книгата на Анри Пози „Войната се връща”. Сега говорим за менталната граница, за менталните блокади в умовете на хората от двете страни на Осогово, толкова  радушно подкрепяни от окупаторите на Македония и България - от великосръбския шовинизъм и руско-съветския империализъм и болшевизъм. И сърбите, и руснаците/съветите, направиха всичко възможно и невъзможно 

да издигнат ментална барикада между македонския и българския народи 

Ние не се познаваме, а нас ни водят хора, които не искат да се опознаем, да разменяме мисли и идеи на ниво по-високо от пазарите на „Илиенци” или борсата за плодове в Струмица. Няма български вестници и списания, няма български телевизии в Македония, Македония няма кореспонденти в София, а България няма кореспонденти в Македония. Само от време на време екипи от София идват в Македония, за да снимат националния срам на македонците, античното Скопие и нещастния мегаломански проект „Скопие 2014”. Това е всичко…

На 28 февруари т.г. по телевизия „Телма”, в предаването наречено “Win-Win” участваха двама от членовете на смесената македонско-българска комисия за утвърждаването на общите части и личности от нашата история. Това беше съпредседателят на Комисията, д-р Драги Георгиев и членът на Комисията д-р Петър Тодоров. Предаването продължи повече от 1 час, а половината от времето говореше само водещата журналистка, оплаквайки се от 

„опасностите от българския великодържавен национализъм”,

 както и „загрижеността на хората от опасността, че голямата България исторически ще погълне Македония”.

Уважаваните членове на комисията сдържано и културно отговаряха на обширно зададените въпроси на водещата, въпроси, които съдържаха в себе си изобилие от инсинуации за възможния очакван отговор. Основната нишка беше системата за релативизиране на историческите факти и личности. 

„Светлият пример” беше даден чрез образа на Карл Велики (742-814 г.) да се покаже как него го почитат и французите, и германците, че този пример трябва да се използва за Самуил, забравяйки, че Карл Велики е завладявал територии,  а цар Самуил е обединявал един и същ народ, поне що се отнася до неговото управление в България и Македония. 

Любим термин на историците беше „педагогиката на мира”, образ, който остана неразбран от обикновените зрители. 

Но истинското лице на предаването водещата и гостите разкриха при споменаването на великана Григор Пърличев. Разбрахме „старите истини” от комунистическия период, че Пърличев бил славянофил и антипатриаршист, но никъде не се спомена, че е бил българин. Беше спомената и неговата награда от Атина, с ироничната вметка, че някой ден може и гърците да го обявят за свой, бяха споменати и „Сердар” и „Скендербег”, но никой от учените историци или водещата не споменаха, че той е писал и „Автобиография”, в която ясно определя своите национални чувства. Никой не прочете дори тези няколко реда: 

„Да, българин съм, дори варварин, ако искаш. Но тоя варварин... без труд те би – тебе, стария поет. Сега перчи се, колкото щеш, че си от Смирна, т.е. съотечественик на Хомер.
Наистина, [съучениците ми], ако и да се надграбваха вси над ръкописите ми, за да си препишат, но заради българското ми произношение и заради бедността на дрехите ми, постъпваха почти презрително с мене. Когато костурските майстори вървеха к вечеру пред университета и си говореха българский, те (съучениците ми) казваха: „ἰδοὺ περνοῦν τὰ βῴδια = ево ти минат воловете.“ Късаше ми се сърцето. Оскърбен в народното честолюбие, тлеех от гнева и не можех да го излея...”

Откакто беше постигнато съгласието, че на Балканите на историята и е нужна политическа подкрепа, беше отворена и любимата тема на  македонските журналисти и историци-Холокоста в Македония, участието на България в депортацията на македонските евреи и ролята на Бойко Борисов, българският премиер в тълкуването на събитията. Явно беше прокарано отдавнашното желание на македонските журналисти един български премиер или президент, все едно кой, да излезе с извинение и покаяние към македонския и еврейския народ, за стореното…ясна беше предпоставката, вината за депортацията на македонските евреи, 

да стане колективна вина на целия български народ 

Естествено, беше засегната и темата за македонските „български паспорти” и опасността заради техния голям брой и евентуалното тълкуване на числеността на българската нация в бъдеще в ущърб на македонската. 

Историкът Петър Тодоров ни обясни, че в България има и „либерални историци”, чиито възгледи съвпадат с позициите на македонската историография, а за финал, д-р Драги Георгиев ни обясни, че македонската национална мисъл е по-млада от българската „само” със стотина години и че Паисиевата „История...” изобщо не е била позната в България цели сто години, докато не била открита от Марин Дринов. Но, това са въпроси, които историците ще решават сами, помежду си.

Предаването придоби мрачен облик, когато д-р Георгиев обясни, че по време на Втората световна война някои македонци били откровени сътрудници на българските власти, водещата спомена думата „колаборационисти”, а историците премълчаха, прехвърляйки вината върху нея. Изобщо, уважаемите доктори-историци се държаха пред водещата като малки ученици, които не са си научили урока.

Трябва ясно и високо да се каже, че 

в Македония не е имало „колаборационисти с българската окупационна власт”,

та дори тя да е била и фашистка, както толкова обичат да казват някои. Тези хора са били откровени в своите български национални чувства, с проявеното желание да участват в управлението на „своята” държава. 

Това, че тази държава,  Царство България, не проведе редовни парламентарни избори на територията на Македония е само минус за нейната политическа прозорливост. Затова, македонският шовинистичен  „Закон за македонската национална чест”, по който бяха съдени македонските патриоти след войната, представлява сръбско-съветска подлост спрямо македонците с български национални чувства. Бяха съдени хора, които имаха и чест, и националност, но не македонистка. В режисираните съдебни процеси, за ужас на населението, бяха издавани и смъртни присъди. Бяха съдени честни хора, само защото се чувстваха македонски българи.

Кои са „колаборационистите”?

Дали в тази графа влиза и Кирил Пърличев, синът на Григор Пърличев, който още през пролетта на 1941 година се връща в своя Охрид, където е директор на музея. Там и умира, там е и погребан, до гроба на баща си. Дали е колаборационист ветеранът и герой от Първата световна война Коце Ципушев, който прекарва „19 години по сръбските затвори” (заглавието на неговата книга), за да дойде в Македония в началото на 1941 година. Дали са колаборационисти братята Чкатрови, най-големият Йордан, неофициалният министър на външните работи на ВМРО на Иван Михайлов, или брат му, Димитър, осъден на 10 години в тъмниците на кралска Югославия. И двамата паднаха жертва на македонистко-болшевишка идеология. Тях не ги убиха сърбите, а именно македонистките сърбокомунисти, подтикнати от съветската идея за „социализъм по целия свят”, но без българи от Македония… 

Неясна е задачата и работата на Комисията за общите събития в историята на Македония и България. Много се говори за „общо честване” на личности и дати от историята, засега работата и стигна до Илинден и Самуил. Не, това не е задачата на комисията. Тя трябва да даде оценка, а не да релативизира събитията и личностите, участници в историята. Трябва да даде правилна оценка на вече споменатите личности и събития, трябва да се занимае и с личностите на Димитър Гюзелов, първия директор на Радио Скопие и първият македонски българин, доктор по философия. Да се говори и за Спиро Китинчев, кмет на Скопие, бранител от албанските експанзионистки полувоенни части, както през 1941 година, така и през 1944, след 9 септември. 

Дали тези хора ще получат признание за своята работа, дали ще дочакат посмъртна реабилитация и, разбира се, дали ще им бъде изграден някакъв малък паметник или поне паметна плоча…дали ще се освободим от сърбокомунизма…

Абе, накрая, дали някой нещо изобщо работи в тази Комисия…