Съществуват различни професии. С някои от тях можеш да се заемеш само в състояние, което донякъде се различава от нормалното. Така, пролетарият на информационната индустрия, редовият доствчик на новини, като правило, е човек с кипящ, сякаш трескав, мозък. Не е изненадващо, защото новинарският бизнес изисва бързина: да научиш по-бързо от всички, по-бързо от всички да го съобщиш, преди всички да интерпретираш.
Възбудата на информиращите се предава на информираните. Възбудата от собствената ти възбуденост често прилича на мисловен процес и го заменя. Оттук и изхвърлянето от употреба на предмети за дългосрочно ползване като "убеждения" и "принципи" с еднократните "мнения". Оттук и пълната несъстоятелност на прогнозите, което, прочем, никого не смущава. Такава е цената за бързината на новините.
И малцина чуват заглушеното от медийния шум насмешливо мълчание на съдбата.
На малцина им е интересно съществуванто на бавни, масивни новини, идващи не от повърхността на живота, а от неговите дълбини. Оттам, където се движат и сблъскват геополитическите структури и исторически епохи. Техният смисъл достига до нас със закъснение. Но никога не е късно да го научим.
14-тата година от нашия век (не е ясно дали авторът визира 1914 година или 2014 година, когато Русия анексира Крим и ясно даде да се разбере, че няма намерение да спазва международното право-бел. ред.) е паметен с важни събития, за които всички знаят и всичко е казано.
Но най-важното от тогавашните събития едва сега ни се открива и бавната, дълбока новина за него едва сега достига ушите ни. Това събитие е
завършекът на епичното пътуване на Русия на Запад,
прекратяването на многократните и безплодни опити да стане част от западната цивилизация, да се сроди с "доброто семейство" на европейските народи.
От 14-та година и след нея се простира неопределено дългото ново време, епохата "14+", в която ни очакват сто ( двеста? триста?) години геополитическа самота.
Вестернизацията, лекомислено започната от Лъжедимитрий (1) и решително продължена от Петър Първи, беше изпробвана цели 400 години. Какво ли не направи Русия, за да се превърне ту в Холандия, ту във Франция, ту в Америка, ту в Португалия. По какви ли не начини се опитваше да се примъкне в Запада. Всички идващи от там идеи и случващите се там сътресения нашият елит възприемаше с огромен ентусиазъм, отчасти, може би, излишен.
Самодържците усърдно се женеха за германки, имперското дворянство и бюрокрация активно се попълваха от "чужденци скитници". Но чужденците бързо и вкупом орусначваха, а руснаците никак не можеха да се европеизират.
Руската армия победоносно и жертвено се сражаваше във всички най-големи войни на Европа, която според натрупания опит може да бъде определена като най-склонния към масово насилие и най-кръвожадния континент.
Великите победи и великите жертви донесоха на страната много западни територии, но не и приятели.
Заради европейските ценности (по онова време религиозно-монархически) Санкт-Петербург става инициатор и гарант на Свещения съюз на трите монархии (2). И добросъветстно изпълни съюзническия си дълг, когато трябваше да бъдат спасявани Хабсбургите от унгарското въстани. Но когато самата Русия се оказа в сложна ситуация, спасената Австрия, не само не и помогна, но и се обърна срещу нея.
След това евроценностите се смениха, в Париж и Берлин на мода дойде Маркс. Някои жители на Симбирск (3) и Яновка (4) им се прииска да стане като в Париж. Те се бояха да не изостанат от Запада, който по това време се беше луднал по социализма. Бояха се, че световната революция, уж оглавявана от европейските и американските работници, ще подмине тяхната глуха провинция. И те се стараеха. Когато утихнаха бурите на класовата борба, създаденият с неимоверни трудности СССР откри, че
световната революция не се случи, западният свят изобщо не стана работническо-селски,
а точно напротив - капиталистически.
И че ще се наложи старателно да се крият зад желязна завеса засилващите се симптоми на аутистичния социализъм.
В края на миналия век на Русия и омръзна да стои встрани и отново поиска на Запад. При това, видимо, на някой му се е струвало, че размерът има значение: в Европа не се побираме, защото сме прекалено големи, плашещо мащабни. Значи, трябва да намалим територията, населението, икономиката, армията, амбициите си до параметрите на някаква си средноевропейска страна, и тогава непременно вече ще ни приемат като свои.
Намалихме.
Повярвахме в Хайек (5) също толкова свирепо, както преди това в Маркс. Намалихме два пъти демографския, промишления, военни си потенциал. Разделихме се със съюзните републики, започнахме да се разделяме и с автономиите... Но и тази, умалена и принизена
Русия не можа да вземе завоя на Запад
И, накрая, беше решено да се спре с това умаляване и принизяване и, нещо повече, да заявим за правата си. Случилото се през 14 година стана неизбежно.
Въпреки външното подобие на руската и европейската културни модели, те имат различен софтуеър, различен начин на функциониране и включване. Не им е дадено да бъдат обединени в обща система. Сега, когато това старинно подозрение се превърна в очевиден факт, зазвучаха предложения дали да не се метнем в другата посока - към Азия, към Изтока.
Не е нужно. И ето защо: защото Русия вече е била там.
Московската протоимперия е създадена в сложно военно-историческо сътрудничество с азиатската Орда, което едни са склонни да наричат робство, а други - съюз. Иго или съюз, волно или неволно, но източният вектор на развитие е бил избран и изпробван.
Даже след "стояния на Угре" (6) Руското Царство по същество продължава да бъде част от Азия. Охотно присъединявало източни земи. Претендирало за наследството на Византия, този азиатски Рим. Намирало се под влиянието на знатните семейства призхождащи от Ордата.
Върхът на московското азиатство е назначаването за господар на цяла Русия на касимовския хан
Симеон Бекбулатович (7). Историците, свикнали да възприемат Иван Грозни като някакъв обериут в шапката на Мономаха, приписват това изключително на неговото чувство за хумор. Реалността е много по-сериозно. След Грозни се създава придворна партия, издигаща Симеон Бекбулатович за вече напълно истинско царстване.
Борис Годунов трябвало да изисква, когато болярите се заклеват на Бекбулатович, да обещават "на цар Симеон Бекбулатович и на неговите деца да не искат царството му". Тоест, държавата се оказала на половин стъпка от прехода под властта на покръстените наследници на Чингиз хан и узаконяването на "източната" парадигма на развитие.
Но нито Бекбулатович, нито потомците на мурзата (8) на Ордата Годунов нямали бъдеще. Започва полско-казашкото нашествие, донесло на Москва нови царе от Запада.
При цялата мимолетност на управлението на Лъжедимитрий, дълго преди Петър огорчил болярите с европейските си обноски, и на полския принц Владислав, те са твърде символични. В тяхната светлина Смутът (9) изглежда не толкова династична, колкото цивилизационна криза – Русия се откъснава от Азия и започва движението си към Европа.
И така, Русия четири века върви на Изток и още четири века на Запад. Не пуснала корени никъде. Двата пътя са извървяни. Сега ще е нужна идеология за третия път, третия тип цивилизация, третия свят, третия Рим...
И все пак едва ли ние сме третата цивилизация. По-скоро - сдвоена и двойствена. Побрала и Изтока, и Запада. И европейска, и азиатска едновременно, и затова нито азиатска, нито напълно европейска.
Нашата културна и геополитическа принадлежност напомня
блуждаещата идентичност на човек, роден от смесен брак
Той има роднини навсякъде и никъде не е роден. Свой сред чужди, чужд сред свои. Всичко разбиращ, неразбран от никого. Мелез, метис, странен някакъв.
Русия е такава западно-източна страна - мелез. С нейната двуглава държавност, хибридна менталност, междуконтинентална територия, биполярна история, тя, както се и полага на мелеза е харизматична, талантлива, красива и самотна.
Забележителните думи, които всъщност не са произнесени от Александър Трети: "Русия има само двама съюзника - армията и флота", са най-сполучливата метафора на геополитическата самота, която отдавна трябваше да приемем като своя съдба. Списъкът на съюзниците може и да бъде разширен: работниците и учителите, нефтът и газът, креативното съсловие и патриотично настроените ботове, генерал Студ (10) и архистратигът Михаил (11)...
Смисълът няма да се промени: ние сами сме си съюзници.
Каква ще бъде очакващата ни, предстоящата самота?
Влачейки мизерно съществуване в канавката?
Или щастливата самота на лидера на напредваща алфа-нация, пред която другите народи и държави отстъпват, за да и направят път?
От нас зависи.
Самота не означава пълна изолация. Безграничната откритост също е невъзможна. И едното, и другото, би било повторение на грешките от миналото. А бъдещето си има свои грешки, няма нужда от грешките на миналото.
Русия, без съмнение, ще търгува, ще привлича инвестиции, ще обменя знания, ще воюва (войната също е начин на общуване), ще участва в колаборации, ще членува в организации, ще се конкурира и сътрудничи, ще предизвиква страх и омраза, любопитство, симпатия, възхищение. Само че вече без лъжливи цели и самоотрицание.
Ще бъде трудно, и не веднъж ще си спомняме класика на руската поезия (12): Наоколо само тръни, тръни, тръни...Мамка му, кога ще има и звезди?
Ще бъде интересно. И ще има звезди.
----------------------------------------------
1. Лъжедимитрий: Лъже-Дмитрий I (на руски: Лжедмитрий I) е цар на Русия в продължение на няколко месеца през 1605-1606 г. Той е един от тримата претенденти за трона, представящи се за Дмитрий Иванович, най-малкия син на Иван IV Грозни
2. Свещения съюз: На 26 септември 1815 г. в Париж е сключен „Свещен съюз“ между Русия, Австрия и Прусия. Наричан също и „Акт за взаимна помощ на християнските монарси“, той представлява своеобразен опит на руския император Александър I, австрийския император Франц II и пруския крал Фридрих Вилхелм III за защита на старите консервативни порядки срещу „наследството“ на Стария континент от Великата френска революция и Наполеоновите войни. Формално съюзът си поставя за цел да пази християнските ценности за справедливост, любов и мир.
3. Симбирск - родното място на Владимир Ленин
4. Яновка - родното място на Лев Троцки
5. Хайек - Фридрих Август фон Хайек е австрийски икономист и политически философ, известен със своята защита на либералната демокрация и свободния пазар срещу разпространението на социализма и колективизма в средата на 20 век
6. Стояние на Угре - военни действия през 1480 година между хана на Голямата Орда Ахмат и московския княз Иван III, което според руските историци слага край на монголо-татарското робство
7. Симеон Бекбулатович - Саин Булат хан, син на Бек Булат, правнук на Ахмат хан, главатар на Голямата Орда. След покръстването си преминава на служба при цар Иван Грозни
8. Мурза - аристократична титла в тюркските държави и Ордата
9. Смутът или Смутното време - период след смъртта на Иван Грозни от 1598 од 1613 година, белязан с природни бедствия, гражданска война, руско-полска и руско-шведска войни, изключително тежка държавно-политическа и социално-икономическа криза.
10. Генерал Студ или генерал Зима - така наричат руската зима, която е твърде тежка за чуждите нашественици и се смята, че е фактор за спечелването на войната срещу Наполеон, както и във ВСВ
11. Архистратиг Михаил - архангел Михаил, наричан "началник на небесното войнство"
12. Оксиморон - руски рапър, автор на песента "Неваляшка", която цитира Сурков
*Владислав Сурков е един от най-близките и влиятелни съветници на Владимир Путин. Той е известен най-вече като човека, формирал начина на мислене на Кремъл по времето на Путин: циничен, решителен, безмилостно комерсиален, антизападен и авторитарен, въпреки лозунга за “управляема демокрация”, с който Путин и неговата партия “Единна Русия” доминират на политическата сцена. Смятан е за третата по сила политическа фигура след Путин и Медведев и като главен политически съветник на Путин е наричан и "кремълският кукловод" - руското съответствие на кардинал Ришельо във Франция или съвременен Макиавели.
Сурков, който е наполовина чеченец, е основният кремълски идеолог и се смята, че той лично е отговорен за нахлуването в Грузия, анексията на Крим и участието в Сирия, в така наречените "замразени конфликти".
Изявленията и текстовете на Сурков се следят изключително внимателно, защото те дават представа за мотивите и тенденциите в политиката на Владиимр Путин.