Александър Баунов, Карнеги център
През последното десетилетие руският президент Владимир Путин се отвърна от градската средна класа, от която някога бяха основно поддръжниците му. Вместо това той укрепи своята легитимност за сметка на консервативната база избиратели, живеещи в малките градове и селата. Той предложи на тези хора стабилност, външнополитически победи, такива като завземането на Крим, и социални придобивки в замяна на лоялността им.
През 2019 година този обществен договор, обаче, започна да се разпада. Путин демонстрира слабо скривано недоволство от пасивността на своите основни избиратели. Тези избиратели напълно го устройваха, когато му беше необходимо само тяхното постоянство. Но сега руският президент изисква по-активна подкрепа от обществото, доколкото се готви за предстоящото предаване на властта, което ще се случи в края на четвъртия му мандат, но не знае къде да я намери.
Думата "стабилност" изгуби своето централно място в публичния лексикон на Путин. По време на своята ежегодна пресконференция в Кремъл той произнесе думите "стабилен" и "стабилност" едва четири пъти, и то по отношение на Китай, международната ситуация и политиката на Централната банка, а не когато говореше за себе си. В така наречените "майски укази" тя се споменава само веднъж, а в речта си на конгреса на "Единна Русия" на 8 декември Путин нито веднъж не произнесе тази дума.
Това е съществена промяна. Голяма част от изминалото десетилетие руските ръководители използваха думата
"стабилност" като синоним на путинска Русия,
противопоставяйки и неспокойното минало, съседна Украйна и нестабилния външен свят. Сега статутът на тази дума е понижен.
Думата, която беше ключова за подписването на пакта между властта и дисциплинираното мнозинство, беше отхвърлена към терминологичната периферия. Това е лингвинстично свидетелство на опита за преоформяне на отношенията. Крайъгълният камък изпадна и сега му търсят замяна.
Когато политическият режим се сблъсква с криза, често се казва, че той е "омръзнал на народа". Но тук може би имаме обратния процес. Не само интелигенцията обича да се оплаква, че народът не е на висота, но и политическото ръководство, даже самият лидер на нацията след дългите години управление може да изпитва сходни чувства.
Всъщност, съвременна Русия се приближава до момента, когато на лидерите и, казано с думите на Бертолд Брехт "много силно им се иска да разпуснат народа и да си изберат друг".
Но
народът не може да бъде уволнен,
значи трябва да бъде бъде направен опит да се сключи нов договор.
Всеки път, когато на Путин докладват, че младото поколение е недоволно, че то подкрепя лидера на опозицията Алексей Навални или публикува в социалните мрежи гневни постове, той отговаря с един и същи стандартен отговор: в Русия има и друга, съзидателна младеж, която не излиза да протестира, а запретнала ръкави работи или учи.
При това не само младежта.
Путин постоянно рисува картина на Русия, в която е пълно с трудолюбиви, лоялни и неоплакващи се от нищо граждани. Изказвайки се за пореден път в парламента,той каза: "За това тихо, скромно, без всякаква самовлюбеност, всеотдайно и в продължение на много години са работили хиляди, именно хиляди наши специалисти, забележителни учени, конструктори, инженери, отдадени на работата си талантливи работници. Сред тях има много млади хора. Всички те, както и нашите военнослужещи, които демонстрираха в бойни условия най-добрите качества на руското воинство, всички те са истинските герои на нашето време".
Нещастието на Путин
е в това, че на този стереотип отговарят все по-малко и по-малко руснаци. И той все по-често се налага да се сблъсква с реалните руснаци, които искат да се оплачат от политиката на правителството. През септември миналата година Путин посети корабостроителния завод "Звезда" в Далечния Изток, където започна да спори с недоволните работници за заплатите им. (Стенограмата на този разговор, в който Путин много силно надценява нивото на заплатите в завода, беше отстранена от сайта на президента)
Неотдавна той обвини шофьорите на камиони извършващи далечни рейсове в леност, изказа се за повишаването на пенсионната възраст и цените за жилище и режийни разноски и заяви, че на високопоставените управленци трябва да се плаща много повече, отколкото на работниците.
Затова, когато народът започне да се оплаква, Путин вече не се хвърля на помощ, а дава са се разбере недоволството му.
Ние виждаме един Путин разочарован, охладнял към народа, или поне към тази част, за която беше създаден бренда на епохата – стабилност.
Русия преминава през период не само на разочарование на народа от управника, но и на управника от народа.
И тези отношения се налага да бъдат преразгледани.
Както отбеляза политологът Татяна Становая,
"Путин престана да е адвокат на народа и стана адвокат на елита"
Той видимо охладня към тази част на обществото, която беше за него главна целева аудитория, която реагираше на неговите лозунги за "стабилност".
Завоят към "простите хора" стана след като Путин се разочарова от новородената градска класа, която предателски му се отблагодари за икономическия подем с протестите след фалшифицирането на изборите през 2011 година и издигна лозунга "ние сме властта".
Така ли?
И Владимир Путин се обърна към онези, които решават изхода от изборите, които са значително по-многобройни от столичната средна класа, която бързо беше наказана. Предразсъдъците на нестоличното мнозинство бяха провъзгласени за най-важните национални, а след това и глобални ценности, бяха приети репресивни закони, поставиха на мястото му съвременното изкуство, започна нова конфронтация със Запада.
Но и простият народ, както стана ясно след няколко години, не се оказа на желаната висота. С него е удобно да се плаши столичната интелигенция, удобно е да се подкрепя властта, но не е съвсем удобно да се вършат други неща.
Тази "нова база" също не оправда очакванията му и разочарова Путин. Безусловно, те ходят на избори и гласуват, но при това не са активни поддръжници на режима. Те са заинтересовани да има стабилност, но само дотогава, докато им е изгодно. А иначе предпочитат икономическото преразпределение. Те искат да бъдат капиталистически потребители, на до живеят в общество, в което нивото на равенство е социалистическо. Те не искат да затягат пояса, когато ръстът на икономиката се забавя. Те, както и преди, са за социална справедливост и преразпределение на богатствата — но само за сметка на богатите руски капиталисти.
Кремъл обаче не иска да чува това. Голяма част от руската икономика сега се намира под контрола на държавата, а това означава, че тя е
под контрола на приятелите на Путин,
близките до Кремъл бизнесмени. А патриотично настроените управленци понасят загуби от западните санкции. Да се изтръгват от тях пари, за да се дадат на простите работници — властите просто не могат да постъпят по този начин.
Русия бавно навлиза в преходния период, когато на Путин ще му се наложи да вземе решение за това, как ще стане предаването на властта след изтичането на четвъртия му президентски мандат. В същото време ще трябва да се вземат и болезнени и дългосрочни решения за социално икономическата система на страната. Путин иска в този сложен период редовите руснаци да споделят бремето на трудностите, да принасят жертви за държавата, а не да издигат нови искания. Той си спомня ярките моменти от преди 5 години, когато цялата нация тържествуваше по повод завземането на Крим, а президентският рейтинг рязко пое нагоре.
Но не му харесва да признае обстоятелството, че мнозинството руснаци се радваха и изпадаха в еуфория по повод Крим, удобно разположени на диваните си. А и участието на Русия в разгрома на "Ислямска държава" в Сирия те наблюдаваха от безопасно разстояние.
Ако говорим за реална мобилизация на реални руснаци за реални дела и тяхната сплотеност около президента, то показателен пример ще бъде така наречената "руска пролет" в Източна Украйна 2014 год. "Народното" въстание за сваляне на украинското правителство получи подкрепа само в две области на Украйна, и го оглавиха никому неизвестни националисти. Масите не ги подкрепиха. Операцията в Украйна през лятото на 2014 година тогава беше спасена само чрез намесата на професионални военни.
Изводът се налага:
Кремъл постига успех, когато срещу заплащане привлича професионалисти
Така беше в Крим, така беше в Сирия. А когато очаква народни въстания, всичко завършва с провал и ситуацията пак трябва да бъде спасявана от наемниците.
Затова площадният популистки експеримент се закрива, а опората в народа, в широкия, неизбирателен смисъл на думата се заменя с търсенето на професионалистите сред народа – тези, на които Кремъл може да се опре. На "Нощните вълци" им спират вече президентските грантове.
Друг народ няма от къде да се вземе, трябва да се преправя този. Но вместо възходящ поток народна воля, на която властта да се крепи в разредените слоеве на политическата атмосфера, трябва да се примирява с ограничеността на материала, с който разполага.
Ако властта до скоро приемаше народа с неговите ценности като дарено свише благо, сега той, разбира се, не е чак неизбежното зло (народът като зло е твърде интелигентска, догматична опозиционна концепция), но вижда в него инертна среда, неподатливо вещество.
За политическите режими често се казва, че те са откъснати от реалността, но от гледна точка на представителите на самите режими, народът е откъснат от реалността: лошо си представя истинското положение в света.
Цялата логика на разочарованието от пасивното и искащо мнозинство обръща и изтласква Путин към търсенето на такъв народ, който да не седи пасивно в очакване на помощи и повишение на минималната заплата, да не чака указания от държавата: става дума за съзнателните за разлика от несъзнателните.
В резултат се получава значително по-сложен образ на представителя на народа. В сравнение с периода на площадните популистки експерименти, последвали зимата на 2011/12 година, народът започва да изглежда по-разнообразно.
Пасивният народ е добър за удължаване на пълномощията, но лош за прехода. В случай на криза обикновено пасивното малцинство – от Филипините до Венецуела – позволява на активното малцинство да поеме инициативата.
Предишните години бяха посветени на това да бъде привързано към Кремъл пасивното мнозинство. Последните месеци са белязани от опити да бъде открито, идентифицирано и привързано към властта активното малцинство, с надеждата, че то ще е готово да го подкрепи на финалната права от неговия президентски мандат и с надеждата, че новодошлите няма много да се пазарят.
Но колко многобройно е това "активно малцинство"? И какво ще поиска в замяна? Едва ли това ще бъде "стабилност".