Питър Дикинсон*, atlantic-council.bg
Откакто руските части започнаха да превземат правителствени сгради в Крим преди четири години, международната общност привикна към нови актове на руска агресия почти всекидневно. Било то маскирани мъже в Източна Украйна, атака с химическо оръжие в английска провинция или опит за преврат на Балканите, процесът е повече или по-малко същият – изправен пред нова вълна обвинения, Кремъл отрича всичко и заявява:
„Не можете да докажете, че бяхме ние“
Ако доказателствата, насочени срещу Русия са особено изобличаващи, тогава Москва настоява, че тези, които са били замесени са недържавни играчи, които са действали напълно независимо от правителството.
Владимир Путин избра тази позиция по време на своето скорошно интервю за NBC News, като отхвърля обвиненията срещу 13 назовани поименно руснаци за намеса в президентските избори в САЩ през 2016 г. като казва:
“И какво от това, като са били руснаци? Те не представляват интересите на руската държава.“
Същото беше и когато неизяснен, но очевидно голям брой руски военнослужещи загинаха при атака срещу американските сили в Сирия в началото на февруари 2018 г. Когато започнаха да изтичат новини за разгрома, представители на Кремъл омаловажиха мащаба на руските загуби, като наблягаха на това, че тези, които са участвали, са били в качеството си на граждани и по никакъв начин не са били свързани с руските въоръжени сили. Дори в такива очевидни случаи като скорошния опит за убийство в Солсбъри, Англия, Москва отрича всичко и след това разиграва картата на русофобията.
Ето как Путин води война, като атакува в множество посоки, докато внимателно поддържа привидно правдоподобно отрицание (plausible deniability), което оставя жертвите частично парализирани и неспособни да отговорят ефективно на неприятел, който не може окончателно да бъде разобличен. Малцина се съмняват, че Русия стои зад всеки нов акт на агресия, но често пъти е трудно да се направи разлика между многобройните използвани от Кремъл агенти и ръката на самия Кремъл. В резултат на това е налице бавно тлеещ конфликт, в който Русия е способна да надскочи реалния си потенциал срещу редица чувствително по-силни опоненти, които не са способни да признаят, че
въобще са въвлечени във враждебни действия.
Една от причините стратегията на Путин за правдоподобно отрицание да бъде толкова ефективна е защото на практика никой на Запад изглежда не може да оцени мащаба на руската враждебност към света след Студената война или готовността на Кремъл да прибегне до актове на агресия.
Те не могат да осъзнаят защо която и да било рационална държава би се стремяла да разреши системата на международната сигурност и да остане в капана на постисторическата илюзия, че великите сили повече не се атакуват една друга.
Това пожелателно мислене затруднява мнозина на Запад да видят отделните престъпления на Русия като съставни части от единна координирана глобална кампания. Вместо това тенденцията е да се разглежда всеки инцидент като изолиран случай, без да се свързват фактите и без да се извлекат очевидни заключения. Американците шумно настояват за санкции заради руската намеса в изборите, докато разположените на фронтовата линия държави от Източна Европа налагат забрани за руски медии, а британските таблоиди призовават за замразяване на активите на руските олигарси в Лондон. В същото време, ние все още не сме по-близо до този вид единен международен отговор, който руските действия предизвикват, ако бъде предприет колективно. Това разделяне на части се простира до войната на Кремъл в Украйна, като международните санкции заради руската военна интервенция остават ясно разделени на отделни елементи за Крим и Донбас.
Преди всичко, никой не желае да признае суровата реалност, че
между Русия и целия демократичен свят вече съществува състояние на война,
въпреки че тя е хибридна.
Няма обаче подобна сдържаност вътре в самата Русия. Идеята за един враждебен Западен свят е една от опорите на съвременното медийно послание на Кремъл, като широки слоеве от руското население просто възприема враждебността като даденост. Гледната точка за света, разпространявана от режима на Путин, е безсрамно ревизионистична и изпълнена с гняв, като разпадът на СССР се описва като трагедия, а съпътстващата го загуба на руско влияние като несправедливост. В тази отровна среда присъщата измама, подкрепяща типа хибридна война на Путин, не изисква повече обяснения или оправдания. Тя е просто разплата за греховете на Запада. Това съществено ограничава рисковете от какъвто и да било вътрешна отпор срещу геополитическия авантюризъм на Кремъл, като помага на Москва да поддържа своите сенчести армии и фабрики за тролове изцяло попълнени с персонал.
Нищо не подсказва, че Русия ще смени скоро курса, освен ако не е принудена да го направи. Напротив, всеки акт на агресия, който не е спрян, води до нова ескалация, както кампанията, която започна в Украйна преди четири години продължава да се разширява в Европа и Северна Америка. Всяка слабост на обществото и уязвимост на Запад сега дава поле за информационни офанзиви на Кремъл. Етнически, религиозни, политически и сепаратистки напрежения ще бъдат раздухвани и възпламенявани при всеки сгоден случай. Заплахата от “малки зелени човечета”, появяващи се в Прибалтика или на Балканите, остава съвсем реална.
Само въпрос на време е Кремъл да атакува държави-членки на ЕС с този вид масивни кибератаки, осъществявани срещу инфраструктурата на Украйна с такъв опустошителен ефект през последните години. Междувременно, настоящите събития в Англия са мрачно и навременно напомняне за очевидната готовност на Русия да използва химическо оръжие срещу цивилно население.
Единственият начин да се спре тази хибридна война е като тя бъде спечелена
Западният свят вече има всичките необходими инструменти, за да укроти Русия, но понастоящем му липсва нужното единство и политическа воля, за да го направи. Първата стъпка това да се промени би била да се изгради международен консенсус за необходимостта да се постигне обединение срещу руската глобална кампания на хибридна война, отколкото да се реагира на парче на всеки отделен акт на нападение. Никой няма да обявява война на Русия, но е необходимо да скочи драматично цената, която Кремъл да плаща за своите агресивни действия.
Това значи да се търсят начини за прогресивно орязване на достъпа на Русия до архитектурата на международните финанси, като в същото време руските активи на Запад трябва да бъдат под прицел по начин, който отразява използваното от Кремъл размиване на границите между държавни и недържавни играчи.
Това значи да се разширят международните инициативи като закона „Магнитски“, докато в същото време се работи за ограничаване на зависимостта на Европа от руски газ, дори ако това само по себе си носи значителни икономически разходи.
Това значи да се ограничи способността на Русия да трови медийната среда с умишлена дезинформация.
Това с най-голяма сигурност означава да се бойкотират пропагандни събития, като Световното първенство по футбол през 2018 г.
Тези мерки ще бъдат едновременно болезнени и непопулярни. Една от ключовите задачи пред Западните правителства е ще бъде да се убеди обществото, че сериозността на ситуацията налага исканите от тях жертви. Всичко различно от това би било да се вика бедата в не толкова далечното бъдеще. През последните четири години много от външния свят остана в неведение за мащаба на предизвикателството, идващо от Русия. Сега сме достигнали до етапа, в който руските претенции за правдоподобно отричане са напълно неправдоподобни.
От Крим до Солсбъри Путин води хибридна война срещу Запада. Колкото по-скоро лидерите на ЕС и САЩ колективно признаят това, толкова по-близо ще сме до решение на този въпрос.
*Питър Дикинсон е сътрудник на Атлантическия съвет на САЩ и издател на списанията Business Ukraine и Lviv Today.
Публикувано за първи път на 13.03.2018 г. в сайта на Атлантическия съвет на САЩ
http://www.atlanticcouncil.org/blogs/ukrainealert/from-crimea-to-salisbury-time-to-acknowledge-putin-s-global-hybrid-war