От няколко години чрез статиите и книгите, които пиша, както и чрез социалната мрежа, се опитвам да изправя една съзнателно наложена грешна езикова форма. За съжаление коректорите в издателствата, както и в хартиените вестници, доколкото все още съществуват коректори поне в големите издателства, едва ли допускат, дори когато и някой друг положи усилия в тази посока, да бъде посегнато върху утвърденото като норма от учените езиковеди изключение от правилата за езиково формообразуване.
За какво става дума?
Покрай отбелязването на 141-та годишнина от сключването на примирието в Сан Стефано между двете воюващи през 1877-1878 г. империи – Руската и Османската, а особено покрай официалното посещение на руския министър-председател Дмитрий Медведев, в медиите и преди всичко в социалните мрежи бяха актуализирани много аспекти от отношенията между България и Русия: исторически, политически, икономически, религиозни. Реанимирани бяха изтъркани от употреба шаблони, особено
в русофилския спектър на българското общество
Мастити професори и партийни лидери на гласовити партии и партийки припомнят за „братските връзки” между техните основатели и руските им побратими. Чухме и четохме за вековната „дружба” и единомислието по генералните въпроси на философията и практиката между руските и българските комунисти, мутирали заедно и превърнали се с обединени усилия в един нов идеологически Франкенщайн –
„ляво-олигархично православие”
Защото нито руските, нито българските потомци и наследници на комунистите могат и искат да забравят болшевишкото си минало.
Покрай това болшевишко минало, което неминуемо попадна, дори и епизодично и периферно, в полезрението на различни политически коментатори, анализатори, социолози и журналисти, се завъртя в употреба една от многото навлезли особено след окупацията от съветската армия на България и нейното ускорено съветизиране и болшевизиране руска дума – „болшевик” и нейните производни. Тя е една от онези дразнещи русизми, усвоени и утвърдени особено през втората половина на ХХ век от номенклатурата в речи, доклади, агитационни брошури и т.н., които са възприети нагаждачески, по силата на цензурата и автоцензурата от бюрокрацията и от пропагандните средства. Сред тях са продължаващите да битуват нелепи думи като „касае се”, „закупувам”, „зачета” /вместо „прочета”/, „считам” и много други. Но докато цитираните думи поне формално се подчиняват на българските езикови норми, а не са привнесени механично, то „болшевик” и „меншевик” правят изключение и са
свидетелство за идеологическо лакейство,
за подлизурство, нагаждачество и слагачество.
Нормално в нашия език, както се знае от граматиката на българския книжовен език, при образуването на множествено число на многосричните съществителни имена от мъжки род в случаите, когато неопределената форма за ед. ч. завършва на съгласен звук, окончанието се прибавя обикновено направо към тази форма, например „буквар” /ед. ч./ – „буквар-и” /мн. ч./. Има обаче още едно граматическо правило, което действа в тези случаи, а то е, че задноезичните съгласни „г”, „к”, „х” пред окончанието „-и” според закона за II палатализация преминават съответно в „з”, „ц”, „с”, например „валог” /ед. ч./ – „валоЗ-и” /мн. ч./; „ученик” /ед. ч./ – „учениЦ-и” /мн. ч. /; „сиромах” /ед. ч./ – „сиромаС-и” /мн. ч./. В много редки случаи този закон не се спазва, например при образуването на мн. число от следните думи: орех – орехи; успех – успехи; присмех – присмехи. Както се вижда, тук е нарушен законът за палатализацията при съгласния звук „х”.
След ВОСР и измудрените от Ленин и съобщниците му две крила на руските социалдемократи, в руския език навлизат понятията „болшевик” и „меншевик”. „Болшевишка” е наречена партията на Ленин, съставена от много нейни членове, тоест от множество единици „болшевик”. На български, както вече стана ясно, множественото число на съществителното „болшевик” трябва да е „болшевиЦ-и”. Да, ама не, както казваше покойният Петко Бочаров. Папагалски българските болшевици приемат и налагат руската форма „болшевиК-и”.
Нека всеки да се опита да изговори в множествено число обичайни за езика ни думи, макар някои да са също с чужд произход, навлезли в езиковия ни фонд от латински, френски и други езици покрай нормалното развитие на техниката, науката, обществения живот и т.н., завършващи на „-ик”. Ето някои примери:
работник – работниЦи
чиновник – чиновниЦи
монтажник – монтажниЦи
медик – медиЦи
войник – войниЦи
алхимик – алхимиЦи
прозаик – прозаиЦи
вестник – вестниЦи
лаик – лаиЦи
мръсник – мръсниЦи
мазник – мазниЦи
развратник – развратниЦи
разсипник – разсипниЦи.
Всеки би могъл да допълни примерния списък с редица още думи и да се увери колко неестествено, несвойствено, чуждо е да се пише и произнася на български език „болшевиКи” вместо „болшевиЦи”.
Това, че в колективната „История на България” /1994 г./ ст.н.с. д-р Стойчо Грънчаров пише: „За сметка на това те заедно с болшевиките бяха единствените, които образуваха Коминтерна като единни партии” /с. 556/, все още е донякъде обяснимо и извинимо. Това е времето на комунистическия ренесанс на тукашното ехо от Горбачовата „перестройка” и прословутата „гласност”, но... само за
съгласните с довчерашните комунисти,
преобразили се като какавиди изведнъж в „демократи”. Времето, когато знамето и олицетворението на „новото време” Жельо Желев заявяваше в интервю за в. „Българска армия”, че е бил и си остава марксист, както се легитимира и друга знакова фигура от СДС, д-р Петър Дертлиев, спирайки публикуването на статиите от проф. Милен Семков в петъчните броеве на в. „Свободен народ”, разобличаващи марксизма, със същия аргумент – че той е марксист.
Няма нищо странно и в това, че в Уикипедия също се говори за „болшевиКи и меншевиКи” след разцепването на РСДРП през пролетта на 1917 година. Още повече, че текстът е превод от страницата „Болшевик” в Уикипедия на руски. Това, че българските комунисти, анархисти, социалисти, марксисти, ленинисти, русофили и всички останали леви маргинали употребяват също като нещо най-нормално думата „болшевиКи” за мн. ч., също е някак естествено. Те, по същността си, са денационализирани субекти, приели, заедно с идеологията си, и нейния догматичен, сакрален език, тоест езика на „победилия руски пролетариат”.
Необяснимо на пръв поглед е, че мастити учени, писатели и журналисти продължават папагалски да употребяват подобни езикови недоразумения. Но само на пръв поглед е необяснимо. В Българската академия на науките има цял институт за български език със своя солидна бюрокрация от директори, заместници, научни секретари, с професори, доценти, изследователи, сътрудници и така нататък внушителна кохорта учени. Би могло да се помисли, че освен непрекъснато от 30 години насам да опростяват все повече и повече както правописа, така и граматическите правила в съзвучие с общата полуграмотност, биха могли и да отстранят подобни езикови недоразумения, меко казано. Като знаем обаче по какъв строг, безпощаден идеологически критерий бяха подбирани кадрите за БАН-ските институти и колко непробиваеми са за инакомислещи, тъй като комунистическата, заварена от соцвремената научна маса непрекъснато се самовъзпроизвежда, то трябва да спрем да се изненадваме от тяхната все по-голяма вкостенялост и от мъртвилото, царящо там.
Но надежда има. А тя е все повече хора от различни възрастови групи да се замислят и в общуването помежду си – лично или в социалните мрежи, да наложат правилната форма болшевиЦи.