Ако клаузите на договора за Добросъседство и приятелствоq подписан между България и Македония на 1-ви август 2017 година „оживеят“, той ще се превърне в един от големите триумфи на българската дипломация, съпоставим със Съединението, Независимостта, Лондонския договор за мир и Връщането на Южна Добруджа.
Все още сме много далеч от неговата реализация. Гробовете на полковниците Константин Каварналиев и Стефан Илиев, както и на войводите Тома Давидов и Христо Чернопеев си остават поругани.
Но все пак на съвместното честване на Илинден в Благоевград тази година, Зоран Заев бе първият македонски премиер произнесъл словосъчетанието Илинденско-преображенско въстание. Когато се завърна в страната си, сякаш, за да се оправдае пред своите сънародници, той заяви в предаването „Отворено студио“ на Македонската телевизия Алфа, че „Илинденското въстание е Македонско и ако някой от България иска да го чества, нека го чества.“
По този повод македонският журналист Виктор Канзуров написа, че „Щом през 2018 г. все още има хора в Македония, а те са мнозинство от населението, на които не им е ясно, не искат да им е ясно, или нямат, интелектуалния и / или морален капацитет да осъзнаят, какво е Илинденското въстание, какви са идеалите и коя етническата група е въстанала, та премиерът Заев е принуден така „да глупира“ (извинявам се, но не мога да намеря по-мек израз!) и да се базира на разбиране, чийто произход идва от една изкусна лъжа и индоктриниране, от времето на юго-комунизма, то тогава на тази държава и на на мнозинството от нейните жители споделящи тази идентичност, с целия свой ексклузивизъм, отхвърляне и / или омраза към другите, не им трябват врагове. Те сами се унищожават, колкото и някой, отвън да иска да помогне. Няма да е грешка, ако се каже, че Илинденското въстание е (и) македонско, в регионален смисъл (както е и тракийско), но тук е ясно, че
Заев мисли за "македонското", като "небългарско...“
Трябва ли обаче да се сърдим на Заев, че се съобразява с дълго напластяваните разбирания на своите избиратели? Или трябва да помогнем на Македония да влезе в НАТО и ЕС?
Едва ли има съмнение, че основният мотив на сегашното македонско правителство да подпише Договора за добросъседство и да се съгласи на общи чествания е желанието му Македония да бъде приета в ЕС и НАТО.
В самата България се намират остри критици на смислеността да помагаме на Македония да стане членка на тези организации.
По този повод Кеворк Кеворкян написа цяло излияние, използвайки такъв отвратителен език на омраза, какъвто цивилизованите държавници отдавна не използват към народите на своите неприятели, дори по време на война:
„Чудесен бъдещ ортак в ЕС. А ние му се радваме. Македонците се държат като развеселени жени, вечно ненаситни. Апетитът им не може да бъде задоволен, колкото и да се стараем. С тях може да се разговаря само по един начин: „Не ми казвай какво искаш, ами кажи, какво даваш? И ще си затворите ли накрая големите усти - или ще ни кълцате с лакомията си парче по парче?“
Няма кой да ги пита така.
Тъй или иначе, можем само да подозираме с какви репарации ще ни натоварят македонците. Със сигурност ще ни разтоварят от голяма част от собствената ни история - и ще я вземат за собствена употреба, завинаги. После ще поискат „македонското“ им малцинство тук да има специален статут. И така ще постигнат много повече, отколкото техните сърбомани успяха да постигнат за 100 години.“
Само че от едно следващо изречение в коментара си Кеворкян издава своето кредо: „Нашите будали си въобразяват, че е голямо щастие да бъдат ратаите, които ще се напъват да изтеглят Македония към НАТО.“
Посланието е ясно. В ЕС и в НАТО ние сме ратаите. Това не е нашата общност. Не ни е мястото там. Когато влязат в тези организации дори македонците, ще бъдат приети за по-свои. Техните искания, не нашите ще се чуват... Кеворкян не уточнява къде е нашето място. Но призовава да работим за блокиране приема на македонците в тези организации.
Това заиграване с дълбокия комплекс на много българи – „европейци сме, ама не съвсем“ цели да попречи на нещо, което не се е случвало от 140 години насам. Ние и македонците да се окажем в една общност и да живеем при еднакви условия.
Когато България се радва на неочакван възход в първите следосвобожденски десетилетия, Македония търпи османски зулуми. Когато България се възстановява след войните, Македония е под тежка сръбска окупация. Когато България дегенерира зад Желязната завеса, в рамките на Югославия Македония се радва на незапомнено висок стандарт на живот. Когато България все пак успява да се интегрира в ЕС и НАТО, Македония затъва в т.н. „Западни Балкани“...
Освен ако не сме подвластни на суеверието, че тази тенденция ще продължи и ако Македония влезе в ЕС и НАТО, ние ще излезем от него, приемането на Македония в тези организации е наш стратегически интерес.
Но въпросът поставен от Кеворкян – искрен съюзник ли ще ни е Македония, ако стане член на ЕС и НАТО – е наистина актуален.
Според известния журналист македонците ще останат завинаги анти-български настроени. Но не казва защо потомците на илинденци ще са обречени да бъдат продължители на делото на „техните сърбомани“.
Важно е да си дадем сметка защо дебългаризацията на македонците беше толкова успешна и защо предимно маргинали там запазиха българското си самосъзнание. Лесно е да обвиняваме само Сталин, Тито, Димитров и т.н., но защо след 27 години независимост, македонският премиер все още е принуден „да се глупира“?
Нима Заев не знае, че бащата на идеята – по думите на режисьора Дарко Митревски – за спасително изваждане на македонците от българската етно-национална тъкан – Кръсте Мисирков пише в знаменателната си брошура „За македонцките работи“: „Може ли да не е още ясно, че ако се удовлетворят исканията на комитето Македония наистина ще се окаже българска?” Както и че „българската боя на движението е главната причина за неуспеха.“
Разбира се, че знае. Но знае, че ако обяви Илинденското въстание за българско, вероятно
ще остане без избиратели
Българската дипломация трябва да си даде ясна сметка защо е така и как това отношение на мнозинството съвременни македонци може да се промени.
Трябва да си дадем сметка, че за по-възрастните македонски избиратели България се асоциира с режима на Тодор Живков, когато страната, погледната дори от комунистическа Югославия изглеждаше като затвор. Трябва да сме наясно, че дори днес, погледнато от Скопие България изглежда като страната на Митьо Очите, като място където хората са нелюбезни, където обслужването продължава да е лошо... Без тази равносметка няма да направим нито крачка напред.
Политиката предлагана от Кеворк Кеворкян, от Велизар Енчев и подобни би имала катастрофален ефект. Но договорът за Добросъседство и приятелство няма да оживее докато България не се превърне в типичен представител на страна членка на ЕС и НАТО. Засега, дори погледнато от Скопие членството ни в тези организации изглежда по-скоро като аномалия!
Докато македонците не пожелаят да живеят с нас и като нас, никакви доказателства за общата ни история няма да променят мисленето им!
Глупаво е да нападаме Заев за това, че не води отчаян кръстоносен поход срещу наслаганите лъжи измами и фалшификации в историята, която учениците в Македония учат в училище. И ние имаме много за преосмисляне. Но не може и да се примиряваме с тези практики. Очаква ни не рязък обрат, а дълго целенасочено усилие. Политиката на българското правителство спрямо Македония е по принцип правилна и далновидна. Но трябва да подкрепяме и исканията на организациите на македонските българи да се включат в историческите комисии, да участват в съвместните чествания, с една дума, да излязат от сенките на обществото,
да станат видими
Важно е те да получат легитимно право да участват в македонския политически живот. Без те да станат видим фактор в македонския обществен дебат, обръщане на общественото мнение спрямо България няма да има. Но и ние трябва да променим своя подход. От ключово значение е българските медии да станат достъпни до по-широки обществени прослойки. Непродуктивно е да твърдим, че Македония е българска! По-добре е да им покажем, че България е и тяхна.
Ако наистина искаме тези политики да дадат плод, България трябва да се промени и то значително. Едва тогава Договорът за добросъседство и приятелство ще се превърне в един от големите триумфи на българската дипломация!
* Николай Василев е политически емигрант, политолог, автор на книгите: "Триумфите и катастрофите на българската дипломация" ; "Битката за България - последното десетилетие на 20 век" и на романите: "Правилата на пантомимата" и "Токсикологично отделение".
Снимка на Nikolai Vasilev.