Георги Коритаров
Над 92 процента от българските граждани одобряват външната политика на страната ни. Председателството на Съвета на ЕС, което София ще поеме от 1 януари идната година и най-вече инициативите на премиера Бойко Борисов за европеизация и интеграция на Западните Балкани фокусират не просто обществен интерес, но и очакване за прецизност, сериозност, експертност и отговорност в дипломатическия изказ на българските институции. Събирането в българската столица на лидери от балкански държави, които имат за решаване помежду си един куп открити проблеми, е голям личен успех на премиера Борисов. Та той събра на една маса под знамето на мечтата за европейска интеграция министър-председателката на Сърбия Ана Барнабич и президента на Косово Хашим Тачи. Освен това тук бяха Зоран Заев, Йоханес Хан, Кристалина Георгиева… Те бяха заедно в София, за да дискутират идеята за общо европейско бъдеще като част от един
обогатен със Западните Балкани Европейски съюз
Неотдавна сръбският президент Александър Вучич бе цитиран от белградския вестник Политика да казва, че без договор между Белград и Прищина, който да донесе помирително решение за отношенията между двете страни, интеграция в ЕС едва ли ще е осъществима. Диалог, дискусия – това са понятията, които илюстрират как трябва да се разрешават проблеми за признаване на граници, за договаряне или предоговаряне на отношения, за взаимно признаване на легитимност и права. И докато в София премиерът Борисов се катереше по стръмното било на диалога със сложни събеседници, в Атина регионът ни отбеляза още едно събитие с историческа значимост. След 65-годишно прекъсване турски държавен глава посети Гърция. Събитието влиза в историята не само със символа на възстановен контакт на ниво президенти. Визитата на Ердоган в гръцката столица и разговорите с гръцкия му колега Прокопис Павлопулос и с премиера Алексис Ципрас ще се запомни и с необичайната оферта на турския държавен глава – да започне дискусия за предоговаряне на сключения през 1923 г. Лозански договор. Ердоган не за пръв път повдига темата за този договор. За първи път това се случи през миналата година, но тогава турският президент говори пред свои съмишленици в страната си.
Добре е, когато се анализират трудни външнополитически казуси, да се запазва хладнокръвие и да се проявява логика. От тази гледна точка възниква въпросът предложението на Ердоган за дискусия по Лозанския договор дръзко нахалство ли е, или е откровено и честно поставяне във формат преговори на проблем, който веднъж е бил повдиган пред открит форум в Турция. Не изглежда ли това, което стана повод за много дипломатически вълнения, просто едно доказателство, че Ердоган не вижда нищо срамно и неприлично да предложи
открита дискусия по проблем, който той счита за важен
Нямаше ли да бъде лицемерие и двуличие, ако говори в Турция едно, а да не каже нито дума пред гръцките си домакини и партньори. Логиката сочи, че колкото и необичайна да е провокативността в идеята на Ердоган, той е последователен и открит при назоваването на оценяван от него като проблем политически казус, както и е последователен в отстояването на фундаменталния принцип всякакви, дори и най-неудобни междудържавни проблеми да се решават с диалог. Гърция имаше две възможности. Едната – да обясни и да преповтори в диалогичен формат онези свои аргументи, които биха направили Лозанския договор непроменлив.
Имаше и друга опция, която бе предпочетена – Атина да обяви, че този договор на подлежи на дискусия. Проблемът на гръцко-турските отношения има драматична история и е очевидно, че визитата на Ердоган в Атина е част от нея. За нас е по-интересно
каква е българската реакция,
защото външното ни министерство излезе със специална позиция. Нека да направим анализ на текста. Четем: „Всяка ревизия на международни договори може да се извършва само по взаимно съгласие между страните в съответствие с международноправните норми.“ Абсолютно вярно съждение, което има като доказателства и съответните конкретни примери от Югоизточна Европа. Хърватия и Словения уредиха гранични спорове помежду си след продължителни преговори – т.е., дискусия. Преди петнайсетина години тогавашната СР Югославия също след диалог установи своите граници с Република Македония. България и Турция водиха разговори за уточняване на водните си граници по река Резовска и т.н. – с дискусии и диалог, както е написано в следващ абзац от българската позиция: „Надяваме се, че нашите съседи ще продължат по пътя на диалога, основан на европейските ценности и принципи в интерес на мира и сигурността в региона, което беше обсъдено днес на среща с посланика на Република Турция в МВнР.“ Нали за това става дума – че Ердоган отива в Атина и предлага диалог по Лозанския договор. Диалогът, нека отбележим още веднъж, не е процес с предопределен край. Равноправният диалог не е упражняване на насилие върху събеседници, а е форум за размяна на аргументи.
И тук идва една голяма въпросителна към позицията на българското външно министерство. След като веднъж е заявено, че „Всяка ревизия на международни договори може да се извършва само по взаимно съгласие…“, което означава чрез равноправен диалог, идва и текстът от позицията, който гласи: „България смята, че дискусия по мирни договори и съществуващи граници не е от полза за международната общност и стабилността в региона.“ Извинете, но ако дискусии по договори и граници не са от полза за международната общност и за стабилността, то
силовата промяна на граници ли е формата,
с която да се постигат резултати? Може би както направи Русия с украински Крим? Външнополитическа позиция като българската, в която ключови съждения взаимно се отричат и опровергават показва или дефицит на професионализъм, или неспособност да се възприемат адекватно модерни дипломатически провокации, които не отменят принципа на диалога и дискусията, или нещо най-просто – българските дипломати се страхуват да поемат творческа отговорност. А това означава, че текстът на позицията можеше да остане до нивото на препотвърждаване, че подобни въпроси следва да се решават само по пътя на диалога, основан на европейските ценности и принципи в интерес на мира и сигурността. Защото… как нарича България източните региони на Сърбия, където са Димитровград и Босилеград? В София ги наричат „Западни покрайнини“. Определят ли в България Ньойския договор като несправедлив? Ако някой иска да ревизира Ньойския договор, трябва ли преди всичко да потърси общо съгласие и да инициира диалог? Как се инициира диалог – нали отиваш при потенциалния си събеседник и го питаш дали би желал разговор по този и този проблем?!
Ето защо можем да направим извод, че вътрешно-противоречивата българска позиция работи
срещу принципа на „диалога, основан на европейски ценности“,
подкопава доверието в българския експертен потенциал и за съжаление отнема от силата и визионерството на премиера Бойко Борисов, който тъкмо с диалог и дискусия иска Западните Балкани да станат част от ЕС. Но – така е, когато се прави дипломация на принципа „отрицание на отрицанието“, че е по-лесно за чиновниците да си подреждат клишираните изречения.