В новата си книга „Анатомия на посткомунистическите отбранителни институции в Европа. Миражът на военната модерност“ д-р Томас Янг задълбочено и всеобхватно разглежда и анализира проблемите при реформирането на отбранителните институции на бившите комунистически държави от Централна и Източна Европа. Този няколкогодишен системен труд е плод на практическия опит на автора с тези държави, включително и България.
Имах удоволствието да работя с ръководения от д-р Янг екип от консултанти на Центъра за гражданско-военни отношения (Center for Civil-Military Relations - CCMR), Монтерей, САЩ, оказал безценна методологическа подкрепа на Министерството на отбраната в периода 2008-2012 г. Особено стойностна подкрепа екипът на д-р Янг оказа на страната ни при провеждането на Прегледа на структурата на въоръжените сили през 2010 г. и през следващата година на неговата практическа реализация, когато ежедневно координирах взаимодействието с екипа на CCMR и дейностите по Прегледа.
Анализът и препоръките
на този уникален по обхват на съдържанието труд са базирани върху дългогодишна практическа работа на място с три групи източноевропейските страни – бивши членове на Организацията на Варшавския договор, бивши съветски и бивши югославски републики. Изключение (към момента) правят Албания, Косово и по обективни причини – Беларус и Русия.
Независимо, че още от първата страница авторът посочва България, страната ни, за съжаление, не фигурира сред държавите, постигнали най-голям напредък в реформите в отбраната. Сред държавите от бившия Варшавски договор България е оценена като постигнала най-малък напредък в реформите (стр. 114). Независимо, че в нашата система за отбрана са стартирани много реформи, очакваните резултати все още не са налице. С основание обаче промените от 2010-2011 г. са оценени от автора като най-дълбоките, предприемани до тогава. А от личен опит, смея да твърдя, и до ден днешен.
Западът спечели Студената война и това донесе свобода на народите на Изток от несъществуващата вече Желязна завеса. Сега обаче е време да се постави въпросът доколко успешни са били усилията на западните демокрации в подкрепата, която са оказали на бившите комунистически страни при изграждането на ефективно работещи демократични институции. Този въпрос важи с пълна сила и за отбраната, върху което се фокусира това задълбочено изследване.
Книгата изследва
упадъка на въоръжените сили
на страните от Централна и Източна Европа. Това е все по-сериозен проблем днес, когато сме изправени пред руската агресивна и реваншистка политика, осъществявана в условията и с методите на хибридна война. Даден е примерът с Украйна, който показва ясно как държави с нереформирани и неефективни въоръжени сили са в сериозен риск от дестабилизиране. Авторът поставя акцент основно върху грешките на Запада, които създават условия това да се случи. Оттук е изведена и спешната необходимост от преоценка на досегашната политика на Запада в процеса на подпомагане на реформите в отбраната в разглежданите страни. Д-р Янг предлага конкретни препоръки как да се работи отсега нататък.
Главното предизвикателство днес е, че останалите в наследство от Студената война отбранителни институции на изследваните държави са недоразвити, независимо от стартиралите до момента реформи. Този въпрос е игнориран на политическо и стратегическо ниво – както от управляващите в самите източноевропейски държави-членки на НАТО, така и най-вече сред западните съюзници в Алианса. Дефицитът на достатъчно настоятелно положително влияние от страна на Запада при осъществяването на реформите на Изток дава своето негативно отражение днес. Основателно е заключението, че въоръжените сили на тези страни бавно, но сигурно се разпадат. Дори в държавите, където въоръжените сили все още не са в състояние на активен упадък (напр. Полша и Румъния), отбранителните институции и най-вече гражданският им елемент остават недоразвити по западните стандарти.
Твърде оптимистични прогнози са били заложени първоначално относно реформите. Освен това има недостатъчно покрити области. Тук е идентифицирана и основната грешка на Запада. От страна на НАТО през годините се е залагало основно на практическото военно сътрудничество с Алианса, най-вече на тактическо и оперативно ниво, но са прилагани занижени стандарти спрямо трансформацията на органите за командване и управление на стратегическо ниво. Политическото ниво на практика е оставено само на себе си. Като цяло вниманието е било насочено към формированията на въоръжените сили и постигането на оперативна съвместимост за участие в ръководени от НАТО операции, но не в достатъчна степен към самите министерства на отбраната, така че те да могат най-ефективно да ръководят процесите в цялата система.
Отсега нататък стратегическото ниво следва да преодолее изоставането си. Защото колкото и да има оперативна съвместимост на тактическо и оперативно равнище, колкото и опит военнослужещите да придобиват в операции зад граница, колкото и да подобряват взаимодействието си със силите на останалите съюзници от НАТО, включително и в съвместни учения, през колкото и финансирани от Западните съюзници (и най-вече САЩ) програми за обучение да преминат военнослужещите от изследваните държави, ако на стратегическо ниво унаследените от миналото проблеми останат нерешени, тогава не може да се изгради силна и надеждна отбрана.
Днес е крайно време да се осъзнае, и сред старите съюзници, и сред новите членове на Алианса, че не е достатъчно да има само добре подготвени по модерните натовски стандарти войници и офицери. Трябват да има такива подготвени ръководители и на стратегическо ниво на командване и управление, а най-вече и на
политическо ниво
Ето това е основен пропуск на западните демокрации при подпомагането на реформите в отбраната досега в Централна и Източна Европа, включително и в България. Защото преди всичко реформата е политически акт, а не само технически.
Техническите действия са недостатъчни за промяна в управленската култура, а оттам и на функции, структури и организация. Трябва също така политическа воля и действие. Промяната в тези институции е преди всичко политически акт и изисква ангажиране най-вече на политическото ръководство, което да направлява последователно процесите на реформи във въоръжените сили. От страна на Запада обаче също се изисква промяна в начина на взаимодействие с подпомаганите държави. Работата само на равнище въоръжени сили на новите страни от НАТО, без по-активното ангажиране на западните съюзници на политическо ниво, т.е. на техните политически ръководители, които да взаимодействат по-активно с политическите ръководства на източноевропейските съюзници, е недостатъчна за постигане на успешни реформи в отбраната.
Липсата на устойчива визия и последователно и здраво политическо ръководство на процесите (policy direction), в контекста на остатъчно старо бюрократично наследство и системната липса на финансови средства, са сред главните причини за упадъка на отбранителните институции и превръщането на някои от тях, по думите на автора, в подобни на „зомби“ организации. Структури, които не са мъртви, но животът в тях фактически отсъства. В резултат на пропуските в реформите, за което авторът критикува най-вече Запада, сме свидетели на недофинансирани и „кухи“ (непопълнени с достатъчно хора) военни формирования. Следователно и оперативно неспособни да изпълнят задълженията си.
Всеобщ проблем е неспособността на изследваните държави да изработват финансово реалистични програми и планове за развитие на въоръжените сили. Това е едно от най-сериозните предизвикателства пред отбранителните им системи и е основен провал при предоставяната от западните съюзници подкрепа. Поради това техните въоръжени сили не са способни да оцеляват и побеждават в условията на съвременната война.
Книгата съдържа конкретни препоръки за подобряване на способността на новите съюзници да разработват финансово реалистични планове, така че отбранителната политика да води до развитие на необходимите отбранителни способности. Връзката отбранителна политика-отбранителни способности трябва да бъде ясна и непрекъсната. Остойностяването на програмите/плановете за развитие на въоръжените сили е предизвикателство пред всички. Затова се препоръчва подсилване на експертизата и укрепване на ролята и мястото във всяко едно министерство на отбраната именно на дирекцията, която отговаря за разработването и реализирането на отбранителната политика. Трябва да се изработват само финансово остойностени планове, които след разработването им да бъдат валидирани и одобрявани именно от тази дирекция.
Авторът задълбочено анализира останалите в наследство от преди 1989 г. схващания и концепции, които все още възпрепятстват изграждането на модерни и ефективни системи за отбрана на изследваните държави, или т.нар. унаследени институционални патологии. Първата от тях е системното потискане именно на критичното мислене сред хората в отбраната. Д-р Янг уместно е отбелязал, че много офицери от тези държави, преминали през обучение на Запад и участвали в операции на НАТО, усвояват добре модерните натовски концепции и мислят критично. След като обаче се върнат в държавите си, те са
принудени да работят по стария начин
и при останалите в наследство концепции и процедури.
Недоразвита остава и цивилната експертиза. Това е една от причините много от унаследените „патологии“ от миналото да се запазят в системите за отбрана на бившите комунистически страни, дори и след присъединяването им към НАТО.
В момента с основание може да се говори за съвместно съществуване на несъвместими стари и нови концепции в отбранителните системи на разглежданите държави. Тези концепции са противоположни и това спъва развитието на модерни системи за отбрана. Дадени са конкретни примери за концептуална и интелектуална несъвместимост, като например липсата на единно разбиране за това какво представлява жизнеспособно оперативно формирование като численост и организация и в крайна сметка какво се разбира под отбранителна способност. Разминават се разбиранията и за професионалните стандарти. Все още има свръхцентрализация при вземането на решения (особено на финансовите), като не се делегират достатъчно правомощия на по-ниските нива, което лишава командирите от инициатива и не ги развива като лидери. Властовата дистанция между ръководители и подчинени остава неоснователно голяма. Логистиката е посочена като една от най-нереформираните системи. Сериозни проблеми има и пред военното образование в разглежданите държави, в което продължава да съществува и да се преподава и насажда старото мислене. Все още на Изток не е изграден и професионален сержантски корпус по стандартите на западните съюзници, което е част от цялостния проблем за развитието и управлението на човешките ресурси. Друг уместен пример е, че Западът полага значителни усилия за въвеждане в източноевропейските страни от НАТО на модерните концепции за сили за специални операции и сили, способни да бъдат разполагани в операции, но същевременно, в рамките на техните институции, все още няма достатъчно разбиране за това на политическо ниво.
Книгата съдържа анализ на институциите на разглежданите държави, с цел да се установи доколко са способни да усвоят и приемат западните концепции. От друга страна, проучен е и опитът на Запада в управлението на предоставената подкрепа до момента. Това е добра основа за разработването на нови и по-ефективни решения.
Не на последно място, авторът засяга и въпроса за внесената от САЩ в държави от бившия Варшавски договор Система за планиране, програмиране и бюджетиране (PPBS). Това е тема, по която той е отстоявал последователно през годините позицията, че PPBS не дава желаните резултати на местно ниво, вкл. и в България, и следва да се замени с по-опростен инструмент за управление на финансовите средства. Читателят може да се запознае по-детайлно с аргументите на автора, изложени в книгата.
Предвид коренно променената среда за сигурност и дестабилизиращите действия на Русия по Източния фланг на НАТО, сега
Западът няма много време, за да коригира грешките си
и да развие необходимите политики, за да подпомогне новите държави-членки на НАТО да изградят желаните отбранителни способности. Основната препоръка на автора е, че НАТО трябва да изработи и следва нова политика, наречена „Честна отбрана“ (Honest Defense), която да отговори на това нелеко предизвикателство.
През годините, в които CCMR подпомагаше методически и изцяло за сметка на американския данъкоплатец усилията ни да изградим по-надеждна отбрана на страна член на НАТО и ЕС, заедно с колегите ми прекарахме безбройни часове с д-р Янг и неговия екип в идентифициране на причините за състоянието на системата. Опитвахме се да разберем защо напредъкът е толкова бавен и резултатите по правило – под очакванията. През 2010-2011 г. беше постигнато много, но и много остана само интелектуален продукт. Вероятно все още не е било дошло времето за някои смели промени, вероятно тогава сме надценили капацитета на системата да абсорбира нужните промени, вероятно някои идеи към момента са надхвърляли времето си (a bridge too far), вероятно не сме дооценили също така потенциала на статуквото да се противопоставя на промени, засягащи частните му интереси.
От опит мога да кажа и това, че старото до момента показва невероятна устойчивост и способност да оцелява, като се нагажда към новото. Пазителите на статуквото досега умело са използвали ресурсите на Запада, предоставени в подкрепа на реформите именно за свои цели – първата е да запазят влиянието си, като само симулират фасадни, външни промени, но същността напрактика се запазва същата. Ето така те си осигуряват пред Запада необходимата „патина на легитимност“, за която говори и д-р Янг, и от която продължават да правят капитал и до ден днешен. Това е точката, в която Западът подцени и продължава да подценява победените си бивши комунистически съперници.
Предвид всичко това, днес никак не е изненадващо заключението на автора, че Западът (най-вече САЩ) е получил твърде малка възвращаемост на вложените значителни ресурси в подкрепа на промените в отбраната на изследваните държави. Затова тази политика трябва да се преосмисли и да се вземат спешни мерки, следвайки предлаганата от д-р Янг философия на „Honest Defense.“ Това е предпоставка да постигнем така желаната и все още дефицитна интелектуална съвместимост. Именно това е промяната, за която можем и трябва да се борим отсега нататък.
*Авторът е член на Атлантически съвет на България. Коментарът му за книгата е в лично качество