Доц. Д-р Момчил Дойчев, специално за Faktor.bg
Ролята на Русия в българската нова и най-нова история е или фалшифицирана, или най-малкото превратно представена. Защото българското освобождение, постигнато в резултат и на руската експанзия към топлите морета, ни е донесло повече отрицателни, отколкото положителни последици. Това произтича от факта, че руският фактор се е проявявал най-вече като военно-окупационен, диктаторско-политически и духовно-догматически, а днес под формата на енергийно-икономическа експлоатация. Най-често намесата на Русия в българските работи е била военно-политическа - от войните за наследството на Османската империя до „освобождението" през 1944 г., и догматично-идеологическа - подготовката на българската интелигенция и особено духовенството за ролята, които им се отрежда, съобразно руските интереси. Истинската роля на Русия се проявява най-ярко при борбите на българския народ за църковна самостоятелност, за национално освобождение и за истински независима българска държава. И в трите случая официалната руска политика е била
противоположна на българските национални интереси
Русия подкрепя Цариградската патриаршия, а не българските църковни дейци, всячески е пречила на българите самостоятелно да се освободят и води борба против българската независимост, след като ни е „освободила". Особено важно е да се разбере ролята на Русия за нашето освобождение и независимост. Русия се бори не за освобождението на православните братя-славяни, а за да си осигури геополитически плацдарм за превземането на Цариград и контрол над Проливите. Последното, което Русия би желала, е да се постигне една обединена, независима и силна България в нейните естествени етнически, исторически и геополитически граници. Защото, както се изразява руският шовинист и българомразец Аксаков „Всяко тържество на България е смърт за Русия“.
Митът, че чужда сила може да ни освободи безкористно и без мисъл да ни покори изглежда продължава да доминира в патриотарското историческо съзнание. Този мит , съзнателно внедрен и втълпяван от 140 години е свързан и с обяснението за датата, избрана за наш Национален празник. Той гласи :
„На 3.03.1878 г. Русия освободи България от турско робство и възстанови българската държава“.
Това изречение от фактическа гледна точка меко казано не отговаря на историческата истина.
На 3.03.1878 г. е сключен прелиминарен, т.е. предварителен мирен договор между Руската и Османската империи за прекратяване на войната между тях. Затова и като „Протокол от 3 март 1878, подписан в Сан Стефано“, няма абсолютна никаква международно-правна стойност. Свидетелства архиепископ Методий Кусев:
„Явно ставаше, че Св. Стефанска България беше образувана голяма само на „книга“. Беше голяма, за да има какво да се отстъпва, какво да се отрязва. Когато се оповести договорът за Св. Стефанска България, австро-унгарският посланик казал на Негово Блаженство Екзарха, че новообразуваната със Св. Стефанския договор държава е за Русия.“
Защото смисълът на предварителния договор смисъл е да остави Сан-Стефанска България под фактическа безсрочна руска окупация и да я държи
в подчинение като протекторат до окончателното и присъединяване към Руската империя
По същия начин преди това Русия „освобождава“ Грузия, Украйна, Крим, Молдова, Полша, Финландия… Империята, наричана „тюрма на народите“, се представя като „освободител“ с простата цел - вменяване на задължение на българския народ за вечна благодарност и признателност към нея, т.е. към новия поробител.
Протоколът от Сан Стефано си представя окупираната „руско-дунавска област“ като „Задунайска губерния“ на Руската империя. И това българите са започнали да го осъзнават веднага след „Освобождението“, виждайки за какво работят руските генерали и администратори в новосъздадените български институции. А напълно се разбира, когато Руската империя скъсва отношенията си с България след Съединението и насъсква „братска“ Сърбия да ни нападне в гръб.
Възстановяването на българската държава става фактически не на 3.03.1878 г., а съгласно решенията на Берлинския конгрес през юли същата година. Решенията за този конгрес са предварително договорени, преди началото на войната. Границите на васалното княжество, договорени в Лондон и Виена от руските дипломати трябва да се простират между Дунав и Стара планина. Русия не би започнала тази война, ако нямаше съгласието и мандата за нейното започване от другите велики сили – най-вече Великобритания, Германия и Австро-Унгария по една много проста причина – поуката от Кримската война.
И макар юридически и фактически България да се възстановява след 13 юли 1878 г., с подписването на Берлинския договор, възкръсването на българската национална държава не означава: пълноправно освобождение; пълна независимост; възстановяване на суверенитета върху всички български земи, които са признати с референдума за учредяване на Българска Екзархия и с решенията на Цариградската посланическа конференция. Интересите на империите по това време и най-вече на Русия е да не се създаде голяма, силна и независима българска държава.
С това се разбива и другия мит, че руските войски на 3 март „са освободили целокупна България", но „лошият" Запад нарушил „прекрасния“ Сан-Стефанския договор.
Всъщност в резултат от войната към деня на подписването на предварителния мир в Сан Стефано Руската армия, заедно със съюзните румънски войски, са окупирали само Северна Централна България, Софийският санджак до Горна Джумая, долината на Марица до Одрин и пътят от Одрин до Сан Стефано. В Черно море господства османският флот и от крайбрежието е окупиран само Бургас. В Западна България Сърбия е окупирала българските градове Ниш, Бела паланка, Пирот, Враня, Кула, Цариброд и Трън и е достигнала до Брезник и Сливница. До сключеното в Одрин примирие Русия не е окупирала Видин и Северозападна България, а цяла Североизточна България е под контрола на Османската армия, включително крепостите Силистра, Шумен и Варна. Цяла Македония, Беломорието, Родопите, цяла Североизточна България и част от Северозападна България, цялото черноморско крайбрежие с изключение на Бургас са останали под османски контрол. Затова и прелиминарният договор е фактическо примирие, което цели турските войски да се изтеглят без бой и тези територии, за да бъдат изтъргувани на истинските мирни преговори през юли в Берлин. Архиепископ Методий Кусев свидетелства:
„Дойдохме в Св. Стефано. Една заран ни повикаха в канцеларията. На стената беше окачена карта с границите на Св. Стефанска България. Чиновниците се натрупаха и ни запитаха: „Ха сега, вижте, доволни ли сте?“… Предчувствието ни отговори: „не харошо – много е“. В границите влизаше и Корча. Страх ме беше, че като почнат да режат, ще изрежат и същественото. Така и стана… Питахме се: защо руските войски не отидоха да окупират Македония? Препятствие нямаше. Турските войски беха напуснали тази страна.“
При това положение не може да се очаква новосформираното българско княжество да е разположено в българските етнически граници, още по-малко в раздутите граници от Сан-Стефано - тайните предварителни договорки на Русия с Австро-Унгария и Великобритания изключват това. Разпространеният от русофилската пропаганда мит, че Западните сили като „вечни врагове на България" предотвратили създаването на велика България, и до днес участва в хибридната война против страната ни.
Сан-Стефанска България не е свободна и независима,
а васално княжество, което трябва да остане под контрола на Русия, докато тя прецени, че положението „се е стабилизирало". В тайните руски дипломатически документи България не съществува – тя се обозначава като "Балканска област" и „отвъддунавска окупирана територия".
Освен това Сан-Стефанска не е целокупна България, защото Русия отнема от България Северна Добруджа за себе си и по-късно я разменя с Румънска Бесарабия. Нишко и долината на Българска Морава са предадени на Сърбия. Едва с Берлинския договор тези български земи - Цариброд, Трън и Кула – остават в България и сръбската армия се изтегля. Едва в Берлин останалите под турска окупация Североизточна България, както и Софийският санджак се дават на Княжество България. Признатата от всички Велики сили на посланическата конференция в Цариград естествена българска етническа граница е заличена.
Тончо Жечев с основание пише, че в основата на освобождението е било очертаването на народността, езика и вярата в границите на Българската екзархия и че тъкмо руската намеса е предотвратила естествения път към освобождението и независимостта на българите в рамките на и без това разпадащата се Османска империя.
Сан Стефанската граница е начертана с оглед на руските геополитически интереси. С всичките си противоречащи на българските интереси клаузи Берлинският договор предпоставя едно уравновесяване между пълното влияние на Русия върху българското княжество и интересите на останалите европейски велики сили, които го възпират.
Русия като велика сила се стреми към постигане на едно уравновесяване между България, Сърбия и Румъния, които, разбира се, смята за своя "естествена придобивка". Директорът на Азиатския департамент (тайната полиция на Руската империя) Мелников пише през 1881 г. до руския консул в Русчук дълго писмо за политиката на империята спрямо Княжество България и текущите задачи на агентите. В него се казва: "Вие говорите, че не сме воювали за някакъв си принц Батенберг? Аз съм съвършено съгласен с това, но още по-малко сме воювали заради някакви си Петко, Драган и Степан. Под секрет ще ви кажа, че не е било заради някакви си братушки. Нашата задача беше да прочистим пътя до известен пункт, в косвен смисъл ние постигнахме това, но в Берлин ни преградиха този път, следователно сме длъжни да го постигнем с други средства..." („Известният пункт“ за по-несведущите е Цариград)
Още по-парадоксално е да се твърди, че ни освобождава държава, която
държи в робство не само десетки други народи,
но и собствения си народ. Когато пристигнали в България, обикновените руски бойци се дивели от какво освобождават своите братя - българите имат собствени общини, църкви, училища. Те притежават собствени къщи, своя частна земя, имоти, добитък, занаятчийски и дори промишлени предприятия. За всичко това руските селяни могат само да мечтаят - та те са били продавани като добитък от своите господари - помешчиците. Свидетелства не друг, а Ф. Достоевски: „Помня, че още преди обявяването на войната бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата война и за необходимите разходи и излизаше, че безспорно, „навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население"... та с така изградена представа за българите ние тръгнахме от бреговете на Финския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях - поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя, плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия - и ще се бием за вярата на поробените! „Как смеят!" - кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида. „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!..."
Как няма да гледат накриво, когато помнят, че за десети път Русия минава Дунава и след това се връща обратно, оставяйки „братушките“ на милостта на башибузука!
Санстефанският мит и до днес омагьосва сърцата на политически наивните българи, които смятат, че „Велика Санстефанска България" е била волята на "Освободителката". Разбира се, за Русия „Сан Стефано" е блъф най-вече за българско ползване.
„Не можеше Александър Втори да въодушеви своя народ за войната с Турция, като разкрие истинската цел на Империята - завземането на Цариград и контрола над Проливите - не - той облече действителната задача на войната в идеологически одежди - освобождението на жестоко потиснатия православно-славянски народ", пише през 1939 г. големият ни философ Димитър Михалчев. Руската дипломация умело създава един мит, за да формира, както се изразява Димитър Благоев, онова „русофилско грубо политическо суеверие", което ще доведе до национални погроми. Но странно защо това суеверие и досега омагьосва патриотарски настроените българи. До сключването на Берлинския договор Русия изобщо не разглежда България като бъдещ политически субект. За нея това е окупирана в резултат от войната територия. В руските дипломатически документи от онова време „отвъддунавската територия" никъде не се нарича България.
Границите на тази област сами по себе си са нелепи и невъзможни от геополитическа, дипломатическа и всякаква друга гледна точка. От една страна Русия „освобождава“ не само български земи, но и редица населени с турци, гърци и албанци области в южна Тракия , Егейска и Западна Македония. От друга страна Русия си присвоява Северна Добруджа, за да я размени по-късно с Румъния за Бесарабия, а Поморавието се предава на Сърбия.
Мнението на българите не се зачита, ние не участваме в този позорен дележ на българските земи. Русия не допуска и нито един български представител на Берлинския конгрес. Отново свидетелства Методий Кусев :
„Бях уморен и разнебитен. Десетина пъти ходих в Цариград да убеждавам Екзарха да санкционира едно пълномощно за делегация в Берлин. Да изповядаме истината… Тогава беше Екзарх Негово Блаженство г-н Иосиф. Когато се решаваше съдбата на българския народ, той си седеше на катедрата спокоен и индиферентен… Вицегубернаторът Иванов, добър българин, ни посъветва да не мърдаме, за да не отидем в Сибир…. Махнах с ръка и рекох: тоя инак добър народ, със своето сляпо доверие и овчедушие, има много да страда, докато се прероди и си отвори очите. И днес, подир погрома, от овчедушието на сляпо русофилство, като пияни пострадахме, страдаме и още много има да страдаме. Овчедушието царува в България…“
За да не продължава това „овчедушие“ 3 март не може и не трябва да бъде български национален празник!
България според Цариградската посланическа конференция.
Руска карта от 1878 г. на „Българското княжество, Сърбия и Черна гора и „руска Добруджа”. Ясно се вижда и на кого принадлежат България, Сърбия, Черна гора. Вижда се, че извън българското землище остават „Руска Добруджа“, Южна Тракия и Родопите на Юг от Арда и Поморавието.