Александър Йорданов, специално за Faktor.bg
Нека на празничния 24 май, когато пее душата ни, си спомним за страдалците, които са отстоявали своето българско име и език в трудни времена. Нека политиците, когато използват понятието „обща история” по отношение на миналото на България и Македония, не забравят, че „обща история” създава само „общ народ”. Компромиси могат да се правят в сегашно време, по отношение на днешна реалност, но не и по отношение на миналото, на историята. Защото там,
в миналото, имаме само минало свършено време
Компромис би било, ако приемем, че част от днешните граждани на Р Македония се самоопределят като македонци. Компромис е, ако си затворим очите затова, какво съдържание те влагат в понятието „македонец” – географско като добруджанци, тракийци или мизийци, или историческо –„деца” на Александър Македонски и другарите му. Ние ги приемаме такива, каквито днес се самоопределят, с конституцията, която са си приели. Това е нашият компромис. Но не е морално, не е научно, не е човешко и затова не можем да приемем политика, която цели да промени народностната и национална самоопределеност на починали отдавна хора. Не можем, защото става дума и за ярки исторически личности – революционери и просветители, които многократно приживе са заявявали своята българска народностна и национална идентичност. Те са били образовани и умни хора, които отлично са знаели, каква е тяхната народност, от коя нация са клонка. Знаели са и са го написали многократно, че са част от българския народ, от българската нация. При това са заявявали своята българска идентичност във време, когато за това се е искало много кураж и смелост.
Понятието „обща история” не може да подменя историческите факти.
Илинденско-преображенското въстание от 1903 г. е българско въстание против османската власт. В романите на прилепчанина Димитър Талев става дума за „нашенци”, българи, а не за народа на Александър Македонски. Народните песни събрани от братята Димитър и Константин Миладинови са български, а не македонски. Когато Йордан ХаджиКонстантинов –Джинот, родом от Велес, пише „Гоненение и страдание за честное име болгарское” той мисли за себе си като за българин и такъв трябва да остане в „общата история”. Когато Константин Миладинов пише, че "Западна България се нарича още Македония" и задава въпроса: „А тамошните повике од два милиона болгари що ке ги сториме?” тези му думи не могат да се изхвърлят на боклука. Защото той или е наш национален герой, истински възрожденец, достоен за вечна почит, или е празноглавец, който дори не знае какъв е по народност. А празноглавци не би трябвало да честваме, нали?
Когато днес в Скопие искат да наложат определението „Илинденска” към името на скоро възникналата държава на Балканите, недопустимо е да толерираме и да си затваряме очите пред лъжата за историята, пред кражбата на история. Българското Илинденско-преображенско въстание от 1903 г. е събитие от българската история. То е събитие засягащо македонските българи. Към днешните македонци, които не мислят себе си за българи, то отношение няма. За събитие от „македонската история” може да се приеме т.нар. от македонските политици и историци „Втори Илинден” от 1944 г. когато антибългаризма става официална държавна политика и се себедоказва чрез масови убийства и репресии срещу българите в Македония. Но нима македонци тероризират македонските българи в Македония? Не. Нашите сънародници са убивани и тероризирани от безродници и родоотстъпници, каквито по това време има и в България – комунисти, съветофили и сърбомани. Днешните наши македонски приятели лека полека започват да схващат тази истина. Ако не я схващат, що е време – пред тях е. Ще я схванат.
Определението „илинденска” добавя към географското име Македония спомен за историческо събитие – въстанието от 1903 г. и десетдневната Крушевска република. Как отразява това събитие европейската преса? Във в. "Ное Фрае Пресе” от 11 август 1903 г. четем: "към българските въстаници се присъединяват и представители от другите народности". Пет дни по-рано вестник "Ди Цайт"отбелязва: "Турците очакват добрия случай...за да се нахвърлят върху омразните им българи. Но и македонските българи са добре въоръжени и са готови за подвизи." На 20 август в същия вестник четем: "Когато един ден ще се пише история на българското въстание в Македония, тогава на Австрия ще се хвърли големия укор, че тя е позволила на Турция да унищожава едно цяло население." Кореспондентът на лондонския „Таймс” Джеймс Баучер пише в дописка от 13 август 1903 г.: "Между македонските българи има, без съмнение, и една част, която е против въстанието. Все пак обаче въстанието, може да се каже, е народно, що се отнася до македонските българи.” С други думи, към годината 1903-та, когато става историческото събитие Илинденско-Преображенско въстание, в Македония е имало македонски българи, така както в Добруджа – добруджански българи, в Мизия – мизийски българи и в Тракия – тракийски българи.
Никакви наследници на Александър Македонски не са вдигали никакво Илинденско въстание
Това въстание е дело на македонски българи. Ако днес жители на Скопие или Битоля, Щип или Охрид, приемат македонските българи за свои предци, то тогава имаме сериозно основание да говорим за „обща история”, но ако не приемат тази историческа очевидност, то няма как историята ни да стане „обща”. Ако македонци и българи бяха различни народи то все някога щеше да се е случило на тези размирни Балкани между тях война да се води. Както има войни българо-турски, сръбско-български, българо-гръцки, българо-румънски. Но българо-македонска война няма. И няма как да има. Поради очевадната причина, че един баща не може да направи два народа. А някъде там, в историята, са нашите деди и бащи – бащите на македонските, на тракийските, на добруджанските, на мизийските българи. Няма как брат срещу брата да застане. Но ако добруджанците са българи, ако мизийците и тракийците са българи, защо македонците да не са българи, както днес все още твърдят в Скопие? Защо те да са друг, различен от българския, народ? Откога географията или партийните органи правят „народи” и „нации”? Какво означава политическата организация „Комунистически интернационал” със седалище в Москва да излезе с официално становище за признаването на съществуването на „македонска нация”? Ако това е нормално, то тогава всяка политическа организация може да си измисли нация за изборни нужди – нация-електорат. В периода на националното Възраждане по-голямата част от коренното население върху територията на която се простира днешната Република Македония многократно се е самоопределяло като българско население, като македонски българи. Писмените документи в това отношение са толкова много, че няма на света сила, която да ги отрече или заличи. След Първата и особено след Втората световна война, българското население на Македония е жестоко репресирано и заставено да се отрече от своите български родови корени. Комунистически функционери не само физически избиват или хвърлят в затворите македонските българи, но и налагат антибългарската доктрина на македонизма, според която македонците са друг, различен от българите, народ и нация. Респективно следва създаване на „македонски книжовен език”, събраните от братя Миладинови български народни песни стават македонски народни песни, а авторът на най-хубавите романи за Македония Димитър Талев става „великобългарски шовинист” и за по-сигурно е хвърлен в концлагер.
Унищожаването на народната и националната памет винаги е било цел на комунистическите партии
В Македония унищожението става чрез тотално манипулиране и подмяна на историята, чрез близо 40 процентно сърбизиране на езика. За да оцелеят физически, за да спасят своите семейства, някои македонски българи е трябвало да затворят очи за лъжата, че те са друг, различен от българския, народ, че са друга, различна от българската, нация. Тези, които не приемат лъжата са репресирани – хиляди са избити или хвърлени в затворите, преследвани са дори наследниците им. За децата на македонските българи е отредено мястото на аутсайдери в едно общество доминирано от чуждопоклонници сърбомани. За децата на българите е затворен пътя към обществена, научна или творческа кариера. Но конюктурното поведение в комунистическите десетилетия, нагаждането към „силните на деня”, към „югославщината”, както и безумното потъване в античността на част от днешните македонци, не може да промени, няма моралното право да променя, народностната и националната самоопределеност на техните предци от 19 и първата половина на 20 век. И не случайно изградената върху фалшивата основа на титоизма и „югославянското братство”, и доминирана от Белград Югославска федерация се разпадна и изчезна от картата на света, също както се разпадна и изчезна и болшевишкият СССР.
Но Македония е жива, защото семката ѝ е българска
Чирпанлията Пейо Яворов, другар и биограф на българския национален герой Гоце Делчев, е очертал в една своя творба най-точно нашето народностно-етническо пространство:
с кръвта си кръст ще начертая
от Дунав до Егея бял
и от Албанската пустиня
до черноморските води!
Това е пространството на българите. В този смисъл за нас Македония е родина, както наши родини са Добруджа, Мизия и Тракия. За свободата на тази родина са загивали стотици хиляди българи. Нима, ако Гоце Делчев бе от друг, от небългарски народ, той би допуснал до себе си като най-близък другар и душеприказчик българинът Пейо Яворов? Нима македонци унищожаваха българските гробища и паметници в Македония? Не, това не бяха македонци. Това бяха антимакедонци, безродници. Важна тяхна характеристика е, че бяха комунисти. Но колкото и да я унищожаваха живата памет на историята е неунищожима. „Общото” на тази памет е, че е българска памет. Затова и на 24 май си припомних едно забравено стихотворение на народния ни поет Иван Вазов за българско детенце, което брани своето име и род. Стихотворението има за заглавие познат въпрос на сръбски език – „Па шта си ти?” Впрочем, сам Вазов споделя, че неговият род е от Македония и по-точно от „Арнаутлука”, т.е. от „албанската част”. Още като емигрант в Румъния той пише стихотворението „Де е България?”, в което описва националното пространство като земята „що най любя на света”, която обгръща „белий Дунав”, Черното море, гордата Стара планина, тихата Марица, Вардарът, който „през полята мътен лей се и шуми”, Рила и Охридските вълни. Но ето и стихотворението:
"Па шта си ти?" - туй питане навред -
при Дрин, при Шар, при Вардар, Преспа драга
о, българино, сърбин ти полага
и чака с начумерен лик ответ.
Но ти пази се, прав ответ не давай.
Кажи се португалец, кюрд, сириец,
лапонец, негър, циганин, индиец -
но българин се само не признавай.
Че тоз грях смъртен прошка там не знай:
влече позор, побой, затвор, изгнанье -
невидени при прежните тирани.
Скрий, че си българин в най-българския край;
че си потомък Самуилов, на Атонский
Паисий внук; скрий на коя си майка син,
на кой язик пей мътний Вардар, синий Дрин,
и езерата и горите македонски!
Мълчи! А вместо тебе всеки дол, пътека,
дъбрава, езеро, река, рид, планина
ще викат с глас през всички времена:
"Тук българи са, българи от памтивека!"
Това стихотворение Иван Вазов пише през април 1913 г. след новината, че сръбският престолонаследник Александър І е ударил плесница на едно момиченце в Македония, което на наглия му въпрос „Па шта си ти?” му отговаря, че е българче. Заради това дете, заради неговото страдание, заради неговия смел отговор, днешните ни политици, които са вперили поглед в бъдещето, не трябва да забравят миналото. Защото няма бъдеще без минало. И защото „обща история” прави само „общ народ”.