"Съветските съветници при ДС не са се бъркали в нашата работа и нашите началници бяха абсолютно суверенни да работят и да вземат управленски решения." Това казва в специално интервю за в. „Русия днес – Россия сегодня” (публикувано и в „Епицентър“, б.р.) проф. Димитър Иванов, експерт по национална сигурност и директор на Института по лидерство при УниБИТ. Той обаче е по-известен като последният шеф на политическата милиция по времето на Тодор Живков. Поводът за изявлението на Иванов е награждаването му в края на декември миналата година с Почетен знак във връзка със 100-годишния юбилей на КГБ. Българският професор се оказва и първият чужденец, който получава това признание.
„Практиката беше такава, че взаимоотношенията между КГБ и българските органи за сигурност почиваха на петгодишни планове. Въз основа на тези планове двете страни си разменяха свои постоянни представителства. Така че едното ниво на взаимодействие беше с техните представители в България. Представителството се оглавяваше от много интересни хора. По време на моята служба си спомням първия главен съветник – генерал-лейтенант Савченко, следващият, с когото съм работил, е генерал-лейтенант Владилен Фьодоров. Негов заместник беше генерал Коваленко - кабинетите ни бяха съседни в сградата на министерството, беше много интересен човек, китаист. Между другото и двамата бяха високоинтелектуални хора – кандидати на науките, любители на поезията. С тях беше много интересно да се разговаря. Голямо влияние ми оказа познанството с дългогодишния началник на Пето управление на КГБ, а след това и първи зам.-председател на КГБ, армейски генерал Филип Денисович Бобков, с когото ме запознаха в Москва по време на Олимпиадата през 1980 г. Генералът е жив и здрав, вече е на 93 години. Изключително интересна личност – доброволец фронтовак от 17-годишен, воювал до Берлин, след това работил в органите на СМЕРШ (Смърт на шпионите). От генерал Бобков имам подарък – наградно оръжие. За съжаление, това стана само два месеца преди 10 ноември и преди моето освобождаване от органите, но така или иначе имам награда боен пистолет.
Да, вършили сме общи операции. Например, когато генерал полковник Лебедев дойде в България през 1986 г. – беше след аварията в Чернобил. Той тогава беше подполковник и началник на отдела за сигурността в областта на ядрената енергетика. Руските специалисти и специалните служби бяха много разтревожени за екологичната защита на нашата територия, за състоянието на АЕЦ „Козлодуй” и пр. Доста време стояха в България, ние им оказвахме съдействие по интересуващи ги въпроси. Сътрудничество сме имали и в борбата с тероризма, и с подривната антидържавна дейност с антисоциалистическа насоченост от страна на техни пребиваващи тук специалисти, включително кореспонденти. Някои си позволяваха да разпространяват невярна информация, засягаща отношенията между българското и съветското държавно ръководство, между Тодор Живков и Михаил Горбачов. Работехме с руските колеги и по сигнали за терор - например във връзка с преминаването на Карлос Чакала през България, по случая Али Агджа и папата, изяснявали сме дейности, свързани с евентуална съпричастност към терор и контрабанда на граждани на СССР – мюсюлмани“, разказва сладкодумният професор.
Той обаче е категоричен, че днес
няма основание нашата ДС да се нарича придатък на КГБ
„Лично аз, макар с небогатия си опит, който имам в сътрудничеството с колеги от КГБ, нямам такива впечатления. Даже напротив – години наред съм работил на един етаж с представителите на КГБ в министерството и те нямаха практика да разпитват и да подпитват наши служители кой какво работи, дори като че ли имаха някаква негласна забрана да влизат в нашите работни кабинети. Срещахме се в коридорите и разменяхме чисто практична информация – да речем, като някой от тях пътува в провинцията, на кого би могъл да разчита за съдействие. Не, не са се бъркали в нашата работа и нашите началници бяха абсолютно суверенни да вземат каквито и да било решения. Моите контакти не бяха на високо ниво и не зная какво са си говорили на ниво министри и зам.-министри, но принципът беше такъв – те не се намесваха в работата, предпазваха се да дават съвети. Даже по-скоро създаваха впечатление, че са тук, в България, за протоколна работа и за отдих, съветници бяха офицери, които са били дълги години на отговорна и тежка работа, и в края на кариерата им ги изпращаха тук. Всяко управление в ДС имаше един съветник и една секретарка (българка с руски език). Последният съветник в Шесто управление например се казваше Леван Вартанович Галустов – много интересна фигура, бивш председател на КГБ в автономната република Абхазия. Баща му беше арменец, майка му - грузинка, а той - от Абхазия. Беше изключителен другар, много весел, възпитан и обичаше да разказва случки, но никога по оперативни въпроси. Можеше да говори за футбол, интересуваше се от театър, от концерти. Той почина, а семейството му остана в България. Принципно всички много обичаха България и се привързваха към нея. Не сме имали проблеми с руските колеги“, уверява награденият.
От откровенията на Димитър Иванов българите и особено тези, които са израснали в годините на демокрация, ще останат с измамното усещане, че „другарите“ от КГБ са били просто едни интелигентни учени, с поетични души, дошли да разпускат в България, след изморителното изпълнение на отговорните ленински и сталински директиви. И тези, облечени в бяло ангел-хранители, нямат нищо общо с мракобесието и тоталитаризма, наложени в годините на комунизма с кръв и терор.
Каква е истината за тези зловещи времена, в които КГБ и ДС са главното оръжие и щит на съветските и българските комунисти? Пропагандни манипулации ли са днешните разкази на въпросния професор и до колко отговарят на историческата истина?
Faktor.bg потърси гледните точки на различни познавачи на битието на тайните комунистически служби, включително ще чуете и автентичните свидетелства на комунистическия диктатор Тодор Живков по казуса „КГБ-ДС“. Само преди седмица публикувахме впечатляващо изследване на д-р Георги Боздуганов, съветник на премиера Филип Димитров през 1992 г. по въпросите на националната сигурност(виж ТУК и ТУК, б.р.), който синтезира дружбата между двете специални служби.
„През декември в далечната 1969 г. председателят на КГБ Юрий Андропов е на посещение в България. Посрещнат е изключително радушно от Тодор Живков и висшето ръководство на МВР. В строго секретна паметна записка за срещата са изтъкнати думите на българския държавен глава —
“Др. Живков увери др. Андропов, че Държавна сигурност на НРБ е филиал на КГБ на Съветския съюз.”
Това не е екзалтирано голословие. Официални представителства на КГБ са открити в София и Варна. Към всички управления на ДС са назначени съветски офицери, които зорко надзирават изпълнението на задачите от българските си колеги. Кабинетът на ръководителя на представителството на КГБ е до кабинета на българския вътрешен министър. Още през 1972 г. е подписан официален договор за сътрудничество и съгласувани действия между Андропов и министър Ангел Цанев, а началникът на Първо главно управление на ДС Димитър Кьосев инструктира офицерите: “Да изпълним указанието на другаря Тодор Живков – да заслужим правото да се наречем филиал на съветското разузнаване."
През 1975 г. новият вътрешен министър Димитър Стоянов напомня на своите подчинени за установените взаимоотношения с безапелационна инструкция: “В изпълнение на указанията на другаря Тодор Живков, координацията и взаимодействието между ДС и КГБ да се издигнат на такова равнище, че те да функционират като единна система, ДС да работи като филиал на КГБ.” През следващите години Юрий Владимирович е окичен с най-високите български отличия – Златна звезда - „Герой на НРБ“, златен орден „Георги Димитров“, орден „Народна Република“, медал “100 години от Освобождението на България от османско робство”.
Андропов в България, току що е награден с орден "Народна република"
Живков е контактувал с трима предишни господари на “Лубянка”, но не е проявявал чак такава инициативна сервилност. Защо ли този път той вдига градуса на раболепието докрай?
Андропов не е копие на генсека Леонид Брежнев, за когото омайните клетви във вечна дружба, прегръдките до задушаване и целувките уста в уста са гаранция за подчинена благонадежност. Шефът на КГБ, наричан от колегите си “цар Андроп”, е описван като високообразован, проницателен, аналитичен, стремящ се да прилага своеобразен научен подход в управлението на империята чрез обмислени експерименти. Внимателно анализиращ резултатите, правещ точни изводи и създаващ модели, годни за бъдещо осъществяване. Впоследствие считаният за баща на “перестройката” секретар на ЦК на КПСС Александър Яковлев го отделя от Кремълската върхушка с думите: “Андропов бе най-опасният от всички тях, просто защото той беше по-умен от останалите.”, пише в изследването си Боздуганов.
Адропов с КГБ реализира Операция “Унгарски гулаш”, следва - Пражка пролет 1968 г., след това - Операция “Прогрес”, а после идва ред на Полша 1980 г. - Операция “Солидарност”. Андропов вади от ръкава си реформаторите на Перестройката, има собствен план за цялостна реформа на Империята, а Живков си е давал ясна сметка с кого трябва да бъде нащрек, за да запази дълго властта си.
Живков: КГБ имаше право да вербува в България без да уведомява ДС
В годините на комунизма КГБ е имала безконтролно право да вербува свои хора в България без да уведомява Държавна сигурност. Това признава бившият комунистически диктатор Тодор Живков в неизлъчвано интервю, направено от покойната Румяна Узунова през 1992 година (чуйте звуковия файл, б.р.:Embed Music Files - Embed Audio - ).
„Ами, че те всички разузнавателни служби така работят, поне пред мен не е стоял така въпросът за вербуването, те си го вършат. Да, да, може ДС да не знае, че някой е агент на КГБ. Те имаха възможност и имаха представители във всички поделения на ДС. Пред мен тези въпроси не са поставяни. Правени са опити да ме завербуват, говори се, че един от моите колеги е бил агент на НКВД, мен никой не се опитвал да ме вербува и е странно защо ще опитват…“, признава пред журналиста от радио „Свободна Европа“ Живков. Диктаторът отказва обаче да отговори дали съветските тайни служби са се разпореждали в България като в Задунайска губерния и реално са управлявали държавата. Живков уточнява, че по тази тема ще говори, след като приключи воденият срещу него съдебен процес.
Любопитното е, че разговорът с Тодор Живков не е излъчен тогава от „Свободна Европа“. Върху Румяна Узунова е оказан деликатен натиск от президентството, ръководено през този период от д-р Желев. Мотивите са, че разговорът с Живков не е в интерес на новата демократична власт. По време на интервюто, бившият комунистически диктатор е под домашен арест. Днес е загадка – от какво се е страхувал д-р Желев или просто е бил
зависим от руската „любов“
Преди да почине Румяна Узунова оставя цяла ролка разговори с Живков и други важни документи при политическия имигрант Петър Бояджиев. Оригиналните записи се пазят във Франция, а Бояджиев ги предостави на Faktor.bg за публикуване. Целта е да се спрат спекулациите по темата и да се осветли една важна част от действията на КГБ в България. Признанието на диктатора недвусмислено потвърждава водещата роля на съветските тайни служби у нас и развенчава мита, че нашата Държавна сигурност е работила само за интересите на България. Тя просто е била филиал на КГБ. По-зловещата истина е, че вероятно българите никога няма да разберат, кои са били родните агенти на КГБ и ГРУ у нас. Те на се били известни дори на ДС.
Методи Аднреев, първият шеф на Комисията по досиетата, е изследвал и анализирал дълги години зависимостите между КГБ и ДС. Ето неговата трактовка по горещата тема:
„Димитър Иванов постепенно се е изкачвал в стълбицата на ДС в Шесто управление. Той произтича от прогресивно семейство, родителите му са били партийни членове. Най-високият пост, който заема е временен шеф на Шести отдел на Шесто управление на ДС. Бил е капитан от ДС, но едва ли е забелязан от пълномощниците на КГБ у нас. Тогава, в годините на комунизма не е награден с никакво отличие. Интересно е, че признанието за неговия принос към КГБ идва 28 години след демокрацията и ликвидирането на ДС. Защо един човек, който последните 28 години няма оперативна работа с КГБ, а е бил бизнесмен, а сега и преподавател, е обект на такова внимание? Отговорът е ясен – оценена е комплексно неговата дейност след промените и
приносът му към КГБ и ФСБ сега
Самият Иванов признава, че няма голям опит с КГБ, та той е бил средно ниво началник. Но тази награда не трябва да се приема конспиративно, че едва ли не работи за чужда служба в България. По-скоро той е логистичен медиатор на политиката на Путин у нас, източник на влияние, за да се случват политиките на Путин в страната ни. Това отличие просто потвърждава усещането, което е създадено в общественото пространство - центърът на влияние по отношение на православие, панславянство, бизнес, културен обмен, стратегически и политически проекти на Путин в България явно се явява една група преподаватели от Библиотекарския университет. Това е група за влияние. За това е награден професорът, признава се лидерството му.
Разбираемо е, че в интервюто, което Иванов дава по повод на отличието, са неглижирани ролята и истинското влияние на КГБ върху ДС. Услужливо се принизява огромното влияние, което са оказвали съветски съветници върху нашите служби и институции. Това са били началниците в сянка, а не ангели, облечени в бяло. Има документи, които показват, че България е била част от системата за сигурност на СССР. Като служител в Шести отдел Иванов се е занимавал с антидържавни прояви на български и чужди граждани, това е работата на политиеската полиция. Съветските „другари“ са имали влияние по отношение на нашето външно разузнаване и контрарузнаване. Разбираемо е, че в Шесто вероятно са имали повече самостоятелност, като не толкова стратегическа структура от ДС. Димитър Иванов обаче мълчи за влиянието на руските тайни служби след промените - действат ли у нас днес и сега? Какво ще каже за македонския доклад от миналата година, който показва, че резидентурата на Русия за Балканите днес е в България? Какво ще каже за писмото, което преди години главният прокурор Филчев донесе на тогавашния премиер Саскобурготски. Знам лично от Филчев съдържанието на това писмо – да се увеличи влиянието на Русия в България. Какво ще каже за факта, че тъкмо след това писмо Сакскобурготски реанимира корупционния руски проект „Белене“? Знае ли къде е изчезналия архив на Шесто? Когато е напуска службата в ДС, предал ли е оперативния си дневник, където единствено се садържат данни за неговите доверени лица? Защо мълчи Димитър Иванов за секретното мероприятие от края на 1989 г., с наименование „Възраждане“? Има ли български граждани, чиито документи за сътрудничество с ДС са прехвърлени като перспективни в СССР през 1989 г.? Основно перспективните кадри са били от контингента на Шесто управление, с което той е свързан. Убеден съм, че професорът е добре запознат с тази секретна разработка, защото реално лицата, които протичат във „Възраждане“, са ядрото на днешната путинска пета колона. Почти всички от тях в различни периоди са били на важни държавни и политически постове, а много и продължават да ги заемат. Сред тези „възрожденци“ има поне двама бивши премиери, министри, шефове на парламента, лидери на партии, дипломати, евродепутати…
Днес Димитър Иванов разказва на българското общество приспивни песнички, промива мозъците на младите с неистини. Няма съмнение, че в годините на комунизма става дума за държавна измяна на нашите специални служби – предоставили са държавата и административния й апарата, в служене и интерес на друга чужда служба – КГБ. Страшно е, че днес не знаем какво правят наследниците на тази служба на територията ни, а за това вина носи нашата ДС“, категоричен е Методи Андреев.
Бившият разузнавач и служител в ПГУ на ДС Красимир Райдовски е сред малцината, които говорят трезво за тайните комунистически служби, познава обвързаностите отвътре. Иронията е любимото му изразно средство, дори и когато говори за сериозни теми като КГБ, Шесто и Русия: „Проф. Иванов е известен български и световно признат учен, доктор на различни науки или с други думи - достоен син на своя народ, син на своето време. Чувствам се горд, че той е единственият българин, а и чужденец, удостоен с тази висока награда на КГБ. Когато четох неговото интервю, в списвания от неговата любима съпратийка Светлана Шаренкова вестник „Русия днес – Россия сегодня”, издаван с руски пари, останах с чувството, че дори Иванов е подписал заедно с др. Ленин Указа за създаването на ЧК, че са били рамо до рамо с Желензия Феликс, когото нарича дружески „стар болшевик“. Според мен сериозните научни занимания и себеотдадеността над голямата наука са поизморили Иванов – Гестапото (както беше известен в нашите среди) и са обременили неговата памет. На негово място
не бих се хвалил с почетния знак на КГБ
„Могъщото“ КГБ, което стана за смях и доказа своята ментална импотентност, като допусна разгражданото и унищожаването на държавата, за чиято сигурност е работило. Според мен професорът едва ли е най-заслужилият чужденец, който получава този почетен знак на КГБ. Необяснимо е, че руснаците губят време и пари за хора като проф. Иванов и Светлана Шаренкова. Жална им майка, ако наистина вярват, че чрез подобни другари могат печелят влияние в България.
От своята позиция на служител в ДС, днешният проф. Иванов никога не е имал възможности за каквито и да е било контакти и сътрудничество със съветските съветници в МВР. Единственото му реално „сътрудничество“ се състои в това, че кабинетът на главния съветник на КГБ беше в централната сграда на МВР, където се намираше и Шесто управление. Проф. Иванов стана временно изпълняващ длъжността н-к на отдел Шести, на Шесто управление на ДС, след като полковник Цоло Георгиев, един изключително сериозен мъж, се пенсионира и никой не желаеше да става шеф на този отдел. За съжаление проф. Иванов беше временно изпълняващ началник на отдела по-малко от три месеца и не успя да даде всичко от себе си за ДС.
Днес той се възползва от тъжното обстоятелство, че Боян Велинов и Цоло Георгиев, които бяха истински мъже, не могат да опровергаят небивалиците му. За това си говори небивалици. Вероятно е обсебен от филмите за чекисти, които е гледал в детските си години в школата в Симеоново. Нивото на проф. Иванов в ДС никога не е предполагало професионални контакти със съветниците на КГБ, които контактуваха с началниците на управления и в някои случаи с техните заместници от ДС. Не знам този професор с какво пълни главите на студентите си, но не бих искал да съм на тяхно място. Накрая мога само да перифразирам мисъл на въпросния професор, публикувана в централен вестник преди години: Ех бедни ми Гестапо, сътрудничеството с КГБ не е като да сътрудничиш с иманяри. Време ти е за заслужен отдих и да се отдадеш на съзерцанието на кой знае как придобитите антични артефакти“.