Преди дни стана ясно, че столичните общинари замислят да поставят на летище София плоча в памет на един от главните герои в атената срещу папа Йоан-Павел II – Сергей Антонов. Идеята е на Инициативен комитет „Памет за Сергей Антонов“, сред чиито членове „блестят“ имената на Виктор Вълков, Любен Гоцев, Вежди Рашидов, Боян Радев, ген. Стоян Топалов, почетен председател на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва, и други интересни лица от комунистическото минало.
В крайна сметка по време на процеса в Италия съдът не доказа българска намеса, но следите все пак остават, а името на Антонов несъмнено е свързано с тях. По време на процеса в Рим българската държава скри, че Антонов е агент на ДС, с псевдоним „Крум”. Днес хора, които дори не отидоха на погребението на Сергей Антонов, се опитват да внушават, че българинът е станал жертва на италианската правосъдна система и войната между Запада и Съветската империя. Истината е точно обратната – той стана жертва на комунистическите специални служби, които го използваха неподготвен, изпържиха го, а после го изоставиха.
Още през 1983 г. разследващата журналистка Клеър Стърлинг обяснява в книгата си „Времето на убийците“, защо „не бяха намерени достатъчно доказателства“ за вината на Сергей Антонов?
Тя бе издадена от журналиста Калин Манолов „в чест“ на четвъртвековния юбилей от атентата срещу папата през 2006 г. Ето обяснението на Клеър Стърлинг:
Когато Антонов беше арестуван на 25 ноември 1982 г., бях в Тел Авив. Водещият на пресконференцията в София се опита да хвърли вината върху мен. Опитът му беше смехотворен и тромав. Но се случи така, че след като се върнах в къщи, вече не ми беше до смях.
В Тел Авив бях, за да разбера от МОСАД дали Агджа е бил в палестински партизански лагер. Нямаха никакви данни за това, но във връзка със статията ми ме увериха, че “българите не са толкова тъпи”.
Току-що бях пристигнала в къщи, когато се обадиха от американското посолство. Беше Фредерик Врийлънд, Фреки за приятелите си, между които предполагам, че бях и аз. Познавах го от около 20 години. Преди това няколко пъти се бяхме срещали в Париж, Рабат и Рим.
Искаше спешно да ме види. Възнамерявах да вечерям с Марвин Калб, който беше пристигнал от Вашингтон, за да допълни сценария си за документалния филм на Ен Би Си. С него дойде и стара приятелка – Джуди Харис. Дребничка блондинка, с остър ум, тя оказа неоценима помощ на Марвин и продуцента му Тони Потър за филма. Надявах се да я убедя да помогне и на мен.
Казах на Фреки, че нямам много време. “Ще бъда кратък. Тръгвам към теб” – отвърна той.
Изглеждаше сериозен когато влезе. Пред чаша вино поговорихме за статията ми, за книгата, която пиша. Да,
арестът на Антонов е голяма сензация, изумително събитие
Тогава Фреки каза: “Слушай, не искам да те плаша, но разбрахме, че българите са решили да те ликвидират”. “Откъде знаеш” – запитах аз. “Научихме от италианците. Това не е абсолютно сигурна информация, но считаме, че трябва да знаеш” – отговори той.
Какви предпазни мерки да взема? “Клеър, и преди си била в такова положение с „Червените бригади”, знаеш какво се прави…може би трябва да замълчиш за известно време…махни се от града…но разбира се, ти ще си решиш…”
Телефонът иззвъня. Марвин и Джуди ме чакаха долу.
“Благодаря ти, Фреки” – казах искрено. Бях разтърсена и казах всичко на Марвин и Джуди. Те бяха шокирани.
Нямах никакви основания да се съмнявам в предупреждението, нито да подценявам заплахата. Досадни журналисти са били премахвани и преди, а аз бях много уязвима мишена.
За българските власти се носеше лошата слава, че редовно ликвидират тези, които им пречат. Убиха с чадър писателя-изгнаник Георги Марков в Лондон на 7 септември 1978 г. Марков бил убоден в дясното бедро, както вървял по улицата. Починал от отровата рицин, която била в миниатюрна платинена сачма на върха на чадъра. Използваха поне още два пъти същото устройство в Лондон и Париж.
Писателите и дисидентите, които говорят по Би Би Си и „Свободна Европа”, със сигурност са по-малка опасност за българските управници, отколкото някой, който ги е уличил в престъплението на века. Властите в България и СССР бяха видимо раздразнени от този международен скандал, който несъмнено щеше много да им навреди.
Управляващите във Вашингтон очевидно не се интересуваха много от мен. В известен смисъл това ме безпокоеше. Бях благодарна на Фреки за предупреждението, но не можех да очаквам съчувствие от моето правителство. През лятото Вашингтон посрещна студено статията ми за предполагаемата съветска вина в покушението срещу папата. Тогава Юрий Андропов беше един от кандидатите за поста на умиращия Брежнев. Сега италианският съд беше по-напреднал от мен в
разплитането на заговора,
а човекът, който на 13 май 1981 г. беше директор на КГБ , стана ръководител на СССР.
При това положение, с Андропов начело на СССР, западните правителства повече от всякога не искаха да се разбере истината за покушението срещу папата. Те дори започнаха открито да защитават съветския генерален секретар.
Хари Гелдман, наскоро пенсиониран висш служител на ЦРУ, написа тогава във „Вашингтон пост”, че „за много хора на Запад мисълта, че руснаците са участвали в покушението срещу папата е толкова ужасна, че те просто не желаят да се говори за това“.
Нежеланието на Запада да приеме, че българите и руснаците са виновни, не е учудваща. Защото ако това е вярно, ако се съгласим, че политиката на съветските ръководители е да убиват западните ръководители, то как трябва да отговори Запада? Какви договори тогава със СССР трябва да се сключват? Какви трябва да бъдат днешните отношения със СССР – от оръжейния контрол до търговските връзки, в един свят, където се прилага такава съветска политика? И ако руснаците наистина са способни на това, то какво още биха извършили? Последствията биха били непоносими и изключително опасни, така че много по-добре е всичко да остане само една недоказана хипотеза. Затова не трябва да се учудваме, че много хора на Запад считат, че „заради спокойствието на света СССР трябва да е невинен”.
Ако това беше преобладаващото мнение във Вашингтон, а както ще видим, то беше точно такова, зад мен нямаше да има могъща американска подкрепа. Българските власти без съмнение знаеха това.
Те се бяха постарали да изложат на показ една “бивша американска журналистка” като първостепенна мишена. Твърдяха, че от пелени работя за ЦРУ, и се опитваха да ме дискредитират пред тези, които все още вярваха в мен. Но това, разбира се, беше за публична употреба. Българите не може да не са знаели, че поставям в много неудобно положение собственото си правителство, включително и ЦРУ. Както и за горещото желание на висшите ешелони на властта във Вашингтон веднага да млъкна, или да се махам.
Превод: Огнян Дъскарев