Още в края на 1940 година, няколко месеца преди България да се присъедини към Тристранния пакт, Народното събрание гласува т. нар. Закон за защита на нацията. Законът налага редица тежки ограничения за евреите, свързани с правото им на работа, придвижване и т.н. Срещу него обаче надигат глас редица видни народни представители. Неслучайно именно в Парламента през 1943-та е организирана акция за спасяването на евреите от депортация. 43–ма депутати, начело с подпредседателя на събранието Димитър Пешев, отправят протестно писмо до министър-председателя, в което се казва: „Честта на България и на нейния народ е не само въпрос на чувство. Тя е преди всичко елемент на нейната политика.”
Доблестно е и поведението на Българската православна църква. Пловдивският митрополит Кирил отива на 10 март при събраните в един училищен двор евреи и казва, че ще тръгне с тях, ако ги натоварят на влаковата композиция. А еврейският въпрос е сред най-често обсъжданите на заседанията на Светия синод. На едно от тези заседания, състояло се на 2 април 1943-та, софийският митрополит Стефан казва: „Евреите знаят добре, че за тях няма кой да се застъпи тъй авторитетно, освен Българската църква и че ако тя действа по-енергично, нейният глас не може да не бъде чут… И ако църквата ни не се намеси, за да защити тия нещастни люде, ние можем да очакваме още по-големи издевателства и жестокости, за които един ден добродушният ни народ ще изпитва срам, а може би и други несгоди.”
Интелектуалци, общественици, но и много обикновени хора подкрепят евреите в тежките години на войната. Преди няколко години в България дойде американският режисьор Джеки Комфорти, за да представи документалния си филм „Оптимистите”, посветен на тази тема. Той е потомък на спасени тогава евреи – известни архитекти. „За мен беше важно да покажа как отделни личности и институции могат да спрат едно правителство, вече задвижило машината на депортацията и да го принудят да я отмени – каза той. - Няма много примери в света, в които гражданската съпротива преодолява с такава категоричност безотговорната политика на едно или друго правителство. Постепенно обаче аз започнах да разбирам, че това, което е станало в България, не е акт на някакви самотни герои, а е натрупване на енергията и добрината на хиляди и хиляди хора. Всеки обаче е имал своя принос към спасението, без да мисли, че прави нещо изключително. Те са мислели, че правят необходимото.”