20 години без великия, но неразбран Александър Геров - смятаха го за луд
На днешния ден през 1997 година угасва пламъчето на поета Александър Геров. Българската критика го нарича "оголено сетиво..., открито за цялата вселена".
Роден в София през 1919, Александър Геров завършва право в Софийския университет. Участва в конспиративна дейност през 1944, за което е арестуван.
Своя усет към словото открива като съвсем малък, когато за първи път публикува проза в един сливенски вестник. Едва 11- годишен започва да сътрудничи на детски и ученически издания. Автор е на много произведения за деца. Пише и любовни стихотворения, които посвещава единствено на съпругата си Тамара, с която продължава да общува и след смъртта й.
Поезията, която създава Александър Геров, е подчертано философска, разсъдъчна, екзистенциална. Както казват познавачите на му “нямаме друг поет с подобна неерудитска философска дълбочина, с подобно небългарско усещане за смъртта, с подобно необичайно докосване до и отвъд битието едновременно във всекидневните и във вселенските му измерения. “
Публична тайна е и това, че Александър Геров е един от българските поети, смятани за луди. Повод за подобни внушения е прословутата случка, когато един ден излязъл от къщи чисто гол и се качил в колата си. След зрелищно преследване по софийските улици, успели да го заловят. Поетът бил транспортиран до лудницата на 4 – ти километър, където прекарал известно време. Това предизвикало истински смут сред фалшивия културен комунистически елит у нас.
Освен това самият Геров признава в интервюта, че е правил няколко опита за самоубийство, което също е било твърде притеснително за близките му и хората от неговото обкръжение. Но в тази своя "лудост" поетът до края на живота изповядва своето верую - "към Космоса голям моят дух се носи".
ЧУДЕН СВЯТ
За котката светът е пълен
със мишки само и с врабци.
Затуй ушите й помръдват,
когато вятър прошуми.
Кокошка кучето притисва
със лапите си във прахта
и със безкрайно любопитство
я гледа как трепери тя.
А гълъбите от небето
с наведени глави следят
нивя и къщи, самолети,
които като тях летят.
Не могат те да обобщават,
да пишат, нито да четат.
Те гледат, слушат, осезават
и се на слънцето пекат.
За всички тях светът е чуден,
със дъжд и бури, с ясен свод.
Светът е вечно млад и влюбен,
изпълнен с ласки и живот.
За всички тях светът сияе
във свобода и красота.
И те умират, но не знаят
какво е туй смъртта.