Идеалът на земеделския лидер е единственият, който днес може да обедини всички българи, с изключение на тези, които си мислят, че комунистическият режим е бил нещо хубаво
Николай Василев*
Казват, че историята е учителка на народите, но е също толкова вярно, че никой не се учи от историята. Вчера празнувахме 110 години от обявяването на Независимостта на България, но не са малко българите, които всъщност не знаят какво точно се е случило на 22 септември. Историческата памет на всички народи е силно селективна, но благодарение на множеството сътресения и обрати, нашата историческа памет е и силно фрагментирана. Едни си спомнят едно, други друго...
Ако искаме да постигнем национално съгласие, то всеки българин трябва да е в състояние с 5-6 изречения да разкаже
съвременната история на България като приказка за доброто и злото
Ако разказите са коренно различни и отричащи се един друг, нация няма!
За нас, които ще се поклоним пред подвига на Никола Петков разказът е еднозначен. Може да се разкаже с две изречения.
1. Най-трагичното събитие в модерната история на България е Съветското нашествие от септември 1944 г.
2. Това нашествие е можело да бъде избегнато, ако през периода от 1913 до 1944 година България беше водила по-интелигентна политика, не беше преживяла националните катастрофи и беше установила отношения на стратегическо съюзничество с големите демокрации.
За мнозина няма да е лесно да приемат това, което за николапетковиостите изглежда като очевидност. Но само възраждането на възрожденския идеал може да обедини отново българите и да служи като пътеводна звезда при задаващите се отново бури.
Когато говорим за делото и идеалите на Никола Петков, трябва да се върнем малко по-назад в историята.
Подобно на брат си Петко, Никола Петков води десетилетни усилия за завръщането на България към възрожденския идеал, на който е служил баща им и който България следва успешно през първите 34 години от действието на Търновската конституция. През този период България успява да се еманципира от бруталното руско настойничество, да осъществи и защити Съединението, да обяви Независимост и заедно с другите балкански страни да прогони Османската империя от сърцето на Балканите. (Днес много пишман историци критикуват създаването на Балканския съюз, но малцина си дават сметка, че ако турската власт над Македония, просъществувала повече от пет века се беше запазила още едно десетилетие, съдбата на християните там можеше да е същата като тези от Мала Азия.)
След подписването на Лондонския договор за мир на 17 май 1913 година България получава за югоизточна граница линията Енос – Мидия и толкова безспорен излаз на Егейско море, че трябва да си навлечем не една, а две национални катастрофи, за да го загубим. Разбира се България в този момент не може да реши Македонския въпрос, но е била длъжна да консолидира новите си позиции. От затворена „континентална“ сила, сме имали шанса да се превърнем в непрежалим съюзник на „морските“ демокрации. Вече е имало всички индикации, за да разберем, че
българският национален интерес е несъвместим с руските имперски амбиции,
а поведението на германския кайзер е трябвало да ни убеди, че единствените ни възможни съюзници тогава са били в Лондон и Париж. Разбира се тогава Русия е била конюнктурен съюзник на демокрациите, но те едва ли биха искали тя да опре на Средиземно море. (Последвалият опит на Чърчил да щурмува Дарданелите при Галиполи и да извади Османската империя от Първата световна война вероятно е целял колкото да помогне на Русия, толкова и да гарантира, че тя няма да завладее проливите след войната.)
В резултат на грешните решения взети от българските власти през 1913 и 1915 година, България пропилява огромната енергия наследена от Възраждането, за да се срине в братоубийствени конфликти.
Земеделското управление от 1919-1923 година може да бъде обвинявано във всевъзможни грехове. То разбира се е правило грешки и понякога да се е държало арогантно... Но Стамболийски е прекарал „Голямата война“ в затвора, след опита си да предотврати въвличането на България в нея. След поражението той единствен има стратегия. Разбира, че запазването на Егейско пристанище е най-важния геополитически императив, не само за икономическото развитие на България, но и за да бъде тя непрежалима в очите на Западните демокрации. В епоха, когато наоколо падат глави, правителството на Стамболийски не оцапва ръцете си с кръв. Но в духа на времето земеделският лидер е свален и убит с особена жестокост. Фрустрирана от невъзможността да постигне целите си, ВМРО изсипва гнева си върху Стамболийски, макар да е очевидно, че ако той е бил на власт през 1913 и 1915 година, съдбата на Македония е щяла да е поне малко по-благоприятна.
Петко и Никола никога не са били земеделски производители. Но те приемат БЗНС за своя политическа сила, защото разбират, че тя най-последователно защитава народовластието и има най-далновидна национална доктрина. През 1924 година, като опозиционен народен представител Петко Д. Петков е застрелян на софийските улици от наемен убиец. Тогава Никола е в емиграция, но след възстановяването на демокрацията през края на 20-те години се завръща в страната.
Тогава както и сега, най-ретроградните сили внушават, че демокрацията водела само да партизанщина и корупция, че България трябвало да се управлява не от политици, а от експерти. Тези разбирания доминират след преврата от 19 май 1934 година, когато властта попада първо в ръцете на група офицери републиканци свързани с Югославия, но по-късно се концентрира в ръцете на царя. Така е отворен пътя към деветосептемврийската катастрофа!
Верен на възрожденския идеал на баща си и на брат си, Никола Петков се бори за възстановяване на действието на Търновската конституция, заради което изборът му за народен представител е касиран.
През февруари 1941 година се обявява против влизането на България в Тристранния пакт, заради което е изпратен в концлагера Гонда вода. Важно е да се припомни, че тогава комунистите са или пасивни, или подкрепят влизането на България в пакта, защото Съветският съюз е дефакто съюзник на Хитлер и го снабдява с ценни суровини и горива. Те се сещат, че са „антифашисти“, когато Хитлер напада Съветския съюз!
Българската историческа памет е силно фрагментирана относно спомена от Втората световна война. От една страна се намират отрицатели на политиката, за която се застъпва Никола Петков, които твърдят, че България не е имала друг избор освен да се присъедини към Тристранния пакт, защото в противен случай Вермахтът е щял да ни окупира, както това прави в края на войната Съветската армия. Русофилите от своя страна повтарят, че Съветската окупация всъщност предпазила България от нови териториални загуби. И двете разсъждения внушават чувство за обреченост и проповядват политика на омилостивяване на диктаторите, а не изграждане на силни връзки с демокрациите, за защита на националните интереси.
Често обвиняват Никола Петков за участието му в Отечествения фронт, но истината е, че не БЗНС се присъединява към комунистите, а обратно БКП след 22 юни 1941 година се включва в усилието на БЗНС да изведе България от Пакта, който е обречен да загуби войната. Забележително е, че през август 1944 година Никола Петков се опитва да убеди регентите да предадат властта на правителство на Отечествения фронт, за да се избегне Съветската окупация, защото знае, че без нея комунистите не биха могли да се разправят безнаказано с българския народ. По същото време Георги Димитров е привикан при Сталин. За разлика от финландките комунисти, които подкрепят своя президент Менархайм, за да се избегне Съветска окупация,
„героят“ от Лайпциг увещава съветския диктатор да нападне България
Възможно е било, ако България не беше окупирана от Съветския съюз да изгуби още територии. Но съдбата на Финландия, която отстъпва земи на СССР (забележително е че ги предава с 0 население) след войната със сигурност имаше по-щастлива съдба от тази на България. Но тук отново се връщаме към доктрината на БЗНС и Никола Петков. Ако не бяхме се присъединили към Пакта, можеше не само да изгубим територии, но и да решим някои от спорните въпроси. Така както успяхме да си върнем Южна Добруджа без да се обвързваме с Пакта, след като Мусолини нападна Гърция можеше да предложим на Атина и Лондон „празен чек“ срещу Егейско пристанище...
Никола Петков прави всичко по силите си за да избегне деветосептемврийската катастрофа. Когато тя все пак се случва, той се опитва да ограничи масовите убийства без съд и присъда, които характеризират първите седмици след зловещата дата 9-ти септември 1944 година. Когато разбира, че България е обречена, Никола Пеков отказва да се приобщи, или да емигрира. Той съзнателно поема пътя към саможертвата! Възправя се срещу окупатора и неговите местни колаборационисти. Не случайно е бил пребит, а може би и убит с чукове преди да бъде окачен на въжето.
Идеалът на Никола Петков е единственият, който днес може да обедини всички българи, с изключение на тези, които си мислят, че комунистическият режим е бил нещо хубаво и че мястото на България е в периферията на някаква Руска империя. Но това са хора, чиято принадлежност към българската нация е меко казано спорна.
Никола Петков се жертва не за да промени участта на България в края на 40-те години на 20 век. Бил е наясно, че тогава това е било невъзможно. Никола Петков пое пътя на саможертвата, за да вдъхнови нас, идните поколения.
Ще следваме ли неговия завет, или подобно на управниците от 1913, 1915, 1934 и 1941 година ще правим грешни ходове, които неизбежно ще доведат до катастрофи подобни на деветосептемврийската?
Това е добра тема за размисъл на днешния тъжен ден.
* Николай Василев е политически емигрант(1981-1990 г.), политолог, автор на книгите: "Триумфите и катастрофите на българската дипломация" ; "Битката за България - последното десетилетие на 20 век" и на романите: "Правилата на пантомимата" и "Токсикологично отделение".