Христо Стоянов
Докато цял живот сърцето безшумно се трудии гръбчето му – бодро – просветваше в мрака,
собственикът на сърцето живя като луд – и
отглеждаше в своята стая влюбени мравки…
По-черни от душа на търговец мравките бяха.
Със очи от стафиди… С терлици от злато.
Но се събуваха – преди да влязат във хляба,
където се любеха алчно – от лято до лято…
Но нещо се случи… Нещо невиждано стана –
намордник изплете човекът за женската мравка.
За мъжката – синджирче, букаи – от стомана.
Иззида стена помежду им – от мрака до мрака.
С камшици ги учеше после на любов към човека.
Под нозете им тънки палеше свещ – за награда.
По-мъдър беше човекът от старец на няколко
века
и добър – защото на мравки хляб е подавал…
Беше човекът… Но отдавна човекът го няма –
в сърцето му мравките днеска любовно се трудят.
Женската – със намордник – е глуха още и няма,
мъжката дрънчи със синджири и мъртвия буди…