Това е въпрос поставен от фактите. През последните години Русия вложи огромни усилия да се конфронтира с нашата европейска цивилизация. Особено нелепо е руското противопоставяне на държавата символ на свободния свят – САЩ. Нещо повече. Русия се конфронтира със страни и народи, с които до вчера бе заедно в една политическа общност – т.нар. „социалистическа общност” или „социалистически лагер”. Стигна до открита военна агресия срещу Молдова, Грузия, Украйна, направи опити за дестабилизация на държави като Черна Гора и Македония, демонстрира контрол над Сърбия и постоянно се намесва в българската политика чрез свои подставени храненици. Прави впечатление, че всички тези руски конфронтации са главно с държави, в които доминира християнската религия. Държави с европейски цивилизационен културен код, от който щедро е черпила някога енергия и самата руска държава. Това поне говори руската култура. Без западното плодотворно влияние тя е само една домашна култура. Западната цивилизация винаги е била от полза за Русия. Дори и във време на войни. Така през Втората световна война без американската помощ, без откриването на фронт в гърба на агресора Хитлер от англичани и американци, със сигурност картата на Европа би била доста по-различна от тази, която бе начертана след края на войната. В трудно време, във време на драматично изпитание за руския народ, ортодоксалният комунист и тоталитарен диктатор Сталин потърси другарството на западната цивилизация, на Рузвелт и Чърчил. След като преди това бе флиртувал именно с Хитлер и заедно двамата „социалисти” бяха подпалили световната война. И това е показателно. Но защо Русия се обръща с протегната ръка за помощ към Запада само когато е пред катастрофа? Защо тогава прави мили очи на западните лидери. А закрепи ли се малко веднага започва с политиката на конфронтация и то точно с държавите, които са и помогнали най-много. Това е нецивилизовано поведение, извън морала и християнските добродетели.
Държавите, които познаха свободата благодарение на влязлата на тяхна територия американска армия, получиха шанс да се развиват нормално, свободно, да следват собствените си национални интереси, традици, ценности. Дори победените във войната държави получиха пълната свобода за успешно развитие – Италия, Германия, Япония. Това е отношението на западната цивилизация към света. Тя създава възможности и разбира света като свобода на човека. И му предоставя шанс да реализира пълноценно своите идеи и цели. Логично след Втората световна война свободните хора направиха своя живот по-добър, с несравнимо по-висок стандарт, отколкото това успяха да сторят несвободните хора от руската зона на контрол. Като работеха за собственото си добро, западните хора сътвориха и доброто на своите държави. Там където влезе съветската армия хората не бяха оставени да се развиват според своите народни начала, а им бе наложена чуждата на тяхната народопсихология и национална традиция,
съветска комунистическа тоталитарна система
Затова и когато тази система се разпадна от собствената си некадърност изведнъж всички тези народи установиха, че са изостанали трагично от нормалния свят. И мнозинството от тях, включително и България, решиха да поправят историческата си грешка да строят безмислицата наречена „комунизъм”. И пожелаха да станат част от нормалния европейски свят. И повечето станаха. Други, следват вече техния път.
Но не може да не прави впечатление, че почти веднага след Втората световна война Русия започна да се конфронтира с нормалния християнски западен свят. И да търси приятелството на най-изостаналите арабски държави. Така тя предпочете света на диктаторите пред света на свободните хора. Вероятно това е било логично от гледна точка на факта, че самата Русия по това време е тоталитарна диктатура. Но, както е добре известно от историята диктаторските режими са обречени, те са антинародни дори когато самите народи не съзнават още това. Но рано или късно народите се събуждат и проглеждат за истината. Тогава идва времето на революциите, на промените. Това са нормални процеси в съвременната история на човечеството. Дори самата Русия се наложи да се раздели със своето чудовищно творение – Съветският съюз. И това бе празник за човечеството. СССР се разпадна и всеки „съветски народ” пое по своя национален път. Изчезна неидентифицираният субект наречен „съветски човек”. Народите от постсъветското пространство поеха по пътя на свободата, на демокрацията, на основните ценности на западната цивилизация. Те пожелаха и много от тях вече го постигнаха, да се присъединят към едно по-сигурно и проспериращо семейство – семейството на европейските държави, на евроатлантическата сигурност. Те преживяха този период като освобождение, като национално възраждане. И е факт, че абсолютно всички държави, които станаха членове на НАТО и ЕС, днес се развиват много по-успешно отколкото във времето, когато развитието им бе блокирано от Москва в т.нар. „социалистически лагер”. В началото на 90-те години самата Русия се опита да направи стъпка в правилната посока. Тя забрани тоталитарната комунистическа партия КПСС и обяви курс към демократични промени. Логично светът очакваше тя бързо да стане част от полюса на демокрацията, на свободата и човешките права. Да стане част от нормалната цивилизация, да усили полюса на тази цивилизация. Но много скоро старите структури контролирали някога Съветския съюз овладяха отново властта в новата държава. Започна тоталното разграбване на държавата,
създадена бе могъща олигархия,
в чиито ръце е националното богатство. За кратко време бивши кагебейци и капеесесовци станаха мултимилиардери. Намериха и удобна пионка за държавен глава и го монтираха трайно в Кремъл. И започна обратът, връщането назад, конфронтацията с нормалния свят, със западната цивилизация. И опити да се воюва с тази цивилизация, да се представя тя като враг на руския народ. Така руснакът трябва да приеме, че Запада му е враг и затова трябва да свива каиша, да продължава да живее зле. Защото борбата със Запада иска жертви. Естествено не олигарсите, не политическият елит, са „жертвите”, а обикновеният руски човек. Разбира се, всичко това пропагандата облича в купешки думи, в непонятни за обикновения човек политически тиради. Владимир Путин и привържениците му твърдят, че искат да изградят някакъв нов геополитически полюс или център. Той трябва да е различен и противостоящ се на нормалния полюс изграждан бавно, с търпение, но несъмнено успешно от западната цивилизация в продължение на столетия и водещ към обединение, а не към разединение на света. Но логичен в такъв случай е въпроса: какви руски ценности, различни от ценностите на западната цивилизация, може да предложи Русия на света, за да очаква той да и предостави място за „полюс”. Кое е това, което обикновеният човек би харесал повече в руския начин на живот спрямо това, което вижда, а вече и активно ползва, от западната цивилизация. Но дори и да приемем тези геополитически амбиции на Русия като естествена посткомунистическа болест, като някаква остатъчна маниакална страст от имперското и съветското време на тази държава, необяснимо е защо съюзници за своите планове, тази все пак християнска в миналото държава, търси все в нехристиянския свят. Приятелството с Иран, Сирия, Турция, което напоследък активно демонстрира Русия е нелогично, то е бягство от нормалния свят и несъмнено опит за конфронтация с нашия свят – на европейците. В основата на европейската цивилизация са християнският морал и ценности. Кое е в основата на руското приятелство с Иран, Сирия и Турция? Нима има загубени български политици, които да вкарат България в такава антицивилизационна и антиевропейска игра? Нима ако попитаме българина той би бил съгласен на близки, обвързани, отношения със Сирия, Иран и Турция вместо например с Германия, Франция, Испания. Или със САЩ, Канада и Великобритания. Кой е нашият свят? Очевидно това не е руският свят, който дири другарството в други светове, в други култури, в други „ценностни” системи. А всичко това отдалечава този „руски свят” от нас независимо, че има все още нашенци, които изпитват „братски чувства” към руския народ. Но в случая
Кремъл предлага един чужд на българите азиатски и арабски свят
Вярно е, че Русия като територия е повече азиатска държава. Вярно е, че търси приятелството и на Китай, на Индия. Но и Китай, и Индия са други цивилизации. Не сме ние това. На нас, българите, самата азиатщина по принцип ни навява жестоки исторически спомени – за унищожена българска държава, за загубена независимост, за окупация, за страдания. За какво ни е днес отново всичко това?
Аз нямам отговор на въпроса, който поставих: защо Русия сама се изолира от нашия по-добър свят. Защо сама иска лошото за своите граждани. Имам предположения, убеден съм в зловредната роля на част от руския политически елит, но нека да оставим времето да даде отговор. Русия допуска огромна грешка. И това рано или късно ще доведе до тежки сътресения в тази огромна държава. Все повече руснаци не приемат това заиграване на Кремъл с азиатщината, гибелта на руски хора в арабските пустини, сближаването с Иран, Сирия и Турция. Не приемат сирийската авантюра на Путин, така както не приемат и руската война срещу християнска Украйна. Но са безсилни срещу механизма на реанимираната руска авторитарна държава. Затова и много руснаци гледат да избягат от Русия, но не тръгват към Иран, Сирия и Турция. Идват те в нашия европейски свят или в „лошата” Америка търсят покрив за семействата си. Това е нормалната човешка реакция на политическото кремълско безумие да се воюва със западната цивилизация. Но трагедията за руския народ все някога ще свърши. Тогава той ще открие цялото богатство и предимство на нашия европейски свят. И ще го обикне като свой.