Тези дни под заглавие „България е наша” един от най-важните политически съветници на Путин, Александър Дугин, публикува в консервативното руско издание „Геополитика” изявления, които ме стъписаха. Като всеки нормално мислещ човек, от великошовинист и екстремист като Дугин аз, разбира се, не очаквах либерални, светски, проевропейски възгледи, не очаквах цивилизованост, но и не очаквах, че
шовинистичният му бяс
може да стигне дои такива необуздани бесовщини. Кромуел беше казал, че човек никога не стига толкова далеч, колкото в случаите, в които не знае къде отива. Дугин, за сметка на това, знае прекрасно закъде е тръгнал – знае и как да стигне дотам. Тръгнал е право срещу нашата национална независимост – към русифицирането ни, към приобщаването ни към Кремъл неотклонно е тръгнал. А средствата му са извечните средства на руския и съветски империализъм: тактиката на захарчето и тоягата, на съблазняването и грубата сила. В този си подход Дугин ми напомня до болка убеждението на предшественика си Ал Капоне, че „с пистолет и блага дума се стига по-далеч, отколкото само с блага дума”. Благата дума е насочена към нас, българите – към нас, българите, е насочен и пистолетът.
Изявлението „България е наша” е според мен не само неоснователно, а и дръзко и нагло. Елементарната логика предполага България да е на българите, а Русия – на руснаците. С това разпределение на благата съветникът на Путин обаче явно не е съгласен – на него Русия не му стига. Политическата практика доказа, че му трябва и Украйна (засега само Източна), и Абхазия, и Южна Осетия, и Крим. Трябват му и всички земи от бившата Съветска империя. Според Дугин Русия „сама е предала себе си”, себепредала се е с разпадането на Варшавския пакт. Носталгията на носталгика по добрите стари времена, в които Кремъл господстваше над половин Европа, е несъмнено искрена. При това тази пагубна за Стария континент носталгия не е само негова – и на президент Путин е. Както винаги, говорителите на президента дефинират публично онова, за което самият президент копнее, но по тактически съображения премълчава. Съветниците са затова – те не само съветват, а и допълват, дообесняват президента. Който неведнъж е заявявал, че един руснак трябва да няма сърце, за да не тъгува по разпадналия се Съветски съюз. А кагебистът Путин е сърдечен човек – той тъгува. Като сърдечният порив на друг един деспот и приятел на Путин – Ердоган – към Кърджали. Тъгата на кагебешчика по съветската хегемония включва, не на последно място и нашата страна – неофициално, но несъмнено. Ако навремето Кремъл беше благоволил, ние и официално щяхме да станем съставна съветска република. Нашата готовност на тази саможертва пред олтара на комунистическия интернационализъм бе налице – не бе налице готовността на Брежнев. Защо му бе на болшевишкия ветеран да приобщава официално България, след като я бе приобщил цяла-целеничка неофициално?!
Изявленията на Дугин са пренаселени с клишета – колкото износени от дългогодишна употреба, толкова и ефективни за агресивните му цели:
славянски и верски братя, родственици по дух и по кръв,
два народа, свързани съдбовно исторически. За Дугин няма съмнение, че „Русия положи огромни усилия, за да я има изобщо българската държава”. Според мен истината е противоположна: всички усилия на Кремъл и в по-старата, и в новата ни история, и в настоящето ни са срещу нашата държавност. Не да съхрани и укрепи българската национална независимост работи от векове Русия – работи целенасочено да превърне България в руска задунайска губерния. По време на наречената, на наричаната и до днес по недоразумение Освободителна война руската армия разграбва страната ни най-безогледно, а след войната обсебва младата българска държава, завладява цялата държавна администрация, настанявайки по ключовите ѝ позиции свои марионетки. Ако все пак в края на ХIХ в. благодарение ма малкото ни трезво мислещи и сърцати български родолюбци като Стамболов и Захари Стоянов денационализирането ни все пак бе предотвратено, на 9. 9. 1944 г. България нямаше този късмет – тогава тя бе
дългосрочно окупирана
от нахлулата без всяко основание на наша територия червена армия. След което България остана да съществува на политическата карта на света само формално, докато фактически бе превърната във функция на съветската външна политика.
Съветник Дугин не мисли така – той съди и решава не съобразно фактологията, а пришпорен от неукротимите си националистични емоции. „Какво лошо сме направили на българите, за да ни ненавиждат?” – чудом се чуди героят на деня. И не без гордост добавя: „В съветско време помагахме на българите”.
Моята равносметка на българин е по-различна. Да видим какво ни е отнела и какво ни е дала съветска Русия. Отнела ни е най-висшето благо – свободата. На която, въпреки всички несъвършенства, монархическа България все пак се радваше. Отне ни националната независимост, правото сами да решаваме националната си съдба. Отне ни самочувствието на пълноценни, еманципирани граждани. Отне ни собствената държавност и я замени със съветската. Отне ни и настояще, и бъдеще – дори националната ни история ни отне. Отне ни външния свят, отне ни политическата и духовна култура на Стария континент, към който до средата на 40-те ние несъмнено принадлежахме. В замяна на което ни даде едно повсеместно идеологизирано робство.
Даде ни насилие, безправие и гнет
Даде ни, натрапи ни примитивизъм, азиатщина и варварство. Стегна ни в едно нечувано в цялата ни хилядолетна история икономическо, политическо и духовно робство.
Равносметката на Дугин е коренно различна. Според него русофилството е нещо естествено, а русофобството – противоестествено; приобщавайки се към Запада, България ще загуби националната си идентичност, а НАТО е не наш съюзник и защитник, а сериозна опасност за страната ни. „Русия не изпитва никаква враждебност към България” – декларира човекът на Путин. Това е вече така – Русия не изпитва враждебност към България така, както паякът не изпитва враждебност към мухата. Не за враждебност става тук дума, а за апетити – похитителят никога не е враждебен към плячката си. Той я цени, ухажва я, съблазнява я, но никога като равностоен партньор и винаги – като плячка. Политическият не опит – исторически и актуален – говори недвусмислено, че не приобщаването ни към Европа и евроатлантическата общност е заплаха за България: никоя западноевропейска и никоя американска държава не е посягала към нашата независимост – правила го е само, при това многократно, монархическа и особено съветска Русия. НАТО не е, съвсем не е „главен източник на опасност и заплаха за България” – подобно твърдение разобличава Дугин като манипулатор. НАТО е само ефективно и за съжаление единствено противодействие на опасността и заплахата, която излъчва за националната ни независимост руският империализъм. За мен няма съмнение, че ако днес не бяхме част от НАТО, щяхме да бъдем част от Русия: не само физическата – и политическата природа не търпи празно пространство, без защитата, която ни обезпечава принадлежността ни към Европейския съюз и НАТО, националната ни независимост е обречена. Тревожно е обстоятелството, че малко, все по-малко и по-малко български политици осъзнават опасността – колкото и видима, колкото и явна да е тя. Съчетана с целенасочената външнополитическа агресивност на Кремъл и с необяснимото гостоприемство, което българските медии оказват на руските шовинисти, слепотата на родните държавници се превръща в истинско национално бедствие. Част от което са и наглите манипулации на съветник Дугин.