Вицепрезидентът Илияна Йотова вече може да спи спокойно. Гафът, който тя направи, когато коленичи пред руския патриарх беше надминат от този на австрийския външен министър Карин Кнайсъл, която в края на танц с Владимир Путин на собствената си сватба му направи дълбок поклон. И то по време на Австрийското председателство на съвета на Европейския съюз. Вероятно нейният знаменит предшественик Клеменс фон Метерних се е обърнал в гроба си. Подобен унизителен акт австрийски държавник не си е позволявал дори когато цар Николай I, потушава Унгарската революция, за да възстанови господството на Хабсбургите там. (Забележително е, че преди години на въпрос на западен журналист, на кой руски държавник би желал да бъде оприличен, Путин дава неочакван отговор – на Николай I)
Как така, докато ЕС налага санкции на Русия, австрийски министър, в присъствието на своя премиер се покланя на Путин?
Какво се случва с Австрия,
с Европа с целия свободен свят? Този въпрос си го задават не само политици и анализатори, но и много граждани по целия континент и отвъд него.
Нещо очевидно не е наред!
През последните сто години неведнъж Австрия е променяла драстично своята идентичност. До 1918 година тя е център на обширна империя. След това за две десетилетия се изживява като нежизнеспособен, силово откъснат дял от германската нация. През 1938 Аншлусът е одобрен от огромното мнозинство от гражданите, а през следващите години процентно повече австрийци, отколкото германци членуват в нацистката партия. След войната обаче австрийците се обявяват за първата жертва на нацистката агресия и анекдотично се опитват да убедят света, че Бетовен е бил австриец, а Хитлер – германец. (Българските русофили често се позовават на наличието на паметник на Съветската армия във Виена, разчитайки, че няма да забележим, че там той служи за камуфлаж прикриващ активното участие на австрийците в нацистката империя, докато у нас той служи единствено за легитимация на съветската агресия извършена извън контекста на войната с нацизма.)
По време на Студента война Австрия се изживява като „ничия земя“ между Изтока и Запада. Сталин не налага комунистически режим в тамошната „Съветска зона“, само защото използва страната като примамка, за да накара Бон да приеме някакво подобие на австрийския статут. Но проницателният Конрад Аденауер отхвърля офертата. За Западна Германия членството в НАТО и интеграцията със Запада са по-важни. Обединението може да почака.
Към началото на 21 век изглеждаше, че заплетената австрийска сага ще достигне до своя хепиенд. Австрия се беше превърнала в пълноправен член на ЕС, с „нова австрийска идентичност“, участваше пълноправно в общо-германския културен живот, а след приемането на повечето страни от някогашната Австроунгарска империя в ЕС, Шенгенското пространство, а две от тях и в Еврозоната, Виена сякаш бе на път да възстанови някогашната си роля на регионален център на горния Дунавски басейн. Метерних, който успява да закрепи разтресената си империя след Наполеоновите войни, изглежда можеше да спи спокойно.
Но ето, че след икономическата криза от 2008 година настъпи политическа криза, която доведе до невероятния поклон от страна на министър Кнайсъл. Унгария „близнакът на Австрия“ в империята – отличникът в прехода към либерална демокрация през 90-те, днес открито се обявява против нейните основни принципи. Австрия като че ли е на път да я последва. Във Виена вече се говори за възстановяването на физическия контрол по границата с Германия!
Що за бъдеще ще имат централно-европейските държави,
ако са откъснати една от друга? Ще мине ли много време преди Унгария и Словакия (където живее значимо унгарско малцинство) отново започнат да се гледат на кръв както беше по времето на словашкия премиер Владимир Мечиар? Какво ще се случи с традиционното унгарско-полско приятелство, щом едната страна се опитва да се противопостави на руските домогвания в региона, а другата си мисли, че може да се възползва от тях? Ще оцелее ли Белфасткото споразумение от Разпети петък 1998 г. след евентуалното напускане от страна на Великобритания не само на ЕС, но и на единния пазар и въвеждането на граничен контрол между Ейре и Северна Ирландия? Нима за англичаните е по-важно да ограничат правото на поляци, българи и румънци да се заселват на острова, от това да запазят националното си единство? Защото не се знае дали след „твърд“ Брекзит, Шотландия няма да проведе нов референдум за независимост...
Ще се превърне ли Европа в плетеница от малки и средни държави, най-голямата от които едва пет пъти по-голяма от България – всяка с граничен контрол, с отделна валута и с противоречив национален интерес?
Руският президент вероятно се е представял подобна Европа докато австрийската министърка е била в краката му, но разпадът ва континента все още не е стигнал до точката от която да няма връщане. Все още мечтата за обединена Европа, от границите на Турция и Русия до Атлантика, неразривно свързана със Северна Америка, Австралия и други райони, където цари върховенство на закона и човешките права не е загинала. Реализацията на такъв Свободен свят, неподатлив на натиска на източни автократи и изолиран от хаоса на сриналите се държави в Третия свят все още е възможна. Стига шока от казашкия танц в Алпите да отрезви западното общество и то се отърве от
две опасни заблуди
Добре е всички да си дадем сметка, че интеграцията и глобализацията са различни неща, както са различни либералната демокрация и „либерализмът“.
Няма нищо по-естествено от това либералните демокрации, в които цари върховенството на закона да се интегрират помежду си. Свободното движение на хора, стоки, капитали и идеи обаче извиква някаква по-голяма обща рамка. Премахването на контрола по вътрешните граници на общността изиска още по-строг контрол на външните граници. Нелепо е страна като Австрия да контролира границата си с Германия, или със Словакия, която минава почти през покрайнините на Виена. Но виенчани имат нужда да бъдат сигурни, че там където минава границата на „тяхната общност“ – да кажем край Капитан Андреево, контролът ще е в сигурни, а не в корумпирани ръце.
Фантазията, че е възможна свободна търговия със стоки, без свободно движение на хора – любима тема на привържениците на Брекзит, е разбира се крайно несъстоятелна. Можем да направим и още една крачка. Всяка зона на свободна търговия се нуждае и от някаква форма на общ фиск, обща система на отбрана и много други общи институции. Интеграцията на Европа (и евентуално на Европа с други сходни общества) не означава „глобализация“ при която континентът може да бъде заливан с евтини стоки от незнайно къде (без гаранции, че за тяхното производство не е използван насилствен, или детски труд). Интеграцията не означава, че на емигранти от разпаднали се страни, или от такива, в които граждани на ЕС трудно биха получили право на пребиваване, ще могат безпроблемно да се заселват на „стария“ континент. Интеграцията не означава и че собствениците на капитали ще могат да оперират безконтролно от офшорни зони и да избягват всякакви данъци.
Добре е да си помислим, задължително ли е с отхвърлянето на тези неприемливи за мнозинството граждани ефекти на глобализацията, да застрашим интеграцията? Нима националните държави са единствения рубеж, зад който недоволните от глобалния хаос могат да се скрият?
Всъщност ако националните граници отново се превърнат в рубежи, ще настъпи хаос, от който само автократи като Путин и Ердоган ще могат да се възползват.
Но възможна ли е едновременната интеграция на Свободния свят и неговата „деглобализация“?
За да се случи това е нужно да започнем да правим ясна разлика между силно желаната либерална демокрация и прилаганата през последните десетилетия политика на „либерализъм“. Либералната демокрация се базира на индивидуалните права и свободи. Всеки има право да вярва в който бог си иска, но религиозните му убеждения не му дават право да омъжва непълнолетната си дъщеря за човек по негов избор, да я убие, ако е опетнила честта на фамилията му, или да ѝ нанася генитално осакатяване. Правилата на живот в либералната демокрация не са „християнски“, или още по-малко немски, френски, или унгарски. По времето на Ромео и Жулиета родителите в цяла християнска Европа са били убедени, че имат право да избират брачните партньори на децата си. Модерното съжителство в либералната демокрация разглежда гражданите като индивиди. Не се интересува от това дали едни брак е двуполов, или еднополов и не робува на други подобни ограничения наследени от традиционните култури. Но категорично не допуска възрастни хора да се явяват на обществени места „маскирани“, заради религиозни традиции. „Либерализмът“ – който слага знак на равенство между правилата на модерното либерално общество и различните племенни традиции и предразсъдъци и който допуска появата на затворени племенни общности в рамките на модерните общества – всъщност е несъвместим с либералната демокрация.
Тя разбира се не е и никога не е била перфектна. В същността си тя не е проект за един по-добър свят – за каквито неуспешно се представят различните имперски индоктринации. Либералната демокрация е „клуб" за съвместен живот и взаимна защита. За съжаление в миналото либералната демокрация е била съвместима с порочни практики като робството (в южните щати), или с Апартейсда (в Южна Африка). Истински либерално мислещите хора си дават сметка, че в обозримо бъдеще няма да е възможно да се формира либерална демокрация, която да обхване целия свят. Затова европейците не се нуждаят от друго обяснение когато връщат лодките с не регламентирани емигранти на африканския бряг от :„Ние не ги желаем! Тъжим за клетата им съдба, ще им помагаме някъде там, но няма да разрушим нашия свят заради тях. Не ги желаем не защото са от друга раса, или религия, а защото имаме основателни съмнемия, че повечето от тях няма да живеят по демократичните правила, а ще създадат свои общности. Тези от тях, за които сме убедени, че ще се впишат в нашето общество и от които преценим, че имаме нужда, ще получат специално разрешение. Като естествено, щом го получат ще могат да се придвижват и заселват навсякъде в общността. На бягащите от война, или бедствия ще помогнем в страни извън нашите граници...“
Идеята, че страните от ЕС са длъжни да приемат масов прилив на мигранити, независимо колко трагична е тяхната участ, а след това трябва да ги разпределят по квоти и да ограничават правото им да се придвижват на континента, противоречи на същината на либералната демокрация и на правилата на евро-интеграцията.
Така както ще е безумно в отговор на нежеланите ефекти на глобализацията да разрушим Интеграцията на свободния свят, така ще е безумно като отговор на нежеланите процеси на „либерализма“, да разрушим либералната демокрация. Ако отговора на крайно негативните последствия на „мултикултурализма“ е връщане към някакви племенни „християнски“, или още по-лошо „национални“ ценности – това ще означава
да изхвърлим бебето с мръсната вода
В Западна Европа по време на късното Средновековие католици и протестанти са водили различен ежедневен живот и съжителството им е е било невъзможно. Водели са тежки религиозни войни и са се клали поголовно. Изходът не е бил доминация на едно от вероизповеданията, а изместването им в частния живот.
Ще е престъпление да превърнем Европа отново в плетеница от съперничещи си държави и съзвездие от враждуващи племена. Ако това стане и ако Америка се оттегли зад океана, мечтата на руския автократ, чиято икономика е по-малка от тази на Италия, да доминира континента ще се осъществи.
Но не е късно Виена да се превърне във фокален център на добрите нрави. Далеч от физически граници, но предпазена от прилив на нежелани емигранти. Място, където президентите на Русия и на Турция не могат да влияят на политиката. Място където в парковете се танцува валс, а казачокът предизвиква интерес само на фолклорните фестивали!