Памет за Стамболов, който направи от територията държава и превърна русофобството в най-светло българофилство

124 години от трагичната гибел на строителя и съзидателя на съвременна България

Александър Йорданов

Александър Йорданов

Александър Йорданов, специално за Faktor.bg 

Всяка държава има своите политици, но щастливи са държавите които имат политици като Стефан Стамболов. Делото му като политик и държавник е достойна и съдбовна  част от българската история. Чрез него територията става държава, а слугите на чужди политики срещат издигнатата срещу тях стена от една непреклонна и родолюбива политическа воля. Благодарение на управлението на Стефан Стамболов българите разбират, че русофилството е пагубно за държавата ни. И започват да преоткриват себе си като български граждани – с огромни права, но и с огромни задължения към своята държава. 

Стефан Стамболов живее в два свята – в света 

на революционера рушител и в света на държавника строител

 Не е било възможно, а както ни учи и горчивият опит на днешния ден, не е и реалистично, като с магическа пръчка да се помирят тези две начала – бунтовното и строителното, хайдушкото и съзидателното. В резките и категорични държавнически жестове към свои и чужди, в ядовитите и остри слова към политическия противник, долавяме гласа на вечно непостигащата своята цел българска революция. Но заедно с това Стамболов носи духа на разбирателството, на политическия диалог, чрез който отстоява националния интерес.
Неговото политическо време остава в историята като време на изграждане на държавните институции и на утвърждаване на българската държавна политика. Поетът е избрал не вечното бунтарство, а държавността. И става чудо – България започва да говори от свое име на балканската и европейската политическа сцена, започва да изразява институционализирана и единна държавна воля. И ако като поет Стамболов остава като всички поети – глас на "нестанал свят", то като политик и държавник е 

изразител на ставащ свят

България на чуждопоклонниците и смирените слуги пред чужди порти, нито го обикна, нито го разбра. България на "благодарността" към Русия не можеше и все още не може да се освободи от клеветите към най-достойните си чеда. Орисията на зависимостта е съдено да преживеем и след т.нар. „освобождение”. Тогава отново има българи, които не вярват в собствените ни сили, политици, които отново търсят чужд  "покровител" или "благодетел".  Това ни унизява като народ. Българските държавници и политици бързо се научават да кършат майсторски гръбнаци – пред руския император, а през втората половина на ХХ век  и пред съветския генерален секретар. За мнозина нашенци и до днес е така: политик е само този, който умее да превива гръбнак пред Кремъл. Защитниците на националните интереси са неудобни. Българските държавни мъже се оценяват чрез тяхната "вярност" на чуждата руска политика. В този смисъл 

прословутото „русофобство” на Стефан Стамболов е неговото най-светло българофилство, 

неговият здрав национален усет и продължаване на борбата за свобода и независимост, започнала през Възраждането като борба не само за свободна, но и за независима българска държава.

Стефан Стамболов е творец на националната ни  политика, в основата на която е националният интерес – неговото определяне както във вътрешнополитически план (изграждане и развитие на институции, данъчна и финансова система, полиция, съдебна власт), така и във външнополитически аспект – политика, насочена към национално обединение, независимост и държавотворство на българския народ. За първи път България при неговото управление принуждава Русия и Запада, както и останалите балкански държави, да се съобразяват с нейната политика. Чрез Стефан Стамболов ние започваме да говорим от свое име, да бъдем България, а не част от плановете на Русия или европейския Запад. Това превръща младата ни държава в център на българската народна общност и определя българофилството като значима тенденция в живота на Балканите.

През месец ноември 1886 година във в.”Свобода” (бр.7) Стефан Стамболов пише: 

„...нашия народ не желае да бъде сляпо оръдие на завоевателните стремления на руското правителство, издигна знамето на възражданието и уягчаванието на българите, като прогласи, че на мястото на болна Турция трябва да се основе силна самостоятелна държава. То казва, (че) европейските интереси не могат да не бъдат еднакви с тези на нашия народ”. 

Сякаш днес са писани тези думи. Прав е Стамболов: 

българските национални интереси са „еднакви” с европейските, а не с руските интереси

 Защото сме европейци. Впрочем в същата статия –„Защо Русия пречи на Съединението?”, Стамболов с огорчение констатира, че Русия е употребила  „всички средства само и само да попречи на народний идеал – Съединението”. И следва поредната  му, актуална и за днес, диагноза: 

„Интригите на руското правителство имаха своето зловредно влияние над нашата интелигенция, която, заслепена от страстта на властолюбието, мереше народните интереси и нужди според своите лични”. 

Когат, след Съединението на Княжество България и Източна Румелия, Русия подтиква към държавен преврат проруските среди у нас, Стамболов е отново безпощаден:

 „Борбата беше неравна: от една страна, една велика империя, която разполага с грамадни материални средства, а от друга, млад един беден, малочислен и неопитен народ, току-що излязъл из пелените на политический живот и който нямаше на своята страна друго, освен правдата.”

Времето потвърди истината, че Стефан Стамболов е един от малцината български държавници, защитавали винаги националния интерес. Неговата политика носи успехи на България. Но същевременно той е трагична политическа личност, защото иска България да бъде това, което тя е могла да бъде само в бъдеще. А Стамболов е началото. Той пренася мечтата си за бъдещето в своето сурово партизанско време и от този неизбежен сблъсък между мощния държавнически разум и политиката на дребните страсти, на всекидневната политическа врява, се ражда неговият светъл трагизъм. 

Страшна е гибелта му, 

но чрез нея откриваме истината за себе си като народ. И ако тя е горчива, нека не я прикриваме с китки и венци. Защото страдаме от проказата да разбираме своите политически водачи и творците на историята ни, едва след края на земните им дни. И този наш народностен "опит" е толкова български, че не е възможно да мислим за себе си без него. 

За Стефан Стамболов певци песни не пеят. Паметникът му в центъра на София е не толкова израз на почит, колкото предупреждение, за това какво очаква всеки български държавник или политик, ако дръзне да се противопостави на руските интереси у нас. Но по-важно е, че чрез осмисляне на стореното от политика и държавника Стамболов ние получаваме уникалния шанс да разберем по-добре себе си, да проумеем, дори и със закъснение, какво искаме, към какво да се стремим и как чрез разум, а и чрез сила на духа, да го постигнем. Успеем ли да сторим това, да творим днес силна национална политика, да формулираме и отстояваме своите национални интереси, да ги защитаваме, но не чрез ветропоказателите от партийните и държавните канцеларии, а чрез волята ни на граждани, ние ще имаме щастлива съдба.