Като расизма и шовинизма, като верската нетърпимост, като комунизма и нацизма, за мен и антисемитизмът е форма на дискриминация. Една от най-старите и най-безпощадни форми. Антисемитизмът тръгва от антични времена, преминава през средновековието, ренесанса и всички последвали епохи, оцелява, подхранван попътно от драматургията на Шекспир и от романистиката на Достоевски, век след век непокътнат в политическите и религиозни обрати и реформи, в погроми, войни и революции, за да сложи грозния си отпечатък и върху нашето време. И днес бушуващите не само в Близкия Изток конфликти са подхранвани от неговата
неизчерпаема деструктивна енергия
Моята нетърпимост към антисемитизма е обагрена и биографично – в разноликия си, вече немалък и прекосил редица светове изгнанически живот имам много еврейски приятели. Почти всички те са даровити люде, творци от хуманитарната сфера, с някои от които съм работил в различни проекти и лично. Това обстоятелство превръща принципната ми критичност към антисемитизма от обективен фактор в субективно изживяване. Пък и, като се позамисли човек, евреите са дали на света повече от всички останали народи. Достатъчно е само да поразлистим световните енциклопедии, за да установим, че едва ли не всеки втори носител на нобелова премия, пък и на останалите най-престижни международни отличия (както в хуманитаристиката, така и в частните науки) е или евреин, или от еврейски произход. Това обстоятелство едва ли е случайно – то говори, че ако има богоизбрана общност под слънцето, тя е еврейската. Ето защо както по обективна преценка, така и по личностни симпатии аз съм убеден противник на антисемитската кауза. И като такъв се радвам, че едно от малкото несъмнени качества на народа ми е традиционната му отчужденост от всякаква фанатичност на политическа, религиозна или етническа основа, и в частност – природната му дистанцираност от антисемитизма. Това ни национално качество се откроява най-ярко в един критичен исторически момент, в който под суровата сянка на националсоциализма антисемитизмът владее почти изцяло Стария континент. Става дума за онези десетина мътни и кървави години германски и европейски нацистки терор, под чийто неумолим диктат редица подвластни на Хитлер държави бяха заставяни да депортират еврейските си сънародници в изтребителните концлагери. Царство България не бе между тях – макар и доминирана от Берлин, страната ни намери моралните сили да се противопостави на антисемитизма на Третия райх и да опази евреите си от смъртта и кошмарите на холокоста. Доколкото този подвиг е не мое собствено дело, а дело на мои родители и деди, аз не мога, нямам основание да се гордея с него. Мога обаче да изпитвам морално удовлетворение, че съм потомък на предци, предпочели Христовия път на състраданието пред идеологизираната човеконенавист, вилняла из Европа до средата на 40-те години на миналия век. Радвам се, че България е страна, на чиято територия броят на евреите след Втората световна война е по-голям, отколкото броят им преди войната. В това отношение Царство България може да бъде съпоставено само с Дания, която също опази еврейското си население от демона на кафявата чума. Разлика между двете държави обаче има – и, морално-политически погледнато, тази разлика е в наша полза. Защото докато датчаните спасяват еврейските си сънародници чрез масови самодейни инициативи – пренасят ги поединично и на малки групи с рибарски лодки и катери до съседни и останали извън обсега на националсоциализма държави, в монархическа България спасителната мисия е както държавно, така и общонародно начинание, в което участват пълномерно и царският двор, и парламентът, и (под негов натиск) правителството, и православната ни църква, и широката общественост. Казано с други думи, за разлика от Дания и от всички останали доминирани от Хитлер европейски държави,
спасяването на евреите у нас се превръща в общонационална кауза,
която по мащабност няма равна на себе си в целия свят. (Обстоятелството, че впоследствие БКП си присвои изцяло тази заслуга, говори само за наглостта и цинизма на последвалия комунистически режим.)
Ето защо в моите очи противодействието на антисемитизма е израз на национален политически морал – всяко противодействие, включително и противодействието, което президент Радев оказа чрез неотдавнашното си слово пред Съвета за правата на човека към ООН със седалище Женева. Един истински демократ не може да препоръчва антисемитизъм. Президент Радев не го прави – и това е добре. Както често се случва обаче, редом с доброто битува и лошото. Докато доброто е открито и видимо, лошото е, както винаги, притворно и по-трудно разпознаваемо. Работата е там, че и на европейска, и (особено) на родна земя не антисемитизмът, колкото и ужасен да е сам по себе си той, е главна заплаха за демокрацията. Като изключим някои изолирани тук-там по социалните мрежи налудничави хули срещу евреите, антисемитизъм у нас аз не съм срещал. Срещал съм обаче (за сметка на това) цели камари старо- и неокомунизъм – и то под път и над път. Подхранван от Кремъл, комунизмът тероризираше чрез конспиративни акции страната ни десетилетия наред в междувоенния период. Впоследствие същият комунизъм, пренесен вече през Дунава върху щиковете на червената армия, похити без остатък демокрацията за кажи-речи половин век след ВСВ. Днес пък (в тон със съблюдаваната традиция)
неокомунизмът е главната заплаха,
която ден след ден подкопава младата ни и неукрепнала правова държава. А срещу комунизма във всичките му форми президентът ни не продума и дума – ни в Женева, ни на родна земя, ни където и да е по широкия и пъстър свят. А най-малко в Кремъл, където явно е най-желан гост. Подозирам, че тъкмо Кремъл стои на дъното на мълчаливата подкрепа, която президент Радев обезпечава на родните неокомунисти от върховете на държавната власт. Тези неокомунисти са по правило русофили. Тъкмо русофилството е обединяващият елемент, сплотил в една армия всички родни неокомунисти, насърчавани ден след ден от сервилното отношение и на президента ни към Москва.
За да трасирам по-отчетливо приликите и разликите в позициите, ще тръгна от обстоятелството, че и аз като президент Радев съм враг на антисемитизма. За разлика от президент Радев, аз обаче съм враг и на всеки политически екстремизъм – и на първо място на комунизма във всичките му видими и невидими форми. Защо го поставям на първо място ли? Ами преди всичко по принципни съображения. И антисемитизмът, и комунизмът са несъмнени злодейства като теория и като обществена практика, а злодейства трудно се степенуват. Въпреки това смея да заявя, че докато антисемитизмът е „само” с антиеврейска насоченост, насочеността на комунизма е общочовешка. Комунизмът е по-всестранно, по-универсално, а оттам – и по-крупно престъпление, престъпление, което дискриминира не един или друг етнос, не една или друга националност, а човека, всечовека, личността във всичките ѝ аспекти и изяви. Вторият ми мотив произтича от националната ми принадлежност. Защото, въпреки космополитния си път по дъгата на тази земя, аз съм все таки българин, тръгнал в първа младост от родната земя към недостъпния тогава външен свят, завърнал се след цели десетилетия заедно с демокрацията обратно в полите на Витоша и съм отседнал впоследствие доживотно в сърцето на столицата. Светът не ми е безразличен, не ми е безразлична съдбата на цивилизацията ни – вълнува ме преди всичко обаче обликът на собственото ми настоящо и предстоящо местожителство. И аз като президент Радев считам, че човешките права и гражданските свободи, които са органиката на всяка функционална демокрация, в днешно време са застрашени. За разлика от президента ни обаче, аз съм на мнение, че, особено в отечеството ни, главната опасност, пред която тези безценни и незаменими блага са изправени, е не антисемитизмът. Колкото и кошмарен да е сам по себе си, въпреки антисемитските халосвания на автори като Любен Каравелов и Алеко Константинов, като явление антисемитизмът е природно несъвместим с народопсихологията ни, в цялата ни национална история той никога не е прераствал в сериозна заплаха за свободите и правата ни. За разлика от комунизма. В един от ранните си романи („На завой”) още през 30-те години Димитър Талев предрича, че последният комунист, останал върху лицето на земята, ще бъде българин – дълго след като комунизмът е отмрял в болшевишката си родина. Като че ли, следвайки пророчеството, само броени години след романа комунизмът хвърли авторът му зад решетките, а страната ни – в най-свирепото робство в цялата ни хилядолетна история. Възползвайки се умело от възможностите, които демокрацията му предоставя, този унаследен от близкото минало и подхранван щедро от Кремъл комунизъм, чийто терор погуби преди един човешки живот физически цвета на нацията ни, днес се възражда с пълна сила. Неговата истинска античовешка същност става все по-разпознаваема, все по-видимо прозира тя зад маската на лицемерната евросоциалистическа кауза, зад която свенливо се прикрива. Докато тази заплаха става все по-актуална, мълчанието на президент Радев по темата на родна и на международна земя става все по-желязно. Едно мълчание, което е
ресурс на пълзящата и повсеместна рекомунизация
Която мандат след мандат става все по-малко пълзяща и все по-откровена, все по-открита и нагла. И една протичаща под егидата на възродената с нова дата българо-съветската дружба рекомунизация, която аз с чиста съвест бих окачествил като реварваризация. С обществената подкрепа на многомилионното (анти)българско русофилско войнство. И с цял президент воглаве.
Ето значи как една сама по себе си благородна, но интерпретирана едностранчиво и преднамерено изкривена кауза се превръща от политически хуманизъм в политическа мимикрия. Мимикрия, която ще завещаем на наследниците си – да я изживеят и те в бъдеще. Както ние я изживяваме днес.