Някакси тихо-тихичко, почти конспиративно и неусетно като че ли и за нас самите ние започнахме да отстъпваме от евроатлантическата общност и да настъпваме към Русия. Може би защото Русия отдавна, от векове настъпва към нас: къде – по-открито, къде – по-прикрито. Настъпва така, както хищник настъпва към плячка си. А ако ние не само сваляме гарда пред настъпателя, а и разтваряме гостоприемни обятия, то е не само поради физическата сила и агресивността на Кремъл, а и поради собственото си морално безсилие, поради безволието си.
Безсилие и безволие
пред многомилионната армия български русофили, свили гнездо чрез представителите си и в правителството, и в президентството, и в парламента, и в политическите партии, и в държавните институции. Всички те чакат своя час – все по-нетърпеливо. Чакат го не пасивно и мълчаливо – активно и шумно, идейно и дейно, оперативно го чакат. Чакат го по фестивали и симпозиуми, по събори и сборища, които напомнят до умопомрачение екзалтираните мероприятия на българо-съветската дружба – мероприятия, в които водещ е съветският елемент, а българският елемент е подчинен и воден. Тази практика демокрацията ни унаследи от тоталитаризма – и днес чрез нея живее, цъфти и процъфтява онази българо-съветска дружба, която бе органиката на комунистическия режим. Към който, прерастващо в русоидство, (без)родното ни русофилство неотклонно ни води.
Последният хит в този деструктивен път, който в създалата се след разпадането на Съветската империя международна ситуация е смъртоносен за националната ни сигурност, е ролята на балансьор, на парламентьор, на медиатор, на буфер между Русия и Европа. Тъкмо в тази роля целят да ни вкарат русофилите ни, удобно настанени по върховете на държавната власт. Те си знаят сметките, те отлично съзнават, че поетият от тях маршрут ще ни отдалечи от националните ни интереси, но ще ни приближи до имперските интереси на Русия. Онези, които не знаят и не съзнават, са родните демократи. Които по силата на демократичността и на родолюбието си, в което неуморно се кълнат от парламентарната трибуна, би трябвало да се противопоставят на тази ден след ден набираща сили тенденция. А подобна съпротива аз не виждам – виждам само несъпротива. Несъпротива, както държавна, така и партийна, така и обществена.
Да видим сега какво всъщност значи да последваме леещите се свише и кипящите снише препоръки и да се превърнем в парламентьори и посредници? Родната история свидетелства, че дори когато сме печелили политически и фронтови битки, сме губили впоследствие дипломатическите, в случая обаче посредничеството, което русофилите ни на всички равнища ни пожелават, на практика би значело да напуснем днешната си роля – ролята на пълноправен член на евроатлантическата общност с всичките ѝ структури. Как иначе, след като си страна в един конфликт, можеш да влезеш в ролята на буфер, без да го напуснеш? Това би било абсурдно, недопустимо логически. Буфер, парламентьор, посредник между два все по-недвусмислено противопоставящи се лагера, каквито са Русия и Европа, може да бъде само една трета, позиционирана извън конфликта сила. Ние обаче не сме извън конфликта – като държава от Алианса
ние сме в конфликта
Или като еманципирани, като равнопоставени членове на Европейския съюз и НАТО би трябвало да бъдем. Това очакват от нас закономерно нашите европейски и североамерикански съюзници – това би трябвало да очакваме закономерно и ние от себе си. И тъкмо това целят да предотвратят многобройните институционализирани и неинституционализирани (анти)български фенове на Кремъл. Тяхната неофициална, но безкомпромисно следвана мисия е да ни изведат от членството ни в евроатлантическите структури и да ни превърнат във фигуранти, да ни поставят в ролята на странични наблюдатели – роля, която едно посредничество предполага. А след това пътят от неутралитета на международен посредник до едноличната хегемония на Кремъл над националното ни битие е лек и кратък. Този убийствен път, по който са решени да ни подкарат днешните лобисти на Кремъл, ние сме извървявали исторически като нация неведнъж – и преди Съединението, и в процеса на Съединението, и дълги десетилетия след съединението. Най-радикално го извървяхме непосредствено след края на Втората световна война, когато, погълнати от кремълския хегемонизъм, чрез агентурата на СССР в НР България се самоизличихме изцяло от политическата карта на света – и като държава, и като нация. Пред тази угроза се видя изправена изневиделица Република България и днес, когато състоянието ни е сравнимо със състоянието на Финландия в дългите и тягостни години на Студената война. Тогава правителството в Хелзинки гъмжеше от съветски агенти така, както българското гъмжи днес от руски. Които по агресивност делят мегдан с болшевишките си и монархически предшественици и учители. С тази разлика, че докато съветската агентура в Хелзинки само съветизира финландската политика, без да доведе до физическа окупация на страната, една финландизация на Република България с нова дата може да се окаже далеч по-опасна за националната ни независимост. От четвърт век насам Москва лее горещи сълзи по изгубената Съветска империя и нетърпеливо чака времето да я обезщети за проиграните в политическия покер съставни републики. Това лелеяно обезщетение можем да се окажем ние, българите – загубим ли веднъж закрилата, която ни обезпечават евроатлантическите ни партньори,
грози ни съдбата на Крим
С двата си функциониращи бойни самолета и с едничката си нефункционираща подводница, дори да бяхме митични балкански юнаци, ние трудно ще се противопоставим на една евентуална (ама много евентуална) интервенция на руската армия – колкото и прогнила да е тя. Така че онова, което Тодор Живков и компания не успяха да постигнат преди шест десетилетия – да превърнат страната ни в кремълска губерния – безумието на русофилите ни може да постигне днес със средствата на демокрацията.
Казах го неотдавна, но, колкото и да е печално, обстоятелствата налагат да го повторя: В актуалната и непрекъснато изостряща се международна обстановка България няма избор – България има само път. Път, който води право в контингента на световна демократична общност – на ЕС и НАТО в контингента. Всяко отклонение от този път, който, слава Богу, времето ни предостави на разположение, е самоубийствено. Така погледнато, подменяйки принадлежността си към евроатлантическите структури с някакви прогнили морално и политически посреднически роли, ние се превръщаме в посредници на собствената си национална гибел.