Днес се навършват 93 години от атентата в църквата Света Неделя. На място загиват 134 души, а ранените са около 500, като част от тях умират по-късно от раните си. Нека не се лъжем. Това варварско действие не е извършено от „група крайнолеви дейци на Военната организация на Българската комунистическа партия“, както ни учеха десетилетия наред. Ще е подвеждащо да кажем, че то е извършено от „комунистите“, както стана модерно да се говори след 1989 година. Трябва най-после да кажем истината до край. Заповедта да се дестабилизира България, а вероятно и за самото престъпно деяние идва от Москва. Както пише историкът Стойчо Грънчаров: „големите средства за издръжка и въоръжаване на терористите, включително фаталния взрив, идват от Комунистическия Интернационал“.
Атентатът в църквата Света Неделя не е нито първото, нито последното
брутално руско нападение срещу България
Зловещите руски действия предхождат т.н. Октомврийска революция и под завоалирана форма продължават след разпада на Съветския съюз. Затова може би е наистина безсмислено през 2018 година да говорим за „комунизъм – анти-комунизъм“. Комунизмът в България (1919 – 1990) беше временна проява на много по-дълба язва, която вече втори век разкъсва българското общество. Нека не ѝ слагаме идеологическа окраска. Тази язва не е нито „лява“, нито „дясна“. Тя е проблем на цялата модерна българска идентичност. Това което разкъсва нашето общество и не позволява на България да изгради своя смислена национална доктрина е русофилството.
Не става дума за някаква културна афилиация, или чувство за цивилизационна принадлежност. Повечето български русофили имат бегли познания за наистина богата руска култура. Но и тези от тях, които са се сблъсквали с коренно различния руски манталитет, не успяват да надскочат базовия елемент на проблема.
А той е, че за мнозинството от българските русофили, управляващите в Москва (били те царе, генерални секретари, или президенти) са по-голям авторитет, от този на който и да е български ръководител. В тяхното дълбоко подсъзнание
„ние българите сме нищо без Русия“,
а реакцията към всеки наш държавник, осмелил се да критикува Москва е: „Кой си ти бе? Много си малък!“ Докато социализмът се възприема като някаква модерна европейска идеология, влиянието му в България е силно ограничено. Когато обаче зад „комунизъм“ започва да се разбира „Русия“, се получава взривоопасна смес. Нещата не се промениха особено след 1991 година. Политическата пролиферация беше едностранна. Макар режимът в Москва по никакъв начин не може да бъде определен като „ляв“ (комунистическата партия на Русия е опозиционна), да сте видели у нас един „социалист“, или носталгик по „тошово време“, който да осъжда политиката на Кремъл? Малко вероятно е да срещнете такъв. Но в замяна на това се появиха „десни“, които ще ви обяснят, че Обама е „ляв“, дори „комунист“, а Путин е единствената надежда на „дясното“ в световен мащаб!
Причините за русофилството у нас са очевидни: език, азбука, религия, Освобождение. Един мой приятел, който навремето избяга пресичайки границата и който преуспя в Америка, обобщава неочаквано появилото се у него късно русофилство със заклинанието: „Дължим им държавата си“. Труден за оборване аргумент. През онези петстотин години България не е била просто „владяна“ от турците – както например Индия е била владяна от британците. България е била частично колонизирана и частично асимилирана. Поколения турци и мюсюлмани са били родени, живели и умрели по нашите земи без да им хрумне, че живеят на „чужда земя“. Превръщането на България в страна на българите е изисквало жестока военна операция, която никоя западна страна е нямало да извърши заради нас. Същевременно трябва да сме благодарни и на местните турци, които никога не създадоха проблем за нашата страна. От над 20% от населението непосредствено след Освобождението (и вероятно повече преди него), те днес са значително по-малко. На вълни, или поединично, след преследвания, или по икономически причини много от тях се изселиха без да кажат дума срещу българския народ, Не можем да не си даваме сметка, че ако тяхното поведение напомняше на това на албанците в Македония, България можеше и да не е еднонационална държава с един официален език. Парадоксалното е, че русофилите никога не са преставали да провокират българските турци, а често и Турция, за да предизвикат неодобрението на демократичния Запад и да засилят зависимостта ни от Русия! Това разбира се е рецепта за катастрофа!
Двойната сопа
Според легендата, пресъздадена и във филма, капитан Петко войвода казал на Стамболов: „Няма сопа която да избие Русия от сърцето на българина!“ Само че заради това си мислене повече от век българинът яде двойни сопи. От Русия и от тези, които го свързват с Русия.
Най-жестокият удар срещу България е нанесен на Берлинския конгрес (1878) не защото западните държави са мразели България, или са се страхували от нея, а защото са приемали за даденост, че тя ще се развива като руски сателит. Русия спомага за тази перцепция, като не допуска българско представителство на конгреса, където са представени дори арменците!
Когато обаче българите доказват, че мечтата им не е била да сменят султана с руския цар, а да изградят модерна държава от западен тип, помощта на закъснява. Англия, а не Русия подкрепя Съединението – т.е. ако бяхме чакали на Русия, мижеше да сме две държави, а Македония и Тракия да бяха изцяло ислямизирани. През 1913 година, под егидата на британския външен Министър сър Едуард Грей България достига до връхната точка на своето развитие. Получаваме за граница линията Енос – Мидия и безспорен излаз на Егейско море. (трябваше не една, а две катастрофи, за да го изгубим). Заедно с излаза си на Егейско море губим и много от стратегическата стойност в очите на „морските демокрации“ Следва серия от „червен“ и „бял“ терор. По-късно страната се успокоява, постига икономически успехи, но през Втората световна война не намира пътя до следвоенната европейска демократична система. В удобен за него момент, когато сме излезли от Тристранния пакт Съветския съюз ни напада. Прекарваме десетилетия зад желязната завеса – период който логично завършва с купонна система и режим на тока.
В периода на относителна руска слабост и опити на Запада да приобщи Русия в „Международната общност“ България успя да стане член на Европейския съюз и НАТО, но ето че когато отношенията на водещите демокрации и Русия се изостриха, ние пак
не знаем на кой Бог да се кланяме
Премиерът се опитва да „лавира“ и „балансира“, докато президентът нескрито се опитва да нагорещи отношенията с Турция „до червено“, за да представи Русия като единствения ни потенциален съюзник. Опасността в крайна сметка да бъдем изоставени от Запада и „шамаросани“, било от Русия, било от Турция, било от двете (в синхрон, или конкурирайки се), става съвсем реална.
Крайно време е да признаем пред себе си и да обявим гласно пред света, че вече не дължим нищо на Русия. Че каквато и добра воля да сме имали към нея, тя е вече изчерпана! Фантазиите, че някога между нас е имало „традиционно добри отношения“, които можели да се поправят, могат само да ни доведат до катастрофа. Не, добри отношения никога не е имало. Множеството срещи на Първанов и Станишев (с вратовръзки и без вратовръзки) с президента Путин не решиха нито един от дългосрочните проблеми.
Крайnо време е да пораснем и да надраснем русофилството. Да забравим за приказките за славяни и православни и да влезем в реалния свят. Трябва да направим всичко по силите си да сведем отношенията си с тази огромна страна до възможния минимум. Само ако докажем, че който и да е на власт, последователно ще спъваме всички руски домогвания, ще може да се превърнем в основна опора на Запада на Балканите. А само тогава ще можем да постигнем и националните си цели. Русия винаги ще всява интриги между нас и Македония, а само ако Западът ни има пълно доверие би дал зелена светлина за споразумение с Гърция, което да ни гарантира суверен излаз на Егейско море. (Ако за да го получим, дадем на Гърция същото на Черно море, това от само себе си ще е от полза за България).
Колкото до Турция, няма съмнение, че в определен момент тя може да се превърне в заплаха за нашата страна!
Русия няма да се в състояние да ни помогне
От всичко това не следва, че винаги трябва да сме "против Русия". През световните войни на 20 век Русия беше съюзник на "морските демокрации". Тя е съюзник и на Британия по време на Наполеоновите войни преди 200 години. Колкото и невероятно да изглежда днес, не е напълно изключено, след Брекзит и при евентуална доминация на "евроголизма" на континента, Русия и морските демокрации да станат отново съюзници. (Много преди Палмерстон, Британия е осъзнавала, че няма вечни съюзници, но има "вечни" интереси"). Длъжни сме да направим всичко възможно, така, че силна и просперираща България да е от жизнено значение за техните интереси. Затова за нас е от жизнено значение да договорим суверен излаз на Егейско море и да се измъкнем от "хартленда" (сърцевината), превръщайки се в част от "римленда" - крайморската периферия на света. Днес Гърция може да си позволи всякакви флиртове с Русия, но тя знае, че Америка никога няма да я изостави в руската зона. След като изгубихме излаза си на Егея, ние можем да бъдем пожертвани! Ако отново се окажем в подобна нерадостна геополитическа ситуация, ще е глупаво да заставаме "срещу Русия", но същевременно трябва да сме политически и дори психологически колкото си може по далеч от нея и по близо до западните съюзници. Трябва да ни е ясно, че наличието на американски съоръжения и макар ограничено, или ротационно американско военно присъствие е по-силна гаранция за националната ни сигурност от участието ни в някаква "обща европейска армия" каквато едва ли някога ще има. Принадлежността ни към "морския свят" е по-перспективно от, членството в континентална "Европа", която може да се превърне в "обсадена крепост" между Евразия и "моретата".
Важно е и да гарантираме етническия мир, като положим всички усилия да спечелим душите и сърцата на българските турци и мюсюлмани за българската кауза. Мнозинството от тях не желаят да живеят под ислямистики режим, но истеричният про-руски етно-национализъм неизбежно ще ги превърне в заложници на Анкара.
Днес е тъжен ден от българската история. Нека сведем глави пред жертвите на атентата в църквата Света Неделя. Нека не забравяме какви са ги вършели комунистите. Но нека не губим от фокус истинския подстрекател!