„Нашите недостатъци растат на една почва с нашите
достойнства и е трудно да се изкоренят едните,
пощадявайки другите.”
Иван Тургенев
Корях, много корях и укорявах аз новия ни президент – както в предизборната му кампания, така и впоследствие. Винях го в небалансирано политическо поведение, при което осъжда с нужната безкомпромисност злото на нацизма, а срещу не по-малкото зло на комунизма не продума и дума. Винях го, че не съумя да се еманципира и автономизира, да се дистанцира от издигналата кандидатурата му политическа формация, за да стане, както му е редът, истински национален държавен глава – общонароден президент, президент на всички българи, даже и на мен. Винях го, че проявява принципна нетърпимост към кафявата чума, но в конкретиката куца – към нацистките настроения под носа му, в президентското ведомство, е необяснимо (всъщност обяснимо) търпим. Винях го, че е подвластен повече от допустимото за високия му пост на вицепрезидента си, чиято подмолно, но последователно преследвана цел е
да подчини президентската институция на неокомунистите ни
Колкото и тежки да са тези обвинения, аз ги считам за основателни – иначе не бих ги отправил, при това чрез медиите ни. Но ето че вече има и за какво да похваля генерала. Става дума за откритата тези дни от президентите Първанов, Стоянов и Плевнелиев с президент Радев воглаве паметна плоча на родната къща на първия ни демократично избран държавен глава, д-р Желев. Инициативата за този жест бе на действащияj президент – негова е най-вече и заслугата за реализирането ѝ. Тази инициатива заслужава нашето всеобщо признание. На фона на обстоятелството, че жестът едва ли е харесал на неокомунистическата формация, от която тръгна държавническата кариера на генерала, значимостта на събитието нараства. Нараства тази значимост и от друго едно обстоятелство: че ген. Радев несъмнено е съзнавал колко разнородни са политически той и неговият предшественик д-р Желев. Докато под слънцето на мира и социализма елитната офицерска кариера на младия Радев е стартирала с летящ старт, комунистическият деспотизъм отрови живота и на Желю Желев, и на семейството му, че и на приятелите му като мен. Не, не твърдя, че Румен Радев не притежава необходимите за офицерския си възход професионални качества – казвам само, че докато той се е вписал прекрасно в обезчовечаващата конюнктура на тоталитаризма, Желю Желев се изправи срещу нея. Изправи се беззащитен и сам – истински рицар без броня – за да поведе една колкото благородна, толкова и обречена битка. Що се отнася до Радев, не можем да упрекваме човек, който в първа младост
не е съзнавал демоничната природа на комунизма
Според мен не можем да упрекваме и човек, който, макар и осъзнал размерите на социалнополитическото зло, под заплаха за физическата си сигурност не е намерил силите да бъде герой. Заедно с това не можем обаче и да не се възхитим на малцината смелчаци, дръзнали да оспорят властта на безправието и злото. Желю Желев бе един от тях. Защитавайки собствените си човешки права и граждански свободи от един брутален режим, тези благородни люде са воювали фактически и за правата и свободите на всеки от нас. Както и за правата и свободите на целия човешки род. Това обобщение не е изсмукано от пръстите – то произтича от природата на коментираната материя. И най-вече от факта, че човешките права са общочовешки и неделими. Накърняването на правата на един-единствен народ, на един-единствен етност, на едно-единствено съсловие, на една-единствена личност дори е обезправяване и на цялото човечество.
В словото си пред паметната плоча в с. Веселиново ген. Радев отчете и зачете подобаващо приноса на д-р Желев в демократизирането и европеизирането на отечеството. За една цивилизована западноевропейска или североамериканска страна това е естествено – неестествено е то за страна като нашата, както между впрочем и за целите Балкани. Ето защо всяка стъпка в тази посока е градивна.
Зная, съзнавам, че един скромен (според мен дори недопустимо скромен) мемориал няма да преобърне съотношението на силите в страната ни, няма да преобрази и облагороди неблагородните междучовешки отношения в похитеното ни и доминирано от вчерашни комунистически трибуни, от днешни мутри и дори от злодеи на репресивния апарат общество. Но може би ще бъде, ще се превърне в знак, в ориентир и за политическата класа, и за гражданството ни. Пък и, за да стигнем някъде, отнякъде трябва все таки да тръгнем – и най-дългият път, учат древните духовни водачи, започва с една първа крачка. Имаме достатъчно основание да се надяваме, че в такава крачка може да се превърне преклонението пред паметната плоча, сиреч пред каузата (преклонението пред една гражданска личност е винаги преклонение и пред каузата ѝ) на президент Желев. Предпоставките са налице: личността на Желю Желев бе белязана от благородство и неподкупност, той носеше в биографичния си път онази апостолска чистота, която пренесе непокътната и в политическото поприще. Да подчиним поне частично, поне донякъде актуалните политически феномени на фундаменталните нравствени ценности, значи да направим обществената ситуация поне малко по-добродетелна.
Навлизам май в дълбоки и неспокойни води – бързам да се измъкна овреме. За да не разочаровам политическите си съмишленици и за да не подведа политическите си противници, искам начаса да уточня: Не, не съм станал без време фен на действащия президент – ние бяхме, сме и си
оставаме на насрещни граждански позиции
Нито аз ще изневеря на антикомунистическото си кредо, нито президент Радев – на неокомунистическите си стопани. На политическото поприще с генерала сме, ако не врагове, то поне противници – и войнството ни е противопоставено. Рамо до рамо с мен воюва посмъртно Желю Желев – рамо до рамо с генерал Радев воюва, да речем, президент Първанов. А със сигурност – и Корнелия Нинова. Тази конфигурация няма да се промени и след като сведохме заедно глави пред паметта на Желю – тя е доживотна. Съзнавам също, че мемориалната инициатива на генерала е по-скоро пиаракция, отколкото верую. Но дори така да е, по-добре е да я има, отколкото да я няма.
И на сбогуване – нещо лично. И не съвсем лично. И лично, и обществено значи. От София до Веселиново пътувахме с президент Стоянов. За пръв път той се беше сгънал сам на задната седалка, а аз седях не до него, а отпред, до шофьора. Не, не защото Петър Стоянов не ме искаше до себе си – не защото не го исках и аз. А защото в последния си планински (именно планински, а не балкански) маршрут само преди седмица бе паднал нейде по баирите на отечеството любезно и се бе наранил. Който е чупил ребро, знае какво значи това. Беше си взел от дома възглавници и място не можеше да си намери – срязваше го при всяко вдишване. И при всяко издишване го срязваше – вдишваше и издишваше самия живот. Животът боли, но той издържа, без да се жалва. Не от героизъм – от уважение към начинанието, което ни водеше. Но аз знам какво му беше. Като Зенон-Стоика пое цялата инквизиция на пътя върху себе си. Направи го доброволно. Познавам го достатъчно добре, за да уверя, че го направи не от светска суета. Не го направи и протоколно. Направи го, не следвайки церемониала – екзистенциално, а не ведомствено го направи. Километър след километър следваше по петите добротата и доблестта на Желю – себе си следваше. Може да ви прозвучи инфантилно, но мен болнавото пътуване ме окуражи. Особено след като се оказа, че пристигнахме първи от поканените на местоназначението. Болни, но първи. Със счупено ребро подръка пристигнахме. Но със заздравени надежди. Явно беше реброто Адамово. Не защото породи жената, а защото възроди надеждата. Която е от женски род. Надежда, колкото неясна и тънка, толкова и налична.