Честит празник, българи. Този наш велик ден е наистина прекрасен и пръска светлина в душите ни, озарява пътя ни напред. Поне така би трябвало…
„Върви, народе възродени…“
Дедите ни безпрекословно са вярвали в сакралната мощ на тези думи, както и друг път сме коментирали, в това, че знанието е факел, запален и носен гордо от тях, за да осветява нашия и на децата ни път.
„Върви, народе възродени…“
Но днес тези думи звучат тревожно, сякаш се питаме: “Къде отиваш, народе…?“ Quo vadis, както са се изразявали римляните.
Защо и през новия век робуваш на клишета, които ти тежат като пранги, защо не ги счупиш и не ги стриеш на сол, защо не поставиш на мчясто онези, които ти ги налагат?
Дойде време пак да си припомним за светите братя Константин-Кирил Философ и Методий, за да можем утре пак да ги забравим, да ги изтикаме някъде в подсъзнанието си, прикривайки често неосъзнатото си
чувство за вина пред тях
Пред онова, което са ни завещали...
Поне на тази дата е редно да се засрамим, че 24 май продължава да се нарича Ден на славянската писменост, сякаш славяните са някакъв мистериозен народ, изчезнал в дълбините на миналото и оставил ни писмените си знаци.
Този етикет е поставен все по внушение на по-големия съветски брат
Онзи с мустаците, лулата и грузинския акцент
Не за друго, а за да прикрие истината за нас, българите, за да замаже най-яркия маркер на културната ни идентичност. Та нали той и от славянство много разбираше, както от всичко останало.
„Вождът на прогресивното човечество, както го наричаха, цели народи създаде, като македонския например, че това ли ще му се опре.
„Стопанинът“ , ако нещо е казал, то се тачи и се следва до днес от продължителите на делото му. Откъде мислите, че идва твърдението на сегашния му наследник, че
Азбуката е „ дошла при нас от македонските земи…“
Не, че не е вярно, но е изявление направено, за да уязви, да ни намомнят, че могат да коват историята със своя чук, да си тълкуват фактите съвсем свободно, да ги натъкмяват, даже им се полага.
За СССР навремето беше абсолютно немислимо да признае, че някаква си България е дала писмеността на „великата“ държава на победилия социализъм, която с едно натискане на бутона би могла да унищожи планетата в името на добруването на работническата класа, на победата в класовата борба, на прекратяването на експлоатацията на човек от човека и на купищата други глупости или откровени лъжи, които ни набиваха в главите.
Непоносимо за върховния жрец на великия социализъм беше и да се примири със съществуването на някакъв старобългарски език, които не отчита класово-партийния подход и беззаветната преданност към СССР у по-малките „братя“. Те бяха длъжни да ползват Неговите научни постановки за основен ориентир по въпросите на историята, политиката, културата и дори селското стопанство. Така и до днес… Напоследък и на религията. Та се наложило да измислят, че съществува език, наречен църковнославянски, че това не е руска редакция на старобългарски език, който е оказал огромно влияние върху руския език, в което дори тамошните учени не се съмняват, поне тези, които заслужават това име и опитват да са обективни.
Така поне ни учеше в СУ изключителният специалист по старобългарски език доц. Петър Илчев, който моментално пишеше двойка на всеки, изпуснал се да каже скверната за него думичка „църковнославянски“.
Обясняваше също, че двамата братя създават глаголицата за солунското наречие, което принадлежи към източнобългарските рупски диалекти, че за него са характерни съчетанията шт, жд (в думи като нощь, гражданинъ, межда), широкият гласеж на э (в думи като лэто, бэлъ, млэко), употребата на дателен притежателен падеж вместо родителен притежателен (отьць ем? вместо отьць его). Всички тези особености безспорно доказват, че създаденият през девети век на основа на глаголицата книжовен език е български, казваше.
В края на същия този век в столицата ни Преслав възниква и втората старобългарска азбука – кирилицата, която съдържа 24 букви от гръцкото писмо и 14 знака, близки до глаголическите, които съвсем точно съответстват на чисто българските звукове.
Е, у нас и сега огромен процент от хората не знаят тези „малки“ подробности, не им е и работа, работа на държавата е да им ги напише в учебниците. Не да ги остави с впечатлението, че на тайнствения църковнославянски навярно е говорило някакво много специално племе, наречено църковни славяни, както си мислехме някога, облъчени от „най-прогресивната“ съветската наука, която си има своите апологети в Кремъл и до днес, има ги и у нас.
Да припомним отново едни важни думи. Унгарският учен д-р Петер Юхас в статията си "Пътят на славянското писмо", написана през 80-те, казва така: "...след Вратислав Ягич повече от столетие не подлежи на никакво съмнение - в основата на езика на Кирил и Методий е залегнал диалектът на старобългарския език от Солунския край. Споменатите по-горе безсмислени названия бяха създадени именно и преди всичко, защото някои искат на всяка цена да лишат Кирило-Методиевия език, т.е. първия литературен език на славянството, от неговата българска етническа и диалектна основа. С една дума, целта на тези абсурдни търсения и намирания е ясна, тя може да се илюстрира и с българската поговорка: "Като се прекатури каруцата, пътища много". Абсурдните търсения продължават.
Титаничният за нас руски учен Юрий Венелин беше казал за българите:
„Те ни научиха да пишем!“
Той е живял и работил през деветнадесети век, разбира се, та е можел да си позволи да пише, че Русия дължи на българите писмеността и покръстването си. Гробът и паметната му плоча в Даниловския манастир в Москва, където сега е патриаршеската резиденция, са взривени през 30-те години на миналия век, между другото. И тези думи спнокойно могат да са сред причините за този престъпен акт.