Президентът на червен буксир

Румен Радев да се замисли какво ще остави след мандата си и не е ли време да се еманципира от непомерните амбиции на Нинова

Румен Радев и "сянката" Нинова

Румен Радев и "сянката" Нинова

 Христо Марков

            Последните дни предложиха значителен брой президентски прояви, с които той - Радев, се позиционира като фактор във вътрешната ни политика - не, че не е ставало и преди. Дали това е активност, породена от гостуването на политици от Европа, дали е решил да направи поредното впечатление на ментора си – червената Корнела Нинова – Корни, дали това си е просто регулярна активност на военния пенсионер - не е от такова значение. Като начало в една национална медия се направи „сравнение” на последните трима обитатели на президентския кабинет за първата година от мандата им. И изведнъж се оказа, че Румен Радев е най-активен в сравнение с Първанов и Плевнелиев. Механичното сравнение в случая е крайно непродуктивно и съвсем, ама наистина съвсем не представящо жестовете на държавния глава. Конституцията ни е така написана, че прави от президента

фигура на допълнение, 

неизбежно допълнение към властта. Който през годините се опита да играе някаква самостоятелна игра - претърпя провал. И е така, защото „бащите” на основния закон през 90-те години заложиха на временните ситуационни политически реалности и се получи сегашният обществен Франкенщайн. Още тогава се поставиха наглед абсурдни ограничения, които имаха за цел единствено да възпрат някои личности, които тогава имаха своя бекграунд и представляваха опасност за определени среди. Първоначално трябваше да бъде спрян лидерът на „Подкрепа” К. Тренчев, който не бе долюбван и от сини, и от червени, и треснаха изискването за навършени 40 год. /тогава Тренчев ги нямаше/, след това Петър Дертлиев и Гиньо Ганев се сетиха, че като нищо може да се кандидатира Симеон Рилски и написаха, че кандидатът трябва последните години да е живял в България. И накрая, за да се спре към президентския пост Андрей Луканов, същите написаха в Конституцията, че „трябва да е по рождение българин”. И Луканов отлетя като кандидат, но по-късно отлетя и Георги Пирински, а сега тази конституционна клетва виси, например, и над Станишко като роден в Херсон и съветски гражданин. Напред в годините ще се родят още екзотики, но така е когато Конституция се пише от временна политическа ситуация.

Както и да е – сега си имаме президент направил се сам летец и въздушен ас, по военному дървен в изказа си и личен мъжки екземпляр, с доволно бурен личен живот. И разбира се до него, освен „първата дама” Деси /която аз лично харесвам заради свободния и изказ/, грее с неотразима светлина озъбеното лице на патологичната лъжа Корнела Нинова от село Крушовица, която му е поставила за политически надзирател Илияна Йотова като вице.

Историята на българските президенти е твърде любопитна, макар и кратка в исторически контекст, но и поучителна. Нелепият Петър Младенов премина за кратко и си отиде съвсем резонно пометен от недоволството на хората от всепозволеността на партията им. Желю Желев дойде с ореола на дисидент, учен, лидер на СДС и  еманация на народния тип политик. В изключително бурните времена на неговите два мандата той издържа и не спести критиките нито на свои, нито на чужди. Само да спомена, че ако сравним първата година на Желев и Радев се налагат стряскащи разлики. Само за една година разделящата се с източния комунизъм България бе 

посетена от 37 държавни глави

 Личното му приятелство с Борис Елцин предизвика признаването от борда на самолета на Македония – екзотичен, но знаменателен акт на Русия в тогавашната объркана световна сцена. Желев бе фигура с наистина много силни прояви, докато накрая го съсипа неговата непремерена омраза към Филип Димитров. Но дори след края на мандата му той основа и стана първи председател на Балканския политически клуб, където се родиха и развиха днешните идеи за ново позициониране на Западните Балкани като част от ЕС. 
Петър Стоянов се появи като еманацията на „младите сини” в ситуация, в която гражданската война висеше на косъм и успя да овладее непоносимостта между озверелите политически страсти. Свободният изказ, добрата комуникативност и свободното боравене с юридическите термини са на светлинни години от Руменрадевия стегнат и меко казано скучноват разказ за ставащото в страната. Стоянов наистина остави трайна диря в президентските потайности. Само през първата година от мандата му в България дойдоха лидерите на всички страни от ЕС, да не говорим за посещенията на американските  първи политически мъже.  Дори и след приключването на мандата му той е в борда на фондацията на Бил Клинтън и в управителния съвет на … Александрийската библиотека. Там е на мястото на носителя на Нобел за литература Умберто Еко. Нали се сещате за какво ниво става дума? Грешката на Петър Стоянов бе, че се предовери на най-големия измамник в българската политика Симеон, кадет Рилски и това му изяде главата, за да дойде нищоправенето на Гоце от Сирищник и да тръгнем към непрестанните 

амплитуди  в политиката

 Да си спомним, че имаше период, в който България бе изоставена изцяло в орбитата на дълбокото блато на бившите. През годините на Георги Първанов той не бе приет от нито един от сериозните лидери, бръщолевенията за „големи шлемове” стигнаха до единственото посещение - на пожизненият лидер на Туркменистан Гурбангули Бердимохамедов. Отиде там Първанов не толкова за „големият шлем”, а да се прояви като  отстреля защитения архар в туркменистанските пущинаци. Седефчов логично ни сведе до нивото на Гурбангули Бердимохамедов. На неговия фон Росен Плевнелиев се държа мъжки и достойно, когато беше нужно прояви и характер /случаят с Марковска бе симптоматичен, както и позицията му за агентите във властта и дипломацията/, не изневери на политическата сила, която го направи президент, преживя страшна лична трагедия, но издържа.

Не е излишно отсега Румен Радев да се замисли какво ще остави след себе си след мандата му и не е ли време да се еманципира от непомерните амбиции на Корнела Нинова от село Крушовица, защото за нея е най-лесно да го паряса при първия удобен случай, ако се отнася до личните и проекти.

В този контекст той направи 

поредната услуга на червените каски

 и в навечерието на Нова година върна закона срещу корупцията за ново обсъждане – толкова са му разписаните правомощия в Конституцията. Вероятно ще се поговори още малко и ще се приеме същият текст, колкото да се позабрави за подвизите на ментора му в сагата „Техноимпекс”. Толкова е скучно, че чак става вече безинтересно. Откъм президентството идват все повече пиар – акции, но сякаш и те създават все повече усещане за буксир на БСП и то най – вече на прекалено амбициозната им лидерка…