Партийните секретари изгониха Иисус Христос, а днес търсим вярата отвъд фолклора, отвъд обичаите

Ние сме такива, каквито са ни празниците - има празници, които ни формират и празници, които ни деформират

Презвитер Стефан Стефанов

Презвитер Стефан Стефанов

Презвитер Стефан Стефанов

Много е важно как празнуваме, как изживяваме празниците си. Какво правим, какво се случва вътре в нас, за да бъде празникът различен от делника. Почивен ден, още съвсем не означава празник. И веднага искам да конкретизирам – ако на празника само трапезата ни е по-богата, това достатъчно ли е за да бъде той празник. Или ако отидем някъде на почивка където пак ще седнем да хапнем и пийнем.
Празникът е нещо много по-дълбоко вътре в нас. Празникът е явление, събитие, състояние, което концентрира в нас света, историята, вярата, любовта, мирогледа. Празникът ни свързва в общност и в общество, защото със сигурност 

няма празник, който човекът да преживява сам

Празникът и свързаните с него обичаи и ритуали са популярно богословие. Хората не са се забавлявали, а са вярвали в това, което се извършва в празничния ритуал. Народната култура е разнообразна, защото тя включва нуждите на цялото общество, на всичките му прослойки, възрасти, професии. Празничната система на народната култура изпълнява социално интегриращи функции, които са основната тъкан на обществото. Песните, хората, игрите са веселба, но заредена със сакрален смисъл и основната им функция е да събират хората около едно събитие, около един център. Празникът е събитие в неговия изконен смисъл – съ-битиè.
За да създадат своето ново общество или „строй“, както те го наричаха, комунистите веднага след като взеха властта през 1944 г. започнаха да отменят и забраняват старите празници и да създават и налагат свои. Измислиха манифестациите на „трудещите се“ пред трибуните, от които им ръкомахаха партийните ръководители. Тоест тези от трибуните бяха измислили манифестациите с цел манифестиращите да приветстват самите тях. Комунистическите манифестации, техните лозунги, портретите, които се издигаха, всичко, което се случваше на тях заслужават специално внимание, специално изследване. Там постепенно започна революционно преобразование, започна 

дълбоката подмяна на съзнанието на народа,

 на традициите, на бита. Тази подмяна първоначално е външна, но постепенно превзема съзнанието. Всички в един глас скандират еднакви лозунги и постепенно започват да мислят по еднакъв начин. Един от най-разпознаваемите белези на маоисткото общество са еднаквите униформи – милиард китайци в еднакви униформи. У нас облеклото не беше униформено като китайското, но беше достатъчно унифицирано – костюмите и роклите бяха в почти еднакви цветове, с почти еднакви кройки, различието се възприемаше като буржоазно влияние или направо като хулиганско. Постепенно година след година същата унификация в унисон с еднопартийната линия се случваше и в съзнанието.
В тази среда съществуваше християнската вяра и църквата през епохата на социалистическото строителство. Обществото беше изцяло и тотално подчинено на директиви, тезиси, конгресни решения, петилетни планове. Във всички заводи и предприятия имаше щатни художници, които с едри букви изписваха лозунги, рисуваха портрети и агитационни плакати. Всяка крачка на всеки човек беше сред такива лозунги и портрети, а от радиоточките звучаха тъй наречените „масови песни“. Ентусиазмът задължително трябваше да бъде всенароден. Отклонението беше предателство, саботьорство и класово разложение. Партийни агитатори, тоест идеологически попове, обикаляха трудовите колективи, където в рамките на партийната учебна година разясняваха на трудовите маси решенията на партийното ръководство, осмиваха недостатъците, заклеймяваха врага и чертаеха светли перспективи, според които комунистическото общество трябваше да бъде построено след точно двайсет години. И щом като има конгресно решение за това, то е сигурно, гарантирано и извън всяко съмнение. И в тази среда, ако някой искаше да празнува Коледа или Великден, той трябваше да го прави

 тайно, скрито и със страх

Храмовете бяха отворени, но все по-малко хора влизаха в тях. На големите църковни празници там винаги дежуреха активисти, които следяха и записваха кой влиза. С каквато настъпателност се насаждаха ценностите и празниците на новият строй, със същата зорка бдителност се следеше кой празнува старите празници и традиции.
Старите празници всъщност са изконните празници, празнувани от нашия народ векове наред, празниците, които са съхранявали не само народностното самосъзнание, дори не само общочовешките ценности, но най-вече космичната свързаност на човека със света и с Твореца на света. Тези празници, създавани в течение на векове са проникнали дълбоко в съзнанието на човека и в бита на обществото. Хората не са имали нужда да знаят дори своите рождени дни, достатъчно им е било да знаят, че са родени по Коледа, по Благовещение, по Димитровден, по Петковден… Комунистическата система считаше разрушаването на вековната празнична система като задължително, за да наложи своя унифициран и еднозначен модел и своята единствено вярна и позволена марксистко-ленинска философия.
Днес тези характеристики на комунистическия строй изглеждат абсурдни дори за носталгиците. Днешните носталгици по онова общество вече са християни. По-младите пък изобщо не могат да си представят на какво отрицание и преследване беше подложена вярата и църквата през онези години. През първите две десетилетия преследването е брутално, наказанията са смърт или лагер. По-късно кръвожадната жестокост се смекчава, но страхът е насаден в обществото до такава степен, че принуждава повечето хора да вървят в наложеното русло. Така може да се обясни дори елементарният факт, че за Рождество Христово никъде не се продаваха елхи, те бяха станали новогодишни и се изнасяха за продажба след като мине християнският празник. Едва ли е съществувал дом, в който да се украси Коледна елха – просто няма откъде да се вземе. Това е само малък пример как беше подменен този празник. Разбира се в някои семейства някои от обичаите бяха останали – не можеше да се следи какво се готви на Бъдни вечер, дали се прикадява трапезата, дали се чете молитва. Но дори тези интимни домашни традиции се извършваха скришом и бяха превърнати в ритуал, откъснат от църковния живот, бяха станали нещо като спомен от отминали времена, нещо като дреха, скътана в ракла и поръсена с нафталин.
И когато живата традиция се скъса, тя вече не може да бъде възстановена. Може би някой ще възрази, че днес постепенно се възраждат много традиции и обичаи. Да, възраждат се, но вече не е същото. Не са живи. На тях вече се гледа като на някакво забавление, тяхното разиграване често е съпроводено с лека иронична усмивка, много често то е бутафорно, много често се превръща в етно-кич, защото е изгубена не само мярата, а е умъртвен духът. Това, което се възражда е формата, но тя е лишена от дух. Духът е убит още тогава – по времето на насилствената колективизация, на принудителната миграция, която трябваше да подхранва мегаломанската индустриализация, когато се създаваше новият човек. Така постепенно 

партийните секретари изгониха Иисус Христос

И днес уж празнуваме Рождество Христово, но Христос реално отсъства, заменен е с ритуали и обичаи и най-вече с трапези. Тези, които не искат да играят театър пред себе си, отиват на някой ски-курорт или на екзотичен остров. Използват почивните дни. Празникът се свежда до почивни дни. Това, за което споменах в началото – интегриращата функция на истинския празник, е изчезнала. По-лесно е да се насади нещо ново, отколкото да се възроди автентичното. Днес много деца възприемат Хелоуин, без да търсят някаква връзка с нашата традиция. Светът е глобален, това е неизбежно. В това няма нищо лошо или опасно, ако не се прави както го е описал Добри Войников.
По-важното е да не забравяме, че в света съществуват истински и дълбоки духовни корени на вярата, които са много по-живителни и непреходни от фолклора и традициите. Днес е по-важно да търсим вярата отвъд фолклора, отвъд обичаите. В далечни векове обичаите са създадени върху базата на вярата, времената се променят, а с тях и обичаите, но вярата е живата връзка с живия Бог. Днес е време да търсим не корените на фолклорните обичаи, а дълбоките корени на вярата, която ги предшества. Европа е обединена от една вяра много преди да започне да търси политическо обединение. Въпреки това християнските народи на Европа са воювали един срещу друг. Днес, когато Европа е и политически обединена, имаме реалната възможност да се връщаме към корените на общата си вяра. Връщането към корените не е връщане назад, защото без корени бъдещето е обречено да изсъхне и увехне. За да има кислород, необходими са корени. Животът не идва от листата, а от корените.
Преди две хилядолетия Синът Божи се роди като Син Човешки. Евангелист Йоан казва, че Словото стана плът. Казва още, че „в Него имаше живот, е животът беше светлина на човеците“. Това е „истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ на света“. Корените на човека не са в земята, а са на небето. Когато нашият поглед е отправен към небето, нашият живот е светъл и радостен. Празникът на Христовото рождество съществува, за да повдигнем поглед нагоре и да пеем заедно с небесните ангели: „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!“