О, неразумни юроде, поради что се срамиш да се наречеш българин и не четеш по свой език и не думаш?"
Ще кажат някои, че тези думи на Паисий, превърнали се в сакрална формула на Възраждането българско, не важат вече в днешния ден, че са били само за онези, които са се гърчеели навремето, сега поне говорим и пишем на родния език. Обикновено дори не се срамуваме да се наречем българи.
Това, разбира се, не е вярно. Има известен напредък наистина по отношение на речта и писането, но това е всичко.
Още бай Ганьо започна да се тупа в гърдите и да крещи – „Булгар! Булга-ар!“ насред виенската баня, но какво от това? Да не би „излагацията“ там да го прави „патриот“.
„Смъкна агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия“, както казва Алеко. Ала после дълго живя с каскет и ушанка, уви.
Опозицията „свое – чуждо“ още е гореща у нас, всеки се опитва да я кове, искат дори да ни убедят, че чуждото е свое.
Гърчеещите се сега са сменени от много по-зла порода.
Около нас все още е пълно със същия тип хора, които някога наричали „мекерета“, защото излизали, когато се говори срещу Н.В. Султана, в най-добрия случай, проповядвали „мегали“ идеята и т.н, сега преминала в бълнуване за Третия Рим. Тя е много на мода и днес, но в наше време дори не знаят как да я нарекат.
Сегашните „мекерета“ са още по-брутални и подли, защото смятат , че вече напълно са ни промили мозъците, че са ни пробутали себе си за „будители“.
Някога техните първообрази са искали да възстановят вековния ни враг Византия, включително и по нашите земи, да ни удушат като нация в сянката на нейния символ, този на
на двуглавия коронован орел
Сега този орел е отново тук, същият е, само дето са го присвоили други мераклии за имперско величие. Те пак използват за инструмент псевдо-православието, пак мечтаят за своя Византия, за трети Рим, за световно господство. Направили са като с матрица цял легион лъжливи будители, опитват се да ни приковат като Прометей на скалата, за да продължат двете глави на орела да кълват народното ни тяло. А
още са отворени раните от предишното ни оковаване
Колко страшно е за един народ да замени истинските будители с бизнесмени и паравоенни шушляци, инструктирани от чужденци, хора присвоили имената на националните герои, за да служат на чужда кауза. Или дори с „академични писатели“, кютащи в бордове на директорите и готови винаги да подкрепят „генералната линия“ на партията, с ректори, които крещят на студентите си да се изнасят в чужбина, защото са дръзнали да се разбунтуват срещу правителство, докарано с парите и машинациите на двуглавия орел. Страшно е, когато историци и др. „учени“ , които правят конференции в защита на един чужд диктатор, протегнал ръка и към нас, а дори се срамуват да произнесат името му. Хора, които лепят гнусни етикети на всеки, отворил уста, за да каже: „Царят е гол“. Докато в собствената му страна младите крещят „Долой царя“, преди полицейските палки и тези на преторианската гвардия да са разбили и окървавили устите им.
Нашите „гении“ просто не разбират какъв дявол дърпат за опашката. Или предпочитат да се правят, че не знаят какво е туй човече, опитващо се да подпали неонацизма в Европа и задушаващо народа си.
„Туй, що, глупци, вий не знайте позор ли е или слава!“, би им се изсмял отново Христо Ботев. Не ми се мисли какво би им сторил. Ние, сегашните, сякаш станахме прекалено цивилизовани, за да им отвърнем, както са си заслужили. На онези глупци, които си мислят, че мамят в името на това да оставят някой лев на децата си, но точно тяхното бъдеще залагат на карта.
А будители има
Има ги и сега, но днес много-много не ги забелязваме. Както често е било и в миналото. Има будители навсякъде, но лъжливите се опитват да ги удушат. Има дори такива будители, дето не са пипали химикалка от десетилетия, компютър не са виждали, за разлика от „политици“ „историци“ и „вся остальная …„, които тормозят телевизиите и клавиатурите с отвратителните си словоблудсва, знаейки, че продават душата си на Дявола. А светлите хора седят в сянката и правят чудеса.
Ще ви разкажа накратко за един обикновен човек, за
един будител-овчар
„Академици„, „професори“, „гении“, не злорадствайте. Той струва, колкото хиляди от вас. Роден е мюсюлманин при това. Не злорадсвайте и вие „псевдопатриоти“, той струва повече от пълчища от вас.
А и овчарите са най-близко до Бога, както забеляза бившата ни баскетболна националка Силвия Пеева, когато се заговорихме за неговите дела.
При този човек ни заведе колегата-фотограф Цветан Томчев, за което винаги ще съм му благодарен. Преди около петнадесетина години отидохме заедно, за да му занесем икони на една Коледа, като с часове драпахме в сняг до кръста, докато стигнем. Душите ни излязоха, но си заслужаваше. Хиляда пъти си заслужаваше. Овчарят току-що
беше построил Божи дом
На един връх над девинското село Брезе, на 1500 метра надморска височина.
Днес, за да се помолят, през гори и чукари прииждат хиляди хора от всичките околни краища, от цяла България. Идват като на сватба.
Писал съм и друг път за овчаря Антон Мустанов, като всеки път чувствам, че ме връхлита огромна енергия, иска ми се да повдигам планини.
Това е човек, който
вдигна храм на връх Чернатица в Родопа планина
С двете си ръце, продавайки животни от стадото си, за да осигури необходимите средства. Сякаш воден от праспомена на българите и от самия Бог .
По време на Второто българско царство, в местността, където сега се издига църквичката на бай Антон, е имало много манастири, било е свято място за поклонение, където прииждали вярващи от всички български земи, твърдят краеведи. И на Антон било дадено да върне Бога тук. А Той не избира кого да е, нали знаете.
Бай Антон ми е разказвал, че сякаш невидима ръка му посочила къде да издигне църквата си, оказало се, точно там е имало старинен храм.
"Върховете наоколо сме ги научили от дядовците ни как се казват, са все с имената на христиенски светци - Свети Никола, Св. Константин и Еленка, много са. Преди да насилят вярата ни, на всеки връх е имало манастир. Затова още се казват така. Ето онзи пък е Чьорквата, другият Чьорквина."
Свещниците в храма на Антон са направени от гилзи, които му дават ловците. Но
светят по-силно от всеки факел
В началото Антон искал да благодари на Бога за нещо лично...
Вдигнал храма след няколко пророчески сънища. Първо му се явило видение, че по-малкият от двамата му синове, 20-годишният тогава Милен, катастрофира жестоко. Не можел да направи нищо, а само гледал в съня си как детето му се обръща с руския камион, известен като виетнамка. Тежкотоварното возило се търкулнало със страшен трясък по някакъв склон и се разбило... Не минало много време и съвсем същото се случило наистина. С точно такава виетнамка младият мъж изхвърчал от пътя, като тежката машина се обърнала и започнала да се премята повече от сто метра по стръмна урва. Накрая се стоварила с трясък на покрива на една стара къща. Милен останал напълно невредим. Дори във филмите за Индиана Джоунс такива неща изглеждат като чудеса. Да не говорим за живота ни.
Една нощ Антон отново сънувал подобна страшна сцена. След дни синът му отново катастрофирал зле и пак оцелял. Всичко това се и потретило... Разбрал Антон, че над детето му е била простряна ръката на Създателя, а той трябва да му благодари.
"Тогава си казах: трябва да се поклоним на Бога, ние сме христиени. Сънувах три пъти как малкият ми син Милен катастрофира, а над него светеше кръст, тамън беше отслужил в казармата, беше знак. По-после сънувах хълма срещу кошарата ми. Сам Бог трябва да ми го е посочил. Сънувах и Света Богородица веднъж. Започнах да копая основите, излязоха останки от стар храм. Знаех още тогава, че името на новия ще е "Св.св. Петър и Павел", знаех го, ей така", разказва Антон.
Най-изумителното е, че Антон, както споменах, е роден като мюсюлманин, но решил да се върне към българските си корени. Убеден бил, че това е вярата на дедите му, че кръвта вода не става.
„По-рано бях Саид, много отдавна беше. Съвсем сам се върнах към Христовата вяра. Още през 60-те станах христиенин. Аз тук си живея, няма поп да ме е карал. Винаги сме говорили на чист български.“
Това е.