Преди четвърт век БСП не беше идеологически това, което е днес. Тогава социалистите ни бяха повече социалисти и по-малко комунисти – поне фасадно. Бяха честити времена – преизпълнени с надежди за един по-красив и благороден свят. Надежди, които олицетворяваха и въплътяваха не само новородените демократически сили, а и бесепарите ни. Същите бесепари, които през началото на 90-те правеха необходимото, за да се впишат в новата политическа ситуация. Или не съвсем същите. Непосредствено след съдбоносните ноемврийски събития новородената партия на социалистите ден след ден полагаше видими усилия да се дистанцира от тежкото наследство на БКП. Идеолозите на БСП не само премълчаваха връзката си с комунистическите си предтечи – те отричаха подобни зависимости, изживяваха всеки намек в този смисъл като незаслужена обида и дори като клевета. Нещо повече: за да си създадат една нова, лицеприятна легенда, социалистите ни осъждаха – публично и гласовито – живковизма, разобличаваха престъпленията на едноличната диктатура, не искаха да знаят ни за вечната и нерушима българо-съветска дружба, ни за издевателствата, ни дори за реликвите и хералдиката на тоталитаризма. В онези вълнуващи времена, в които се разграждаха и съграждаха основи, главна грижа на БСП беше да си изгради и укрепи имиджа на една модерна, стъпила върху принципите на демократичното европейско наследство политическа формация, която проклинаше полувековното зло на доктринираната тирания и приветстваше задаващото се на хоризонта на предстоящото хилядолетие общоевропейско бъдеще. Към което БСП обеща да поведе с твърда стъпка нацията.
Колко показни, колко декоративни и лицемерни са били всички тези начинания, пролича впоследствие. Не преосмисляне на близкото ни деспотично минало, не радикално преустройство на обществото и не приобщаването ни към световната демократична общност е преследвала политиката на БСП – преследвала е само
имитация на този труден и неизвървян и до днес път
Година след година социалистите ни ставаха все по-малко социалисти и все повече комунисти, година след година се връщаха видимо и невидимо стъпка по стъпка към склеротизираните стари форми, към догматиката и мракобесието на онова тотално зло, което пожертва без остатък националните ни интереси в услуга на хегемонизма на Кремъл, превърна страната ни в духовна и икономическа пустиня, а всички нас – в обезправени роби на една самозвана еднопартийна номенклатура. Всички онези делнични и празнични усилия, които в зората на новодемократизирана България БСП полагаше, за да се разграничи от обременяващото я комунистическо наследство, впоследствие партията преадресира. Новият курс бе насочен към възстановяване на комунистическата автентичност на формацията. Но не едно истинско идейно преориентиране бе на дневен ред, а разкриването, изваждането на бял свят на трайно присъстващи, на вродени скрити копнежи. С времето тяхното прикриване ставаше психологически все по-трудно, маската се пропукваше, завръщането от реномето към първообраза се оказа все по-належащо. Предпоставките за тази пренагласа бяха налице: социалната мизерия и повсеместната престъпност закономерно подхранваха копнежа по измамните блаженства на комунизма, националната носталгия по добрите стари времена ставаше все по-масова, все по-открити ставаха съответно и призивите на членската маса за себеразкриване, за легализиране и легитимиране на всички онези стари мераци, които с толкова пропагандни усилия партийните агитатори скриваха през годините и десетилетията. Години и десетилетия, през които елитът на БСП внимателно заобикаляше и Паметника на съветската армия в сърцето на столицата, и монумента на Тодор Живков в Правец, и хилядите исторически знаци на комунистическата епопея, пръснати равномерно и неравномерно из цялата страна. С времето бесепарите ни с все по-непоколебима крачка правеха историческия завой, все по-недвусмислено и открито се превръщаха
от лъжесоциалистите, които винаги са били, в неокомунистите
Които също винаги са били. Пред очите на цяла България техните лидери изневиделица започнаха да полагат ритуално венци пред мемориалите на столетницата, официално и неофициално да честват най-злокобните дати в националната ни история начело с девети септември като празници на свободата и социалния прогрес. За да се стигне до днешния ден, в който председателят на партията-столетница провъзгласи най-колосалното престъпление не само в новата ни история – Народният съд – за „едно необходимо и неизбежно военновременно правосъдие”. Съд, който е толкова народен, колкото и съд. Не за съд и справедливост става дума в случая, а за възмездие, за саморазправа на една самозвана, въдворена на власт против народната воля и чрез агресията на червената армия политическа партия с цвета на националната ни интелигенция. Един съд, чието единствено предназначение е да надене на безправието, в което тъне цялата страна, маската на юридическа справедливост. Този съд произнася хиляди смъртни и още десетки, още стотици хиляди лагерни и затворнически присъди срещу невинни граждани. Този съд узаконява постфактум вече извършени непосредствено след деветосептемврийския държавен преврат без съд и присъда тежки престъпления, този съд удавя в терор и насилие цялата страна. Да оправдаеш морално, да оневиниш народния съд, значи да споделиш моралната вина за престъпните му решения, значи да станеш съубиец и съпалач на безчетните жертви на комунистическия гнет. Ето как една политическа партия, тръгнала към националното обществено пространство с претенциите за модерна социалдемократическа формация, се превърна в
престъпна организация
Що се отнася до предстоящия Луков марш, който също е индиректно част от темата, аз няма да замарширувам в него – не ми е по сърце подобна маршировка, предпочитам да защитавам идеалите на демокрацията с други лидери воглаве. Заедно с това обаче осъждам недвусмислено опитите на неокомунистите ни да използват каузата на антифашизма и антинацизма като свой пропаганден ресурс. Фашизъм в България като официална държавна политика е нямало – още по-малко нацизъм. Имало е периферни профашистки настроения – толкова периферни и толкова нищожни, че са останали без влияние в общата национална политическа картина. Българският фашизъм, чрез който в следвоенния период комунистите оправдават морално и политически един деспотизъм, който съперничи по жестокост и цинизъм на кафявата чума, е по-скоро мистификация, отколкото реалност. А след като цялото това безобразие става в рамките на ПЕС, време е ПЕС да се позамисли за политическото кредо на българските си питомци.
Стъпил върху руините на Втората световна война, пророкът Чърчил предрече, че бъдещите фашисти ще нарекат себе си антифашисти. Така и стана през всички следвоенни десетилетия в цялата Съветска империя, от която и ние, българите, бяхме неделима съставна част. Така става и днес пред очите ни. А ако продължим с безучастието в собствената си гражданска съдба, така ще стане и утре, когато един нереален антифашизъм ще доведе – колкото неусетно, толкова и закономерно – до реставрирането на родна земя на фашизма. Наречен от кумова срама социализъм.