Горан Благоев, специално за Faktor.bg
На 14 май осем български митрополити се оказаха критичното мнозинство, което наложи решението Българската православна църква да не участва в честванията на 1000-годишнината от основаването на Охридската архиепископия, които организира Македонската православна църква на 27 и 28 май. Защо? Мотивите не са известни. Но можем да ги предположим.
Първа версия
Светият синод отказва да изпрати свой представител на честванията, защото смята, че единствено БПЦ е наследник на Охридската архиепископия. Това е исторически точно – с няколко грамоти от 1018 г. насетне Василий ІІ Българоубиец учредява диозеца на тази Църква, която, забележете, има същите граници, както по времето на царете Петър и Самуил. Главата на тази Църква, просъществувала цели осем века на Балканите, носи титлата „архиепископ на Охрид и на цяла България”.
Втора версия
Тя ни връща към ноември 2017 г., когато Синодът в Скопие официално предложи на БПЦ да стане Църква - майка на МПЦ, ако първата припознае на втората църковната независимост. Братята ни покрай Вардара отдавна са виртуози в подобни пазарлъци, но този поне беше в абсолютен унисон с историческата истина и даваше възможност на БПЦ да си изгради авторитет от двете страни на границата, какъвто тя, за съжаление, няма. Това беше невероятен шанс, който буквално беше даден свише на нашата Църква. Светият синод можеше да се възползва и сам да даде насока на преговорите с Македонската архиепископия, която към онзи момент нямаше други полезни ходове. Вместо това обаче, обитателите на Синодалната палата в София решиха да протакат, да плашат обществото с някакви въобразени от тях канонични забрани, които можели да ни поставят и нас в схизма като „македонците” и накрая решиха да търсят мнението на останалите поместни православни Църкви. И тези мнения не закъсняха.
Руската, Цариградската, Сръбската, Еладската църкви креснаха единогласно
и оспориха правото на БПЦ да бъде Църква - майка на МПЦ. Единодушното отрицание обаче имаше известни нюанси – според интересите. Традиционното братство между Белград и Москва се прояви и този път – македонският църковен въпрос бил от компетентността единствено на Сръбската църква. Наскоро се чу, че на тази теза приглася и Полската църква, която обичайно е проруска, а паството й е колкото жителите на софийски квартал.
Цариградският патриарх Вартоломей също има своя теза – той твърди, че не Българската, а Вселенската патриаршия е майка на Македонската архиепископия. Тези дни покрай опитите за даване на автокефалия на Украинската православна църква усилено се говори, че Вартоломей може да стори това и за МПЦ, та да реши анблок двата кризисни църковни проблема.
Единогласието на повечето православни църкви несъмнено е подплашило българския синод и той реши постепенно, но категорично да дистанцира БПЦ от майчинството й по отношение на Македонската архиепископия.
Трета версия
Поканата, която Синодът в Скопие изпрати до нашата Църква за участие в честванията на 1000 г. от Охридската архиепископия, всъщност е само една от поканите, разпратени до останалите поместни църкви. МПЦ иска на честванията в Охрид да събере представители на Цариградската, Руската, Румънската патриаршия, на Еладската и Албанската архиепископия и, разбира се, – на БПЦ. И така да получи някаква легитимация в православния свят. С днешна дата Църквата, която преди няколко месеца поиска от Българската патриаршия да й бъде майка, демонстрира твърде различно и не синовно отношение – кани я не като Църква -майка, а като една от поместните Църкви. Ерго, Охридската архиепископия е единствено македонско достояние и то не може да бъде смятано за общо историческо и духовно наследство на Македония и България. В Скопие не са променили тези възгледи от 1945 г. насам. При подобна ситуация Светият синод в София няма как ентусиазирано да приеме покана, която отрежда на БПЦ позицията на един от многобройните гости в чествания, които иначе са свързани с нейното историческо и духовно наследство. То е все едно брат ви да ви покани на празник в родовия ви дом, но да ви предложи място сред онези, които не са ви кръвни роднини.
През последните два месеца в Скопие очевидно са окуражени и от Цариградския патриарх Вартоломей, който щедро им подхранва илюзиите, че може да признае автокефалията на МПЦ. Следователно Българската патриаршия вече не е нужна на Македонската архиепископия за получаване на църковна независимост. Заиграването с българското църковно майчинство вече свърши работа на Скопие – то се оказа бомбичката, която трябваше да избухне и отново да възбуди вниманието на църковните суперсили. Нищо ново. Македонските владици разиграваха българската карта и когато зацикляха преговорите им с Белград...
Четвърта версия
Разделението на синодалните членове „за” и „против” участието на БПЦ в честванията на Охридската архиепископия показва много ясно два обособени лагера в Светия синод – лобито на митрополит Николай и неговите противници. Групата около Пловдивския архиерей е гласувала на тържествата в Охрид да има и български представител. Ще рече, че тези петима митрополити имат по-ясна визия за българо-македонските църковни отношения, отколкото осмината им събратя, които са бламирали инициативата. Дано не се окаже обаче, че в своето решение осмината са били водени не от някакви принципни съображения, а са били „мотивирани” да играят напук на Николай като негова опозиция. Което ще е много жалко, много жалко, защото един исторически шанс за БПЦ ще да е бил жертван поради чисто махленското поведение на част от синодалния ни клир.
Налага се тъжната констатация, че решението от 14 май можеше да има друг характер, ако БПЦ беше поела историческата отговорност да бъде активната страна в решаването на македонския църковен въпрос. Но за съжаление от ноември 2017 г. насам много шансове бяха пропуснати, много разговори – неизговорени. Комисиите на двата синода можеха да се срещат поне веднъж в месеца, но се видяха само веднъж. БПЦ можеше да отстоява пред събратята си в Скопие, че Охридската архиепископия е тяхно общо наследство и щом като съвременната Българска патриаршия е нейна приемница, тя има пълното канонично и историческо основание да признае автокефалията на МПЦ като Църква - майка. Една от стъпките към това признаване можеше да е свързана с общото честване на 1000-годишнината от основаването на същата тази Охридска архиепископия. Можеше главите на двете Църкви да си разменят поклоннически пътувания, можеше да се отслужат и общи молебени, които не противоречат на отношенията между една призната и една непризната Църква. Но това, както виждаме, не се случва. Няма и да се случи. Българският висш клир или не желае, или се страхува да отправи дори обща молитва със събратята си от Македония. Защо?
Каквито и да са били мотивите за синодалното решение от 14 май, те, за съжаление, водят до крайно негативни последици за авторитета на БПЦ както сред собственото й паство, така и сред останалия православен свят. Това решение налага извода, че Българската патриаршия не припознава Охридската архиепископия като свое историческо и духовно наследство. Обратното би означавало българският синод още през миналата година да е приел своя програма за отбелязване на 1000- годишнината. Но такава бе приета едва вчера, под напора на обстоятелствата – на 10 юни, Неделя на всички български светии, в „Св. Ал. Невски” ще има „скромно честване”. И толкова. Припознаването на Охридската архиепископия от страна на БПЦ би означавало също на честванията в Охрид да отидат ако не всички български митрополити, то поне членовете на Комисията за диалог с Македонската църква. Но и това няма да се случи. Отсъствието на български клирици ще докаже и на Македония, и на православния свят, че историческо право върху духовната институция, възникнала в Охрид, има единствено и само новосъздадената Македонска православна църква и претенциите й да се смята за „обновена Охридска архиепископия” са напълно основателни.
В крайна сметка решението от 14 май окончателно взриви българо-македонското църковно сближаване и изстреля казуса с македонската автокефалия в орбитата на висшата църковна дипломация, която в БПЦ очевидно не владеят. Очевидно твърде много надценихме Светия синод в София, когато го натоварихме с очаквания за активности, които не са по неговите сили. Всъщност сриването на нашата Църква в общоправославен план започна още през лятото на 2016 г., когато тя отказа да участва във Всеправославния събор на о-в Крит. Така се доказа като
безгласна пионка в ръцете на Руската църква,
но стана и трън в очите на Цариградския патриарх Вартоломей. А това автоматически я лиши от авторитетна подкрепа в православния свят за решаване на каквито и да било казуси. Включително и този с македонската автокефалия.
Българската патриаршия проигра шансовете си да бъде онова, което й се полага и по каноническо, и по историческо право – да бъде Църква - майка на Македонската архиепископия. По този начин не само за пореден път доказа несъстоятелността си като духовна институция на българите, но изостави и онези наши събратя в Македония, които възлагаха надежди за помощ от България. Така трасираха пътя на Цариградския патриарх към Повардарието – след като през 1767 година козните на неговите предшественици предизвикаха унищожаването на Охридската архиепископия, защо двеста години по-късно той да не я възобнови канонично?! Византия може отдавна да е в миналото, но двойните й стандарти все още са приложими – принципът „разделяй и владей” винаги дава резултати...
Благодарение на българския синод, в църковен план ние сме на път да претърпим същата катастрофа в Македония, каквато като държава претърпяхме в далечната 1903-та. Тогава македонските българи напразно очакваха България да ги защити с войските си при потушаване на Илинденското въстание. Но тя мълчаливо гледаше как ги избиват, защото се съобразяваше с интересите на великите сили. На тази почва започнаха да прорастват корените на македонизма, които с днешна дата невежеството на българския висш клир успешно наторява.
Да не се заблуждаваме – Българската патриаршия приключи като Църква - майка на Македонската архиепископия. Защото няма истинска майка, която да зареже детето си насред пътя, по който вървят двамата. Независимоq че това дете може да е неблагодарно, подличко, хитричко, манипулативничко, палавичко, буйничко. Каквито са всички деца понякога. Майката затова е майка – да е любяща, мъдра, прощаваща и строга, когато се налага. Уви, тези качества не са присъщи на днешната Българска патриаршия. Надценихме, твърде много българските владици. Всъщност осмина от тях нямат право да се наричат „български”. Да бъдат така любезни да си потърсят епархии в Руската, Сръбската, Цариградската патриаршия или в някои от гръкоезичните Църкви. На 14 май те обслужиха техните интереси, не българските...