Много тежки и много смешни въпроси останаха да ме мъчат след току-що отминалите евроизбори, граждани.
Например – дека че го копаме БСП-то. То вече остана достатъчно малко, за да продължи да бъде наистина влиятелна политическа сила в България - но все още е достатъчно голямо, за да предизвиква традиционни гробарски притеснения покрай отмирането си.
Да, знам, мнозина ще кажат – няма проблем, защото БСП и сега се състои най-вече от зомбита, тоест, люде, които, поне умствено и морално, са отдавна мъртви, само телесно са в нашия свят, за да ни мъчат с претенциите си. С други думи – нема нужда изобщо да ги копаме.
Ама нали точно това е проблемът, де – тяхната зомби-същност. Ако не разпарчетосаме на атоми всеки един член на тази партия поотделно и не го закопаме дълбоко, някъде към центъра на земята, те ще продължат редовно да чупят българския тъпомер и да сеят тук заразата на простотията и лакомията си не до второ, а до трето демократично коляно. А аз не искам някой
червен другар - с IQ на неандерталец
и политическа визия на Денисов човек - да заразява децата и внуците ми. Нито вашите искам да заразява, граждани.
Не искам също да се връщаме постоянно към цикъла, в който Първанов сменя Виденов, Станишев сменя Първанов, Миков сменя Станишев, Нинова сменя Миков - а в резултат общественото развитие се тътри мъчително от кота нула до кота нула и обратно. По модела на демографията, където имаме термин „отрицателен прираст”, в политиката това може да се нарече „отрицателна полза” – и пак ще разбираме ясно за какво става дума.
Най-смешни и опасни обаче са претенциите на тези червени зомбита, че всъщност са истински хора и то – най-добрите, най-умните, най-моралните, най-способните да управляват. Помните ли нагласата им отпреди тези избори, в която сами повярваха – ще победим ГЕРБ, макар само с половин процент и веднага ще поискаме падане на правителството и предсрочни избори, защото това ще означава, че има промяна на обществените нагласи в наша полза.
Трънки и глогинки! Ако трябва да сме напълно честни, каквито като истински социалисти не обичаме да бъдем, не е точно така, това по-скоро означава – вече ни писна да сме в опозиция и чуждите пари да минават на една ръка разстояние от носа ни, а ние да не можем да я протегнем тази ръка и да си загребем малко. Или да си заграбим беше думата, де, все едно.
Е, този сценарий се реализира не в България, а във Франция, където крайно дясната и купена от руснаците партия на Марин Льо Пен победи ляво-центристите на Макрон с един процент и каза – избори. На което Макрон отговори както трябва – абе,
я си глейте френската работа, която всъщност е руска
Какво обаче ще правят сега българските социалисти, които, вместо на евровота да победят, пък макар и само с един процент, загубиха с цели седем?
Смея да прогнозирам, че на местните избори те ще се спихнат още повече. Просто партията любима се намира в класически цуг-цванг – с Корнелия лошо, без Корнелия – още по-лошо. А до есента няма достатъчно време БСП да се възроди и балансира политически, което означава, че я чакат нови неприятности.
Един от важните въпроси в тази връзка е - ще повлече ли предстоящото срутване на БСП и президента Румен Радев със себе си.
Би трябвало, казва оптимистът. Но надали, казва реалистът.
Песимистът какво казва няма да ви споделя, защото току-виж взели да ме разследват за антидържавна дейност. Вместо отдавна вече да разследват самия президент за неговата антидържавна дейност в полза на Кремъл.
И като казах Кремъл, да споменем като повод за още малко следизборна радост и мястото, на което бяха поставени най-откровените руски другари - Атака на Волен Сидеров и Воля на Веселин Марешки.
Да, наистина, може би техния срив се дължи на абсурдния политически феномен, известен сред маргиналите като феномена „кой ми сра в гащите”, тоест – искрено да се изненадаш от нещо, което си причинил сам на себе си. Защото през годините самите тези българо-кремълски умници набиват в главите на своите верни привърженици, че думата Европа е мръсна дума, а сега се изненадват, че въпросните привърженици не са излезли да им гласуват на европейските избори.
Ми те тия хора само слушат и козируват, те никога не мислят, бе, господа офицери. Такива сте си ги избрали, защото само такива можете да заблудите дотолкова, че да ви подкрепят вече години наред.
Ами така стоят нещата със Сидеров и Марешки. Утешителното е обаче, че утеха има дори за тяхното отчайващо състояние – изпиваш колкото може повече руска водка за колкото може по-малко време. А като се събудиш – още водка.
Непременно трябва да кажа няколко думи обаче и за „традиционната дясна” коалиция Демократична България, която - с право - предизвика сериозни обществени вълнения в страната, особено в самия изборен ден и после, докато се чакаха резултатите.
Първо, искам да напомня, че светът на българската дясна политика не е сътворен на 26 май 2019 година, тоест, вкарването сега на един евродепутат не е особена новина, а просто задържане със зъби и нокти на вече съществуващи позиции.
На европейските избори през 2014 година, партиите от тъй наречената „традиционна десница”, тогава събрани обаче в коалицията „Реформаторски блок”, също изпратиха в Брюксел един общ човек. Не, че от това произлезе какъвто и да било политически възход на българската десница, с каквито клетви се клеха „реформаторите”. Страхувам се и този път да не стане същото, така че след пет години пак да се вълнуваме:
ще го вкараме ли или няма да го вкараме
Второто ми съображение относно десницата е свързано с важен, струва ми се, въпрос – защо Радан Кънев не се отказа от депутатския пост в Европарламента и там да отиде наистина много по-подготвения от него по международните дела Стефан Тафров.
Освен всичко друго, това би било жест символически, който буквално щеше да изстреля общественото доверие към „малките десни” в небесата, като покаже, че този път те наистина не робуват на егоистични интереси, а мислят и работят в синхрон за страната и народа си. Не го направи Радан, изпусна шанса. Тоест, не го изпусна - проигра го. Или съзнателно го за…ба, знам ли.
На този български фон, изборните резултати от другите европейски страни са също доста странни и неслучайно оценките за тях варират от възторг до заклеймяване.
Някои смятат например, че е добра новина, дето зелените печелят позиции, защото те са проевропейски ориентирани.
На повърхността може и да изглежда така, но в дълбочина – не съм сигурен. И не само заради задължителната бележка под линия, че зелените отвън са червени отвътре.
През последните години проблемът с тях, също както и с крайната десница, е не в политическия им цвят, а във връзките и финансирането от Русия. С други думи – червеното и черното в Европа все повече се сливат и в резултат се получава онова незабравимо
кремълско кафяво, което ни залива отвсякъде
На бас, че то не е станало официален флаг на Матушка Рус, само защото КГБ е преценило, че и тази лайняна истина трябва да се прикрие, за да не се излагаме пред чужденците.
Още по-голям европейски проблем обаче идва от това, че като цяло най-големите формации в Европарламента губят позиции и все по-трудно в Брюксел ще се постигат общи решения.
Втрещих се, впрочем, от идиотщината, която Макрон изръси по отношение на четирите най-важни поста в Европейската комисия, по запълването на които трябва да се вземе решение в близките месеци. Той категорично настоя тези четири поста – председател на ЕК и трима министри, да бъдат разпределени поравно – два да се дадат на жени и два на мъже.
Това е класически пример за поредната, изключително тъпа проява на тъй наречената политическа коректност, която явно поразява здравия разум дори по най-високите нива на европейското управление.
И – не, не бързайте да ми залепите етикета на женомразец, аз нямам абсолютно нищо против и четирите поста да се заемат от достойни жени.
Но когато някой поставя като предварително условие полови квоти там, където изборът трябва да става единствено и само по висша политическа и европейска компетентност, вече нервите ми не издържат.
Не знам дали Русия ще успее в опитите си да срине Европейския съюз, по-скоро не ми се вярва. Сигурен съм обаче, че ако нещата с политическата коректност продължават да прескачат всякакви разумни граници, това ще значи ЕС да се срине сам – перспектива, която никак не е добра от българска гледна точка.