„Край Босфора шум се вдига, лъскат саби, щитове…..” – нали помните тази прочута песен на Дядо Вазов, от която трепва сърцето на всеки истински български патриот, забравил здравия си разум в къщи.
Да, много шум се е вдигнал край Босфора и голямо лъскане е паднало по времето на Симеон Велики, но малко реална политическа работа е свършена в българска полза, всичко пак се е наредило по византийски. Но дори да оставим историята на историците, както следва да се прави по принцип, лошото е, че и цялата ни сегашна работа е като тогавашната – отначало „дайте да дадем”, накрая – „бягай, майсторе, че дуварът пада”, а между тях – много шум за нищо.
Да вземем например посещението на папа Франциск. Така и не разбрах защо всички български медии му викат „историческо”. Подозирам, че е поради особената им любов към викането, както и поради липсата на достатъчно трезва мисъл и достатъчно точни думи у масата псевдо-журналисти, които се нароиха напоследък по нашите земи. Иначе, за разлика от посещението на Йоан-Павел II през 2002, нищо собствено историческо нямаше във визитата на Франциск. И, на всичкото отгоре, като цяло при отразяването на събитието пак се плъзнахме по гладката повърхност, а не влязохме в дълбочина.
Как прочетохме например посланията в посланието на папата?
Зарадвахме се на голямата баданарка, която Светият Отец ни удари в началото, като каза, че по нашите земи „на многообразието, уважавайки специфичните особености, се гледа като на възможност и богатство, а не като причина за конфликти”.
Иска ми се да е истина, обаче не е, чисто и любезно клише си е.
Да си признаем – ние обичаме да се фукаме със своята толерантност пред света, но
тази толерантност е фалшива,
това всъщност е мълчаливо неприемане на другия, чуждия, непознатия, ако не и тиха омраза. Да, горещи конфликти от омраза тук избухват сравнително рядко и са с ограничен обхват, но то е, защото сме мързеливи, не искаме да си създаваме излишни проблеми и прочие.
Обаче я питайте турците дали и доколко гледахме на тях като на „възможност и богатство” по време на тъй наречения Възродителен процес, когато комунистическият режим даде карт бланш на омразата и много редови български граждани започнаха да я изповядват открито и безсрамно.
Но това е минало, ще каже някой. Ами не е. Дори да си затворим очите за периодично избухващите през последните 30 години конфликти с нашите съграждани от ромски произход, нека се сетим друго – какво казват обикновените българи, ако на улицата ги попиташ за разликата между католицизма и православието. Поне двама от пет ще ти отговорят убедено – ами ние сме християни, пък те са католици.
Да не говорим за това колко православни християни в България кротко мразят евреите или поне споделят версията за прословутия еврейски заговор за превземането на света, но твърдят в същото време, че обичат и следват Христос. А като им кажеш, че Христос е евреин, също както са евреи Светата Дева Мария и всичките апостоли, изненадват се, а някои даже святкат с очи и са готови да те бият.
По време на самото посещение на папа Франциск имахме фрапиращ пример за подобна нетолерантност, който низходи от най-високо духовно място.
Да оставим настрани темата за демонстрирания от целия висш клир на БПЦ магарешки инат и пълна липса на елементарно възпитание по време на посещението на римския епископ. Най-малкото, което произлезе от този инат, е срамната сценка, при която в общата молитва за мир по призива на папата, БПЦ бе представена от държавен чиновник, а хор от момиченца ни отсрами с молитва, несръчно съчинена от светския писател Иван Вазов. Дори не искам да коментирам подобно поведение на синодалните старци, няма нужда от коментар.
Един от тях обаче, пловдивският митрополит Николай, не се сдържа и отиде още по-далече. Той отново отвори мисловните си двери и ни заля със светлината на своята мъдрост. Като същински Шерлок Холмс, светиня му на бърза ръка разкри пред втрещения български народ целия подъл папски заговор: „Посещението на римския папа е политически акт, целта е да се обединят всички църкви около Рим и
когато дойде Антихристът, папата да го посрещне,
а чрез него и всички, които са с него” – твърди владиката, цитиран от пловдивския сайт podtepeto.com.
Жив да не бех, Калинке, нивга нямаше да се сетя!
Ама добре, че имаме такива достойни православни мислители, та да ни държат в курса на събитията, свързани с дяволските козни и да ни спасяват от волно или неволно съгрешаване с Рогатия и неговите земни слуги.
Вторият важен елемент в посланието на папата към България, е свързан с големия европейски всъщност въпрос за мигрантите.
„Бих си позволил да ви предложа да не затваряте очите, сърцето и ръката си – както е във вашата традиция – за тези, които чукат на вашите порти” – обърна се папа Франциск към българите и техните управници.
Тук също е необходимо добре да се замислим и да внесем някои съществени уточнения, граждани.
Първо, както вече изяснихме, никаква истинска толерантност няма в нашата традиция – нито на персонално, нито на държавно ниво. Доказателство за това е и оградата по границата ни, впрочем.
Второ, на българските порти всъщност никакъв мигрант не чука. Независимо дали са бежанци от реален военен конфликт или просто хора, тръгнали да търсят по-добър живот някъде другаде, те не искат да дойдат в България и да останат, за да живеят и работят тук. И аз напълно ги разбирам – не е добър животът в тази мизерна като цяло, зле организирана и не особено толерантна страна.
Ние сме му свикнали, много идиотщини дори не забелязваме, но за външните хора е трудно
да приемат ненормалното за нормално
Трето, мигрантите използват България само като междинна спирка към богатата част на Европа. А някои от тях, както с изненада и възмущение се научаваме, отказват да стоят дори в наистина богатата и толерантна Финландия, щото им било студено и нямало хора по улиците. Или пък в още по-богатата и толерантна Швеция, щото там им било скучно и нямало кафенета като в Сирия.
Ами няма. Ама има мир, свобода и безплатно ядене.
Но това само показва, че голямата част от тези хора не са истински бежанци, те са търговци, които нахлуват в общия европейски храм на демокрацията, с настояване демокрацията да се погрижи за техните лични печалби. А какво направи сам Христос с търговците в храма, всички добре знаем.
Четвърто, библейска традиция е ако гост дойде в къщата, домакините да го посрещнат, нахранят, стоплят, да си поговорят с него и да му постелят за спане. В същото време обаче от госта изобщо не се очаква да започне да се разпорежда, да налага в чуждата къща своите правила, да посяга към жената или дъщерята на домакина, да краде осела или среброто му. Подобен гост, според мен, бие се и втори път не се приема.
Добре, де, дори да му простим до 77 пъти, на 78-я все пак ще трябва да го изгоним завинаги.
Та ето какви мисли се въртят в главата ми, граждани, покрай посещението на папа Франциск в България. Той дойде, но се чудя дали и ние бяхме тук по същото време. Защото видно е, че, вместо да използваме повода, като седнем и си изговорим тези и още други подобни истини за себе си и света около нас, ние си бъркаме в носа и обсъждаме маршрута на папата, кво ял папата, дрехата на папата и прочие излишни шумотевици, които заглушават само тишината между ушите ни.
Упорити сме като народ, признавам, много мразим да се замисляме върху чужди думи, да си взимаме поука от ставащото около нас и да си свършим работата, когато тя трябва да бъде свършена, а не когато безпощадната реалност се стовари върху главите ни.