Да спрем вече да повтаряме, че ний, българите, нищо – или поне нищо смислено - не сме дали „на светът”, граждани, защото чисто нова икономическа теория се зароди в скъпата ни Родина. Да, като се замисля, наистина твърде скъпа ни е тя всеки ден, някой по-невъздържан от мен би казал даже, че точно тази Родина ни излиза буквално през носа, но сега темата ни е друга, де…..
Та, въпросната нова велика българска пазарна теория гласи, че
колкото по-богати ставаме, толкова повече цените растат
Ни повече, ни по-малко: по-голямо богатство – по-високи цени, повече благоденствие - повече си плащаш за него, пари прим = цени прим, истински скачени съдове. Как никой от уж великите световни икономисти, даже Маркс, не е забелязал досега тази изключително проста закономерност, не ми е ясно. Може би защото не са достатъчно прости - но то си е за тяхна сметка.
А изцяло за наша сметка пък, аз предлагам да предложим автора на новата теория – финансовия министър Владислав Горанов, за Нобелова награда. Заслужава, момчето, наистина голям принос е това и много ще се прочуем с него по света.
В цялата работа има само един малък проблем – засега министър Горанов, пък и който и да е друг икономически гений, не може да докаже, че обратният процес също се реализира винаги. Или дори само понякога. Тоест, че когато ставаме по-бедни, цените падат.
А, това е задължително, без да е валидна тази обратна закономерност, и първата, правата, вече не стои на краката си чак толкова солидно, а все повече изглежда просто като зиналата да ни погълне паст на гнусната финансова ентропия.
Но е факт, де, не падат, пустите цени, когато обедняваме. Казвам го като емпирично заключение, плод на всекидневни наблюдения от моя страна, които продължават вече близо 60 години и се реализират при различни политически системи, не просто при различни по политически характер правителства.
Стоят си въпросните цени високо горе, държат се там здраво за нещо и кротко чакат следващото ни забогатяване, за да се въздигнат още нагоре. И още. До пълната победа на…..абе на каквото там ще ни победи накрая, за да ни отърве от този неприятен житейски цикъл.
Но опитът показва, че в цялата история със скачените съдове „богатство – цени” има и още един проблем, който също би могъл да бъде обяснен много трудно от министър Владислав Горанов. Става дума за явлението, познато като „пари при пари отиват” или „богатите плащат по-малко за скъпите неща, а за евтините не си правят труда да плащат изобщо”.
Научаваме се например, че господин Ахмед Доган – нека Аллах или който друг там, горе, го крепи, да не му отнема живота още поне 1000 години - е закупил 70 процента от собствеността върху ТЕЦ „Варна” за по-малко от 4 000 лева. Здраве му кажи, ако това не е тотално опровержение на министерското твърдение, че колкото сме по-богати, толкова по-скъпо плащаме.
Медии припомнят че, през 2006 българската държава е продала въпросната електро играчка на ЧЕЗ за над 200 милиона лева, а собствениците пък, от които Доган сега купува акциите, междувременно са платили близо 50 милиона, за да го придобият от ЧЕЗ. Още по-важно е, че малко преди да се реализира сделката, има решение да се налеят във въпросния ТЕЦ близо 30 милиона държавни пари през следващата година, за да стои той в студен резерв. С други думи – сега г-н Доган
внезапно си купува 30 милиона лева срещу 4 000 лева
Добре, де, ама нали всички сме равни? И аз имам икономически интерес към тоя ТЕЦ. Даже мисля, че бих могъл да взема малко заеми от приятели и да платя за въпросния мажоритарен дял пет, а не четири хиляди лева.
Няма да ме огрее, нали? Както и всички вас, впрочем. Сигурен съм, че колкото и да сме бедни, на нас с вас, граждани, никой никога няма да ни продаде ТЕЦ „Варна” толкова евтино.
Ще ви кажа обаче дори още нещо повече, пък вий, ако искате, добавете и мен като подгласник на министър Горанов в българския списък с кандидатите за Нобел. Умното ми допълнение към неговото малко откритие гласи, че не само по време на реално забогатяване се вдигат цените, но и по време на хипотетично.
Ето ви жив пример - онзи ден самият Владислав Горанов потвърди, че правителството има намерение догодина да увеличи заплатите на хората от бюджетната сфера с 10 на сто. И цените като чуха, веднага скочиха.
На тях, цените, не им пука: 1. Че споменатото увеличението на общото богатство е само намерение. 2. Че става дума не за реалното настояще, а за хипотетичната догодина, която, както е тръгнало, я дойде, я не дойде. 3. Че намерението за увеличение засяга само държавните чиновници, а не всички българи.
Тц! Не им пука на цените!
Така че като отидох онзи ден в кварталния магазин да купя хляб на майка ми и човекът поиска 1.10 лв, вместо досегашните 0.90 лв., аз тутакси разбрах, че
внезапно пак сме забогатели
И то доста солидно, защото бързата сметка показа, че увеличението е с цели 22.5 на сто.
Отначало това ми прозвуча вдъхновяващо – нали, като се има предвид теорията на министър Горанов, и забогатяването ми би трябвало да е съответно на видимото увеличение на цените.
Но не – бръкнах в джоба и парите там се оказаха с 22.5 процента по-малко от сметките на министъра. Което, признавам, помрачи с цели 100 процента очакванията за светло бъдеще, възникнали в душата ми поради сляпото доверие, което храня към думата на кой да е човек от властта. От коя да е власт.
Да, ако не знаете, да ви кажа, аз по принцип съм твърде добър гражданин и не смятам властта - коя да е власт - за мошеник, крадец или, пази, Боже, обикновен бандит, който ти бърка в джоба винаги - когато си поиска, както си поиска, а понякога и само защото може.
Казвам това, тъй като съм сигурен, че ако някой друг, не толкова добър и съвестен гражданин, беше на мое място, можеше да обвини в нещо неприятно не само финансовия министър Владислав Горанов, но и министъра на земеделието, храните и горите Румен Порожанов, който наскоро съвсем сериозно заяви: „Има реални предпоставки, в рамките на производството на хляба, да се увеличи цената му”.
Забележително изявление! Първо, като форма, то е очарователно витиевато. Особено ми хареса това „в рамките на производството на хляба”. То звучи не само загадъчно, тоест, умно и стилно в очите на невежите, но и съдържа далечен намек за нещо като държавна гаранция - няма да бъдат допуснати никакви спекулации с цената на хляба извън споменатите „рамки на производството”, тоест, на свободния пазар.
Второ, изявлението на Порожанов обаче е твърде забележително и като темпорална ориентация. Като го четеш, разбираш, че то се отнася за някакво хипотетично бъдеще. В същото време обаче, като погледнеш календара, виждаш, че то бе направено дни след свършения факт, тоест, след като вече се беше разиграла описаната по-горе случка с новата цена на хляба в кварталния магазин.
Обаче сега забележете, тъй като не мога да предположа, че цял министър върви далеч зад реалните събитията в държавата, аз вече тръпна в очакване – кой ли близък ден ще отида в магазина и, вместо новите 1.10 лв., там ще ми поискат още по-новите 1.50 като цена за насъщния.
Сещате ли се, граждани, как в началото на лятото отговорни представители на отговорни организации от зърно и хлебопроизводството, плюс очевидно заблудени от тях държавни чиновници, настойчиво уверяваха всички ни, че цената на хляба тази година няма да се увеличава, защото няма никакви основания за това.
А сещате ли се как ви предупредих тогава, че тази работа с уверенията от тяхна страна изглежда крайно съмнителна и нещо пак се мъти?
Е, измъти се
Много интересно е и как държавата се опитва да реши проблема, който възниква от новата, по-висока цена на хляба, за нейните любими граждани, този път случайно – а може би и просто непредпазливо - незабогатели навреме.
Ами, поне според министър Порожанов, изходът е да се проведат разговори с големите вериги, за да намалят те, доколкото разбирам, стандартните си надценки от 30 на сто и така да компенсират по-високите цени на производителите.
Идеята ми звучи малко като онази на човека, дето възнамерявал да си изпере оцапаните долни гащи, без да си сваля панталона.
Всъщност обаче ако се замислиш, тази идея може да се приеме и като още един гениален български икономически план – този път за тотално справяне с принципите на пазарната икономика. Това също си струва Нобеловата награда, нали.
Станаха ни вече две!