Николай Василев, политолог
Андреас Фог Расмусен - генералният секретар на НАТО за периода (2009-2014), използва влиятелния вестник „Билт“, за да отправи сериозно предупреждение, че Германия може да попадане в капан! Поводът беше скорошната подкрепа, дадена от страна на германския външен министър (дефакто в оставка) Зигмар Габриел, за проекта „Северен поток 2“.
Щом човек от величината на Расмусен, който е бил и премиер на Дания, си позволява да предупреждава не кого да е, а Германия, очевидно залозите са станали прекалено високи. Изглежда той усеща, че решенията, които ще се вземат през следващите месеци и години, може
да предопределят съдбата на Европа за поколения
Два пъти, след 1945 г. и след 1989 г., смели европейски и американски лидери вземаха правилни решения и Европа се радваше на безпрецедентно благоденствие. Но тези огромни постижения днес са изложени на опасност.
Първият генерален секретар на НАТО лорд Исмей някога се е изразил шеговито за ролята на Алианса. А тя е да държи американците ангажирани с Европа, руснаците – надалеч и германците – под контрол. Прозорливият британски аристократ е знаел, че само при съчетанието на тези три стълба единството и благоденствието на Европа са възможни. Днес и трите стълба са разклатени. Това не вещае нищо добро за „стария“ континент. Нямаме никакви исторически, или геополитически причини да вярваме, че Европа може да се стабилизира, да не говорим да просперира чрез обвързването си с Русия, или на базата на някакъв „евро-голистки“ проект със сърцевина в германо-фернския съюз. Маргарет Тачър беше абсолютно права, когато казваше, че на два пъти в нейния живот проблемите са идвали откъм континента, а спасението – от зад океана. У нас като че ли само Филип Димитров публично обяснява, че Европейският съюз е нещо прекрасно, но е само част от едно по-голямо цяло – условно наричано „Свободен свят“.
ЕС е невъзможен без нерушима „атлантическа“ връзка
За съжаление убедените атлантици в нашия политически елит като Росен Плевнелиев, Николай Ненчев и Даниел Митов са по-скоро изключение. Очевидно не сме си научили историческия урок, защото само когато сме били в неписан съюз с „морските сили“ – По време на Съединението 1885 и при подписването на Лондонския договор за мир през през 1913 г. сме постигали геополитически успехи. (Връщането на Добруджа през 1940 също успява, но защото за разлика от Унгария тогава не се хващаме на въдицата и не приемаме германски арбитраж, а се договаряме със силно притиснатата от руснаците Румъния, но договорът ни е признат от Великобритания).
Но да се върнем в съвремието. Единството и благоденствието на Европа са застрашени, защото няма достатъчно воля за това американците да са ангажирани в континента, руснаците, а и турците да не могат да се месят в неговите дела, а германците да са „под контрол“ – да имат гарантиран привилегирован достъп до пазарите в цяла Европа, но с писаната и неписана уговорка, че ще субсидират периферните страни от юга и изтока. Както сполучливо се изрази професор Евгений Дайнов – тези, които ценят добре прекараното свободно време повече от икономическата ефективност. (Разбира се не трябва да се стига до крайности – германците да работят до 70 годишна възраст, за да могат гърците да се пенсионират на 55.) Но принципът, по който „Европа“ може да функционира, е ясен. Преди всичко американците осигуряват, че Русия (и Турция) няма да имат
„зони на влияние“
в Европа, а германците – че и не толкова ефективните и финансово дисциплинирани икономики по периферията на континента, които ще са и основни вносители на германските стоки, ще се радват на все пак „европейски“ стандарт на живот. Това е труден за поддържане еквилибриум!
Ако преди няколко десетилетия тези предпоставки се приемаха като даденост, днес вече не е така. Ще са необходими големи общи усилия, за да се върне континентът към своето русло.
Расмусен запали червената лампичка. Рисковете са на лице. Очевидно е, че Русия не е приела държавите излезли от Съветския съюз, а и тези от бившия Варшавски пакт за напълно независими. Турският президент често повтаря колко са му близки до сърцето всички земи на някогашната Османска Империя. Германия е вече няколко месеца без правителство и шансовете скоро да бъде оглавена от визионер, от мащаба на Конрад Аденауер, или Хелмут Кол са, нека си признаем – нищожни. Големият държавник е този, който се възползва от появила се възможност, преди „вратата на историята“ да се е затворила – като Хелмут Кол, който видя шанс за обединение на Германия, когато светът още се колебаеше. Но голям е и този държавник, който усети навреме капаните, за които говори Расмусен и не заложи на непосредствения си интерес. Сталин навремето предлага на Аденауер обединение на Германия извън НАТО. Германският канцлер мъдро отказва!
Атлантическото закотвяне е най-важното
Обединението може и да почака. Аденауер помни, че по време на неговия живот на два пъти Германия се е превръщала в най-силната във военно отношение държава, само за да обедини повечето други велики сили срещу себе си. Той знае, че системата „гарантиран пазар, дори когато се налага да субсидираш консуматорите“, може да е досадна практика, но е най-доброто на което Германия може да се надява. Ако можеше да е още жив, през 2016 щеше остро да протестира на внушенията, че канцлерът на Германия трябва да стане лидер на „свободния свят“. За него идеята, че страната му може да е водач, „център“ и т.н. е само път към катастрофа. Той не би се съблазнил от преференциални цени на руския газ и не би се отегчил от субсидирането на европейската периферия. Най-малкото би подкрепил идеята за Европейски енергиен съюз, дори това в краткосрочен план да покачи цената на газа за Германия. Но не сме сигурни какво ще направят неговите бъдещи наследници. България и двата пъти – през 1915 г. след собствено решение, през 1941 г. в традицията на „свеждане пред бурята“ обвърза съдбата си с Берлин и двата пъти катастрофира. Но не изглежда да сме си взели геополитическа поука.
Едва ли има съмнение, че от страните членки на ЕС днес
България е най-застрашената
Потенциални заплахи дебнат както от „степите“, така и от „Мала Азия“. Разбира се не бива самоцелно да се конфронтираме с Москва, или с Анкара, но трябва плътно и предсказуемо да подкрепяме всяка международна инициатива, която възпрепятства евентуални техни усилия за изграждане, или разширяване на някаква техни „зони на влияние“ в Европа. За целта трябва да изградим колкото се може по-близки отношения със съседните ни Румъния (с която през 1940 година постигнахме териториална ревизия и с Гърция, с която, както не се уморявам да пиша, можем да си разменим суверенни пристанища на Бяло и на Черно море (и суверенни комуникационни линии до тях). Независимостта на Македония е огромен шанс и ако е ясно, че днешните македонци няма да се обявят за българи (каквито са били техните предци преди век), то изграждането на една Българо-македонска културна общност на равноправна основа е напълно възможна! Така формулиран, националният ни идеал е напълно осъществим, но изисква ясна и непоколебима „атлантическа“ политика. Установяване на „специални“ отношения най-вече със САЩ, каквито Полша и Румъния вече постигнаха. Да, днес „англо-саксонските“ страни преживяват криза. Но историята ни учи, че те винаги излизат от сътресенията по-силни. През 1938 година Хитлер и Гьоринг убеждавали цар Борис III, че Англия е слаба. Той им казал, че грешат. Тя неведнъж е изпадала в ситуация на слабост, но знае как да спечели последната битка. Уви, през зимата на 1941 той няма смелостта да да даде на Лондон „празен чек“ срещу Егейско пристанище. Така България, за разлика от Гърция не завършва войната като част от по-добрата половина на разделена Европа.
Имаме основания да се надяваме, че днешната криза няма да достигне апокалиптичния характер на Втората световна война. Но, уви, под въпрос е дали политиците ни ще имат куража да отстояват такъв курс, че каквото и да се случи, след края на кризата България да се утвърди като неделима част от Свободния свят!