Д-р Горан Благоев специално за Faktor.bg
Любовта, казва апостол Павел, е „дълготърпелива... всичко извинява... на всичко се надява, всичко претърпява”. Написал го е за християните. Но този откъс от Първото му послание до коринтяните отдавна се е превърнал в универсален химн на любовта. Разсъждавах върху него, когато вечерта на Велика събота новините излъчваха сияещите от отблясъка на Благодатния огън лица на Старозагорския митрополит Киприан и Стобийския епископ Яков. Тази година за първи път заедно с делегацията на Българската православна църква, която отиде до Йерусалим за да донесе благословената пасхална светлина от Гроба Господен, пътува и епископ от Македонската църква. И не само. После огънят беше пренесен от София в Скопие. Така както миналата година, отново благодарение на България Македония за първи път получи официално Благодатния огън. Тогава това събитие беше финансирано от фондация „Българска памет” и д-р Милен Врабевски, а тази година – от българското правителство.
Извънцърковните фактори у нас отново се оказаха по-активни и с по-ясна визия по македонския църковен проблем, отколкото самата БПЦ, която би следвало да предложи повече ресурси и да прояви по-голяма компетентност, но не би. Ако не беше българският премиер, македонският епископ Яков едва ли щеше да пътува с българската църковна делегация до Йерусалим, а след това правителственият „Фалкон” едва ли щеше да лети от София до Скопие за да бъде занесен огънят лично на Македонския архиепископ Стефан.
Бойко Борисов може да е предприел това предвеликденско начинание и под вляние на нечие подсказване отвъд океана, в контекста на асоциирането на Македония в НАТО, може и да е наложил волята си на Българската църква. Македонската църква може и спекулативно да потърси майчинството на Българската патриаршия преди две години. Македонският синод може и да настоява, че Охридската архиепископия е само „македонско” наследство. Трима македонски митрополити може и да водят в момента задкулисни преговори с Цариградския патриарх Вартоломей да признае МПЦ именно като „Охридска архиепископия”, т.е. за сметка на Българската църква и на българското историческо и духовно наследство. Македонският политически елит може и да е неискрен в чувствата си към България. Най- сетне – самите граждани на републиката, преименувана на „Северна Македония”, може и да не се чувстват българи. Но... както казва апостол Павел, любовта на всичко се надява. А нали точно от любов към Македония поколения българи
проливаха кръвта си, жертваха живота си
Дори днес, поради същата тази любов, сме приели да бъдем в ролята на наивника, който е готов на всичко, само и само отсрещната страна най-сетне да ни подаде ръка – безхитростно и искрено.
Понякога, дори в най-чистосърдечните начинания, може да има задкулисие. Но са важни резултатите. Най-видима е реакцията на македонските медии. А този път те поднесоха неочаквана и приятна изненада. Трудно ще намерите в тях дори една критична или обидна дума срещу България, за разлика от други случаи. Както знаем в Македония сега ври и кипи покрай президентските избори. Колко му е да омаскарят като израз на „великобугарски шовинизам” и донасянето на Благодатния огън с българска подкрепа. Това обаче не се случи. Ще подминем с великодушие поспестената информация от вестника на Македонскокто дружество ”Илинден” в Тирана, според която излиза, че епископ Яков сам е донесъл огъня от Йерусалим в Скопие. Няма никакво споменаване на България. Но на Балканите, ако всичко е точно, няма да е реално. А и „македонците” в Албания имат голям проблем с идентичността си, откакто беше признато българско малцинство. Та и прикриването на информацията е разбираемо... Медиите в Македония, разбира се, не пропуснаха да припомнят, че преди в предишните години Благодатният огън е получаван в Македония с посредничеството на архимандрит Партений, игумена на Бигорския манастир чрез негови приятели, гръцки духовници от Солун. Същият този архимандрит в България е тачен като голям българофил, но странно защо в тези случаи той е предпочел гръцките си контакти пред българските?! По-важно е впечатляващото отсъствие на негативизъм по темата в централните македонски медии. Дано то е някакъв, макар плах и неосъзнат, предвесник на така чаканото от нас, българите, осъзнаване на събратята ни в Македония,
осъзнаване на онази велика истина за общата ни кръв
и общата ни памет... С тях България никога не е спекулирала и винаги е действала безкористно. Доказа го и на Велика събота.
Младият Стобийски епископ Яков се оказа първият македонски архиерей, който се озовава на Божи гроб за да получи благодатния огън – първият, откакто в Македония има самостоятелна църква. Заедно с българския си събрат, благодарение на българските усилия, дори бе допуснат в олтара на църквата „Възкресение Христово” където всички църковни делегации очакваха да получат огъня от Йерусалимския патриарх. Тези делегации са все от църкви, които са канонично признати и се намират в общение помежду си. А Македонската църква не е такава. Все още се намира в изолация от останалия православен свят, защото е дръзнала да се откъсне преди 52 години от Сръбската патриаршия. Въпреки това, представителят на непризнатата Македонска църква заедно с представителите на останалите поместни църкви очакваше Благодатния огън в църквата на Божи гроб. И го получи. Това можеше да предизвика определени колизии за Българската патриаршия, да я упрекнат, че води „схизматик”, че нарушава каноните. Но както казва апостол Павел „любовта всичко претърпява”. Вече втора година Македония получава благодатния огън, при това официално, не с посредничеството на Сръбската, Руската или някоя гръкоезична църква, а с помоща на България – безкористно и искрено. Христовата светлина в Македония винаги е идвала от Изток – някога от Дръстър и Преслав, днес от София...
Изкушавам се да припомня, как преди 20 години двама български митрополити – Калиник Врачански и Неофит Русенски за първи път посетиха Македония 45 години след като българските църковни власти са принудени да я напуснат. По време на общия молебен пред мощите на св. Климент в Охрид митрополит Калиник трябваше да запали общо кандило заедно с домакина – Дебърско-Кичевския митрополит Тимотей. В най-решителния момент обаче свещта на македонския митрополит изведнъж угасна. И за да запали кандилото той трябваше да вземе пламък от свещта на българския си събрат. Хайде, после,
не вярвайте на знаци свише...
Тогава това пътуване стана пак с подкрепата на българското правителство – премиер беше Иван Костов. От тогава Светият синод на БПЦ пропиля много златни възможности да има водеща роля в решаването на македонския църковен казус... Сега пак с помощта на държавата Българската патриаршия започна да се проявява като Църква-майка – пренася заедно с дъщеря си Благодатния огън, помага й да изживее пълноценно радостта от Възкресението. Миналата година неофициално стори още един жест – подари й няколко литра новоосветено миро. Както повеляват отношенията между Църква-майка и Църква-дъщеря. Вярно, инцидентни са тези отношения, спорадични са жестовете. Църквата ни прави стъпка към Македония, после две-три назад. Но често така е и в любовта – стъпка по стъпка...
Стъпка по стъпка
Така са вървели и двамата Христови следовници към градчето Емаус в дните след Възкресението. Към тях се приближил един странник и тримата заедно продължили пътя си. Разговаряли за Възкръсналия, без да подозират, че с тях върви самият Той. Разпознали го едва когато вечерта в Емаус преломил хляба, както го сторил на Тайната вечеря.
Емаус е на пътя към Йерусалим. Оттам минават и църковните делегации, когато идват за Благодатния огън. Дали тази година българският митрополит Киприан и македонският епископ Яков са си спомнили за чудото от Емаус, когато са преминавали край градчето? Не знам. Но много напомнят за онези двамата спътници от дните след Възкресението, които вървели и разговаряли с любов помежду си от любов към Спасителя. Без да знаят, че Той ще бъде техен спътник. Без да подозират, че вървят към неочакваната си среща с Него.
Дали тази среща очаква и двете църкви?! Не знам. Но много се надявам. Особено ако клириците им най-сетне добият куража да тръгнат по този път като двамата спътници от Йерусалим към Емаус – с любов помежду си. Тогава със сигурност ще стигнат до онази среща, която всички очакваме – двете църкви да тържествуват в единството, което ни завеща Спасителят. Дължим го на общия си корен. Нали Той ни е казал: „добре е братя да живеят заедно“.