Българският синдром на безродието отново ни напомни тези дни, че е устойчив като заразна бактерия – загнезди ли се у някого, уврежда гените и на поколенията след него. По-страшно – изражда ги, обезобразява ги до неузнаваемост...
При неотдавнашното си посещение в Сърбия председателят на Народното събрание Димитър Главчев запозна президента на Сърбия Александър Вучич с желанието на жителите на Димитровград градът им да си върне старото име Цариброд. Това гласи официалното съобщение на парламентарния пресцентър. Дотук нищо смутително – Димитровград се намира в Източна Сърбия, само на 4-5 км от границата с България. Селището е основано от българи от Пирот, които бягат от сръбското „братолюбие”, след като градът им е
харизан от руския цар на сръбския крал,
заради символичното му участие в Руско-Турската война от 1877-78 година. Тези български заселници наричат основаното от тях градче Цариброд. До 1919 г. той е част от българската държава, населен от български поданици. Един цветущ пограничен български град със свой поминък и интелигенция – в старата част на царобродските гробища все още са запазени паметниците и гробовете на търговци и предприемачи от други части на тогавашна България, които очевидно тук са развивали своя бизнес.
След Ньойския договор четири български крайща, известни под общото название Западни покрайнини, сред тях и Царибродско са отнети от България в полза на Кралството на сърби, хървати и словенци – т.е. бъдеща Югославия. На българите в тези райони обаче е признат статут на национално малцинство – ще рече, че те имат право да изучават майчиния си език, а в администрацията българският да се използва наравно с официалния сръбски. И понеже става въпрос за бивши български поданици, България си запазва правото, поне на документ, да бди за спазване на техните права и да ги отстоява пред международните институции. Колко тази политика е била адекватна през следващите десетилетия е тема на друг анализ...
През 1951 г. Титова Югославия, без да пита царибродските българи, преименува Цариброд на Димитровград – т.е. на лидера на комунистическият интернационал Георги Димитров. Към този момент Димитров вече е покойник, но е успял да
отроди 1/3 от българите,
обявявайки ги за „македонци” и беше готов да пожертва българския суверенитет, включвайки България в състава на една обширна Южнославянска федерация. Плановете му с Тито не сработиха, защото междувременно лидерът на комунистическа Югославия се скара със Сталин, а у нас по онова време нищо не ставаше без волята на „бащата на народите”. Което не попречи, едва две години след кончината на Димитров, Тито да натрие носа на Сталин, като нарече на името на българина-безродник един град, населен с българи.
Тази историческа ретроспекция е необходима, за да осъзнаем, веднъж завинаги, че България има всички основания да отстоява както историческото минало и идентичността на българите от някогашните Западни покрайнини, така също и тяхното настояще и бъдеще. Ще рече, че препредавайки желанието на нашите сънародници от днешния Димитровград да се върне старото име на града им, парламентарният шеф Главчев не е допуснал нито дипломатически гаф, нито пък може да взриви българо-сръбските отношения, които не се отличават с кой знае какви позитиви. Всъщност управляващата сила в България съвсем не може да бъде адмирирана за адекватна позиция към българите от Западните покрайнини – само през тази година държавата ни имаше поне три основания да реагира остро срещу безобразията на официален Белград. Честванията на сто годишнината на т.нар. Топлично въстание преминаха под знака на тотална антибългарска пропаганда. После, под диктовката на Белград, кметът на Босилеград – самосъчинилият се като българин Владимир Захариев, бойкотира възпоменанията на жертвите от погрома в Босилеградско преди 100 години, когато под водачеството на Коста Печанац сръбска част мародерства, пали и убива в българска територия. Негостоприемството на босилеградския кмет така стресна вицепрезидентката Йлияна Йотова, която беше дошла за възпоменанията, че тя остана в Босилеград точно един час и после хукна към България. Държавните ни власти не реагираха и когато плочата с имената на жертвите от сръбския терор в Босилеградско, която поръчаха местни българи, беше „арестувана” и вече половин година е в полицията. Десет дни преди годишнината Гражданският комитет „Западни покрайнини” изпрати писмо до Димитър Главчев в деня на погрома българският парламент да запази минута мълчание в памет на избитите български граждани от Босилеградско през май 1917 г. Реакция нямаше. Накрая за похлупак, Сръбската църква, фалшифицирайки тотално историята, канозизира за мъченици сърби, които българските войски избили в района на Сурдулица по време на Първата световна война. И срещу тази антибългарска акция нямаше реакция нито от страна на държавата, нито на православната църква у нас. След всичко това, най-сетне, Димитър Главчев
поизбърса срама от челото на официална България
Но не би. Вместо да го подкрепи, Парламентът се раздра от скандал.
Първи срещу поставения от Главчев проблем изригна Българският антифашистки съюз – сакън, как така ще се преименува Димитровград, долу ръцете от личността на „вожда и учителя”! Антифашисткият гняв резонира и при съседите, с които делят една сграда на Позитано № 20. В петък Валери Жаблянов, заместник-председател на парламента от квотата на БСП, упрекна Главчев в груба намеса във вътрешните дела на съседна държава, което щяло да влоши отношенията ни с нея. Да се чудиш Жаблянов представител на българския парламент ли е, или на сръбския?! Политологът-социалист наистина се позова на двата неотдавнашни референдума, с които българите от Димитровград са се обявили за запазване на сегашното име на града им, но пропусна да отбележи, че при провеждането и на двата имаше сигнали за подмолен натиск от страна на официалните власти. В пограничните райони на Сърбия, където живеят българи, безработицата е достатъчно висока, така че „резултатите” от всякакви избори и референдуми може да бъдат манипулирани в полза на онези, които държат и хляба, и ножа. Но това политологът-социалист или не знае, или удобно премълча. Иначе как да си обясним, че царибродчани се осмелиха да поставят проблема за старото име на града – но не пред властите в Сърбия, а на среща с председателят на българския парламент, преди посещението му в Белград!? Очевидно това е повик за подкрепа, която българската държава дължи на тези наши сънародници. Но
за другаря Жаблянов и компания Сърбия, очевидно, е по-близка до сърцето,
отколкото някогашните Западни български покрайнини.
Всъщност през последните две десетилетия родните ни социалисти не за първи път се кахърят за сръбските интереси в ущърб на българите от Царибродско и Босилеградско. В средата на 90-те г. на ХХ век тогавашният премиер и лидер на БСП Жан Виденов от същата трибуна на Парламента прогласи че Западни български покрайнини няма, а има Източна Сърбия. Такъв беше отговорът му срещу опита на неговия просветен министър проф. Илчо Димитров да преодолее спънките в изучаването на български език в училищата на Царибродско и Босилеградско, както и срещу плахата позиция на българския патриарх Максим, който се осмели да изрече в Белград пред съюзния юго-президент Контич: „Има някои неща в положението на нашите сънародници от Западните покрайнини, които ни смущават!”. По онова време поддръжниците на Свободан Милошевич в Царибродско и Босилеградско мачкаха българските партии и организации, но по нищо не личеше, че това смущава върхушката на БСП – соцдепутатът проф. Захари Захариев, председател на Федерацията за приятелство с народите на Русия и ОНД и на фондация "Славяни, често водеше в София сръбската премиерша Мира Маркович, за да представя пред българска публика нейното творчество...
Какъвто учителят Димитров, такива и учениците
Като достойни негови наследници те ще продължават да бранят името му. За тях то е по-свещено от святата памет за Западните български покрайнини и за всичко българско. Българските социалисти може да са спокойни – при тежката социална криза, която е затиснала българските селища в Източна Сърбия, след някое и друго десетилетие там едва ли ще останат българи. Тогава Димитровград наистина ще бъде сръбски, а българският Цариброд ще остане в миналото – затрупан под пепелта на безродието. Безродието, което се оказва нелечима болест, особено когато с него са заразени няколко поколения. Та нали същото това безродие, насаждано от българи на българи, преди 1989 година ни принуждаваше да забравим своите герои и да почитаме чуждите герои като свои. Не можем да съдим хората от тези поколения – техният ген е така изроден, че те са станали безчувствени за всичко онова, което се нарича българска памет. Но ако техен представител заема едно от най-високите места в българския парламент, няма как да останем снизходителни към него. Мястото му не е там.