Виолета К. Радева, специално за Faktor.bg
Заплахите по повод признаването от Вселенската патриаршия на автокефална Украинска църква, които отправи полковник Владимир Гундяев, по съвместителство патриарх на Руската православна църква, възкресиха епизод от българската история с почти 160-годишна давност. Става дума за дългогодишните усилия на нашите предци да получат загубеното с падането на Царство България под османска власт право на автокефална църква, на свой патриарх и за ролята, която играе Руската империя в българо-гръцкия спор. За отношението и ненавистта на Фьодор Достоевски към българите, представяна от проруската и проболшевишка пропаганда у нас като „великата любов на гениалния руски писател към поробените славянски братя” вече съм писала в сайта Faktor.bg /„Третият Рим и митът, че Достоевски е защитник на българите”/. Но сред реакционните и злостни поддръжници на великоруския шовинизъм от средите на панславистите, защитаващи на живот и смърт самодържавието и теократичната държава, са още две лица, изиграли зловеща роля в борбите на българите за своя църква и за национална независимост – граф Н. П. Игнатиев и дипломатът Константин Леонтиев.
На 29 ноември 1859 г. в пловдивската църква „Света Богородица” по време на неделното богослужение един ученик започнал да чете апостола на български. Последвали юмручни битки, скубане на бради и ритници. А извън църквата разпрата между християните българи и гърци прераснала в истинско сражение. Това бил един от първите публични акта, с които дейците на черковната борба показали своята решителност да отхвърлят игото на Фенер и да извоюват духовна и национална независимост като
първа стъпка по пътя към политическа свобода и самостоен държавен живот
След като срещат яростната съпротива на гърците и на патриаршията, както и на руснаците, шепата решителни мъже предприемат на 3 април 1860 г., Великден, акция, „която стана една от връхните точки във възрожденските борби”, както я определя Тончо Жечев(1). Когато започва традиционното молебствие за патриарха, гласове от черкуващите спрели свещенодякона и общ възглас изпълнил църквата: „Не щем гръцкия патриарх!” И тогава епископ Иларион Макариополски изрекъл съдбовното: „И всякое епископство православних” вместо да спомене името на гръка-патриарх.
След десетгодишни общобългарски усилия и преодоляване на всякакви подводни камъни, поставяни ту от патриаршията, ту от представителите на Азиатския департамент в Цариград – от посланика на Руската империя граф Н. П. Игнатиев и от най-реакционния руски дипломат и писател Константин Леонтиев, най-после на 28 февруари 1870 г. великият везир Али паша връчва във Високата порта изписания върху кожа султански ферман, с който се признава легитимността на Българската екзархия като върховна национална организация на Българската православна църква, независима от гръцката патриаршия.
На Константин Леонтиев, бил 10 години дипломат в Османската империя – в Крит, Одрин, Янина, Солун, Тулча, Цариград, посвещава Тончо Жечев седмия раздел от главата „Български хоризонти” на книгата си „Българският Великден или страстите български”. Няма да се спирам на неговия текст. Книгата е известна и позната на най-широк кръг читатели. Ще отбележа само, че той добросъвестно и изчерпателно очертава назадничавите идеи на Леонтиев, както и пунктуално рисува основанията и изворите на неговата
ненавист към българите
Интересно е, че този архиконсерватор е „приет” в края на 60-те години на ХХ век от съветските философи, макар в предходния половин век името му да е почти забравено, защото, „Аристократ и естет, Леонтиев се гнуси от резултатите на буржоазното развитие, пред него се изправя образът на съвременния еснаф като кошмарно следствие на целия прогрес”(2). А буржоазното развитие е, което ненавиждат както руските консерватори, защитници на самодържавието, така и съветските болшевици. Тъй като претенциите на Москва да е „Третият Рим” не са пресеквали през вековете, независимо от това дали става дума за Руската империя, за Съветския съюз или за Путинова Русия, то не е излишно, струва ми се, да се припомни кой е Константин Леонтиев.
Наричали са го „политически Торквемада”(3), „жесток и мрачен християнин-естет и романтик”, „сатанист”, „Великият инквизитор”, „руско-православен Жозеф дьо Местр”(4), „яростен апологет на крепостното право”, „мракобесник”, проповедник на „сладострастния култ на палката”, „ревящ водовъртеж в Ледовития океан”. Тази мрачна, обладана от демони фигура в личното си битие е била аморална, егоцентрична личност. Роден е през 1831 г. в Кудиново, Калужска губерния. Бащата, по думите на сина, бил „глупав и несериозен”. Според съвременния руски познавач на живота и делото му Сергей Лабанов, дядото на К. Леонтиев по майчина линия Петър Матвеевич Карабанов бил престъпно развратен и зверски жесток(5).
Сред произведенията на Леонтиев могат да бъдат споменати някои характерни, чиито заглавия говорят сами по себе си: „Византизмът и славянството”, „Племенната политика като оръдие на световната революция”, „Плодовете на националните движения в православния Изток”, „Средният европеец като идеал и оръдие на световната разруха”, „Грамотност и народност”, „Варшавски дневник” и други. Много от тези негови работи са издадени по-късно в двутомника „Изтокът, Русия и славянството” /1885-1886/.
Макар да е пряк последовател на славянофила Николай Данилевски, с когото си поделя честта да са най-видните идеолози на руския империализъм, Леонтиев се различава от него в пункта, че племенните връзки играят някаква роля в политиката. На К. Леонтиев отреждат първо място сред най-реакционните руски писатели от втората половина на XIX век. За него нормалното развитие включва деспотизъм, принуждение, сила и задължително подтисничество на един избран кръг от аристократи над „простолюдието”, което не се нуждае от грамотност, от свобода, от повече култура извън традиционните битови форми на съществуване. Той защитава „свещеното право на насилие” от страна на държавата. Религията като доктрина в разбиранията му трябва да бъде форма на насилие на самодържавието, доколкото в религиозната същност на Русия той вижда неразрушимата връзка между самодържеца и православието. За „политическия Торквемада” несъзнателното предназначение на Русия не е било и нямало да бъде чисто славянско. В тази точка той се разграничава от политическия панславизъм, ратуващ за политическо обединение на всички славяни под егидата на Русия. Подобна идея му се струва твърде либерална, твърде европейска. Висока, строга и държавническа за него е идеята за православно-културния русизъм. Той вади вода от девет кладенеца, за да докаже, че Русия е задължена не на славянството, а на византизма, който тя е усвоила и допълнила. Този именно дух трябвало да бъде запазен, за да се намесела Русия в „спасяването” на Европа, когато щял бил да удари „страшният и велик час в служба на най-благородните начала на европейския живот”.
Позицията си К. Леонтиев определя като „философска ненавист към формите и духа на най-новия европейски живот”. За него, както за Достоевски и за поета Тютчев, от първостепенна важност за спасяването на Руската империя е завладяването на Цариград. „Помня – пише той за Достоевски, повтарящ по време на руско-турската война от 1877-1878 г., че нейната крайна цел трябва да бъде завземането на Цариград – онова наслаждение, което изпитвах, четейки в 70-те години неговия „Дневник на писателя”, особено по време на борбата на християните против Турция и по време на нашата война с нея. Неговият патриотизъм, толкова искрен и умен; неговото монархическо чувство; неговите религиозни стремежи, невинаги правилни и ясни, да кажем, но винаги дълбоки и силни; този на места толкова мил хумор... Той дори тогава /курсив на К. Леонтиев/ предсказа, че българите ще проявят неблагодарност към нас. Предсказвах това и аз, да речем, в същото време; но аз все пак бях живял в Турция десет години и видях /курсив – К. Л./ какво представляват /курсив – К. Л./ българите! За мен не беше трудно да предскажа. Но той, без да напуска Петербург, говореше това във времето на всеобщо увлечение по славяните и се явяваше, по този начин, истински прозорливец!”(6)
Успоредно с превземането на Цариград, Русия трябвало да развие своя собствена, оригинална „славяно-азиатска цивилизация”. В привиждащата им се смърт на Запада и той, и Достоевски, и Данилевски виждат шанса на Русия да създаде „нова велика и самобитна цивилизация”. Достоевски и Леонтиев биват представяни като истински християни, за автора на „Братя Карамазови” дори се твърди, че бил един от най-големите хуманисти. Тук няма да повторя неща, които съм писала вече за него. Ще отбележа само, че и при двамата християнството има малко общо с проповедта на Иисус Христос, с ненасилието и любовта, с прошката и милостта. Християнството в разбиранията на Леонтиев издига в култ силата, но не в духовен, метафизичен смисъл, а в пряк. То диша агресия, замайва главата като самогон, получен в мрачните крестянски землянки, мирише на изпарения от преизподнята.
Тази православно-азиатска цивилизация звучи ли познато на днешните поколения? Ето, в далечните месианистични бълнувания на великоруските писатели и философи са
корените на днешните идеологически ориентири на Руската федерация
Според Леонтиев национално-освободителните движения през XIX век на гърци, българи и сърби дават „вредни плодове”: „Движението на съвременния политически национализъм не е нищо друго, освен видоизменено само в средствата си разпространение на космополитната демократизация”. Способен на удивителна изврътливост на ума, този апологет на крепостното право определя набиращите мощ национално-освободителни борби на подчинените от Османската империя и от Русия народи като „космополитни”, заличаващи националната им самобитност и култура. Тези свои твърдения той обосновава в книгата си „Изтокът, Русия и славянството” и в по-късната си статия „Националната политика като оръдие на световната революция” /1888/.
Той се възмущава от избора на гърците да вървят по стъпките на европейските държави, от приетия от тях еднокамарен парламент, какъвто по-късно приемат и сърби, и българи. Православието било в упадък, особено в Атина гърците били изпаднали в общоевропейската рационалистическа пошлост. Само за фанариотите запазва някакви симпатии, защото те били по-изящни, по-умни в обществото от атиняните. Шанс за великоруските планове той вижда в това, че благодарение на турското владичество, както и на „спасителната дивота и грубост на селското и планинско население”, били съхранени старите форми на живот. Нещо повече – под властта на султана всичко процъфтявало, защото било в състояние на вид замразяване. Не, няма грешка. Тъй като европейското влияние според него се усещало силно вече и в Руската империя, той препоръчва тя да бъде замразена, за да се спре нейното гниене! Обединена Италия и обединените германски княжества, отърсени вече от изостаналостта си, получили политическа независимост, развиващи ускорено промишленост и изграждащи железници, за Леонтиев са пример за всеобщ упадък. Те вървели към гибел. Колкото по-раздробен е един народ, толкова по-високо стои той в културно отношение, смята черносотненецът Леонтиев.
За да разберем характера на неговата философия, на историческите му възгледи и на практическата политика, която чертае за Руската империя в многобройните си статии, може донякъде да ни помогне чисто лексикалният анализ на неговите писания. Особено обичани от Леонтиев думи са „деспотизъм”, „дисциплина”, „сурови вериги”, „желязна ръкавица”, „ограничения”. Такава трябва да бъде идеалната държава. А ненавижданата от дребния селски дворянин дума е „свобода”. Като ругателни думи в текстовете му са употребени думите „конституция”, „грамотност”, „права”, „наука”, „промишленост”, „образование”. Всичко това той отрича и злостно клейми. Както казах, съвършената форма на държавно и обществено битие според Леонтиев е византизмът – идеал за структурата, организацията, йерархията, разслоението, задължителното неравенство при всеобща свързаност и съподчиненост на съставните разнородни части. Той е дълбоко възмутен от повтарящата се присъда на историята: всичко, което се противопоставя на политическото движение на племената към освобождение, обединение, държавна независимост – всички спирачки пред този процес били победени, унижени, отслабени. Боли го за победената Австрия – „Австрия католическа, монархическа, самодържавна, аристократическа, анти-национална, чисто държавна”.
В освободена България го „огорчила” и „оскърбила” световно-европейската пошлост, която се била възцарила веднага след руско-турската война от 1877-1878 година. Той изпитва „дълбоко отвращение към прозаичната форма на съвременна Европа”. В сатанински разпаления му мозък се мержелеят границите на една деспотична, дисциплинирана, управлявана с желязна ръка империя, простираща се от Балканския полуостров, Босфора, Мала Азия, Северна и Централна Азия, Тибет до Далечния Изток, където „избраният народ” са великорусите, творци на единствено „здравото” и „жизнеспособното” – „нашето руско православие и нашето руско самодържавие”. Ето къде са изворите на бленувания от одиозния руски политик Владимир Жириновски „последен скок на юг” – при топлите морета, където руските солдати щели да служат по къси гащета, а с леки калашници в ръце и точна стрелба щели да въвеждат ред при преселването на коренните местни народи на север, в Далечния Сибир, за да освободят жизнено пространство за руснаците.
Уместно е тук да се отбележи също, че разбирането на Ленин и Сталин за човека като „колело и винт” в държавната машина, е формулирано от Леонтиев. Сталин нарича жителите на управлявания от него Съветски съюз „винтчета от великия държавен механизъм”. Това сравнение се оказва устойчив образ, широко използван по време на културната революция в Китай. С голяма доза убеденост можем да твърдим, че комунистическият тоталитаризъм, наложен на Източна Европа от СССР, е проява именно на „рускостта” и негова основа е не толкова и не само криво изтълкуваният /по Ленински/ марксизъм, че комунизмът може да победи в една изостанала полуфеодална държава, а идеологията на панславизма, на руските най-мракобесни славянофили и противници на цивилизацията и на Европа. Особено ненавистна за тях е буржоазията. Впрочем, точно такава неистова омраза към тази класа изпитва и болшевишкият вожд Ленин. Вкупом с нея Леонтиев ненавижда и европейския пролетариат, тъй като дори парижкият комунар мечтаел да стане буржоа, а не да върне легитимната монархия. Той се отвращава от доволството и спокойния комфортен живот на буржоата, на тъй наречния среден човек.
Разсъжденията си за държавното устройство, за социалния живот, за науката, техниката, религията, изкуството, философията Константин Леонтиев гради върху извлечена от биологията триада. В живота на растенията се наблюдават три етапа: 1. Семе, зародиш; 2. Цъфтяща сложност; 3. Увяхване, стремеж към първичната простота. Според него етапът на „семе, зародиш” е сходен с третия етап, предхождащ смъртта – на все по-голямо сливане с околната среда, на потапяне в нея. Слагайки знак на равенство между биологичния организъм и социалната структура, Леонтиев определя етапа на цъфтяща сложност като връх на развитието. За него цветущата държава е съставена от различни племена, от много съсловия с неравни икономически и политически права, строга йерархия, невъзможност да се премине от един съсловен кръг в друг. Общата идея, която обединява разнородните части, е
Религията
Това обяснява и злостта, омразата, изпитвани и демонстрирани от него към борещите се за религиозна и духовна независимост българи. В неговите очи те са изначални врагове, тъй като поради изтреблението на болярството и изравняването на разликите между съсловията по време на османското владичество, наричаните от този руски Торквемада южни християни са се демократизирали и заедно с бавно реформиращата се Турция се обуржоазяват бързо и много успешно. Той съветва в бъдеще вместо да се търси със западните и с южните славяни равноправен съюз, за какъвто ратуват най-първите, романтични славянофили, те да бъдат подчинени и държани на почтително разстояние заради тяхното поевропейчване, заради отстъплението им от византийско-гръцкото православие. С други думи – да бъдат натикани в най-отдалечената периферия на бъдещата победоносна Руска империя, за да не развращават ядрото.
Като пример за „цъфтяща сложност” Леонтиев дава Франция по времето на краля-слънце Луи XIV. Нейният упадък започва през първата половина на XVIII век. Разлагането, гниенето, както се изразява той, на романо-германския свят започва с епохата на Реформацията, а пълното „изгниване” настъпва с протестантизма. „Цъфтящата сложност” на Русия вижда от края на XVII век, която била все още запазена, въпреки че империята била попаднала в сферата на влияние на европейската цивилизация – цивилизация, изживяваща своя предсмъртен период на гниене и разпад.
Впрочем, идеята на Леонтиев за трите етапа в развитието на всяка нация, беше развита в съветско време от Лев Гумильов, а разбиранията му за гниенето на Запада и обречеността на парламентаризма бяха повтаряни десетилетия с неподражаем патос от болшевишките идеолози. Леонтиев определя живота на една държава на 1000-1200 години. Гумильов ѝ отпусна още един век живот, може би защото България по него време беше вече 1300-годишна, а все още съществуваше върху картата на Европа, независимо от принадлежността си към съветския блок.
Еднакво ненавиждащ както парламентарната република, така и съществуващия тогава само на теория комунизъм, Леонтиев е
мрачен рицар на руското самодържавие, на Инквизицията
Анахроничен рицар на онова догматично православие, за което парната машина, електричеството и телефонът са дяволски изобретения и водят до уравниловка и до упадък на човечеството. Най-противна му е правовата държава, по-противна и от все още теоретичните бълнувания на марксистите. В ушите му идеята за изграждане на единна Европа звучи като реквием за човечеството, за „Все-Европа”, както я нарича. За него е противоестествено създаването на една републиканска федерация в Европа, защото /нека да запомним това!/ „няма кой да завоюва отслабения и свръхмяра демократизиран съсед”! Абсурдните и крайно консервативни възгледи на Леонтиев му пречат да приеме без резерви дори Достоевски, когото упреква в проповядване на „космополитна любов”, чийто носител е руският мужик, а предназначението му е да наложи тази „любов” на всички останали, на цялото човечество. Това, според него, е принизяване, приземяване на руснаците, дори в чисто религиозно отношение. „Руският национално-културен идеал” трябвало да е драматично-сложното сурово християнство. „Скъп е не вечният мир на земята – пише Леонтиев, – а искреното примирение след страстна борба и дълбок отдих в мъжествено очакване на нови препятствия и нови опасности, закаляващи нашия дух.”
За съжаление отглас от анахроничните идеи на Константин Леонтиев, както и буквално пренесени от неговите статии и книги, можем да срещнем и днес сред част от руския елит, който не може да преглътне разпадането на болшевишката империя. А това трябва да държи будно съзнанието на европееца, за да не бъде взривен неговият дом тогава, когато най-малко очаква...
Бележки:
1.Тончо Жечев. Българският Великден или страстите български. Изд. „Народна младеж”, С., 1976, с. 17.
2. Пак там, с. 156
3. Торквемада /ок. 1420-1498/ – от 80-те години на XV век велик инквизитор на Испания
4. Жозеф дьо Местр /1753-1821/ – граф, френски публицист, религиозен философ, идеолог на клерикално-монархическото движение
5. http://www.pravoslavie.ru/57674.html
6. Константин Леонтьев. Избранное. Москва, 1993, с. 302-303.