Изборите с предизвестен край винаги са ме озадачавали. Дори само поради обстоятелството, че се провеждат. И избиратели, и избраници знаят отнапред как точно ще завърши вотът – и въпреки това тръгват на тази ненужна битка. От което пък следва, че изборите са не избори, а мимикрия – на практика те не избират, а следват нечии спуснати свише решения. Вместо да се избираме по този цирков начин, по-добре е да се назначаваме – по-откровено е и по-евтино ще ни излезе. Но какво да се прави – явно и елит, и електорат имат потребност от това театралничене – като нямаме избори, поне пародия на избори можем да си спретнем. Пародия, от която се нуждаят с еднаква потребност и най-изпечените демагози по върховете, и най-най-лековерните гласоподаватели в подножието. Тъкмо затова театралниченето е и мандат след мандат отново и отново на дневен ред.
На хората от моето поколение подобни (лъже)избори са до болка познати – дори да не сме участвали (а бяхме длъжни, задължени по административен път да участваме), ние бяхме неволни свидетели на този маскарад. Подобни избори са присъщи в една или друга степен на всички тоталитарни и на всички авторитарни общества.
Както това става в днешна Русия, да речем. Беседвайки в хода на предизборната си кампания, чийто изход още отсега е ясен като ден, с представители на българското малцинство от Бесарабийския регион, днешният и бъдещ (със сигурност и бъдещ!) руски президент съвсем сериозно отговаря на въпрос, който сам си поставя:
„Какво щях да направя, ако аз управлявах България?”
Оказва се, че ако оглави държавата ни, Путин ще стори истински чудеса. Които ще започнат не просто и само с увеличаване, а направо с удвояване на пенсиите. Няма що: силно начало. Интервюираният обяснява дори как, с какви пари ще го направи: от пътните такси, които ще въведе по магистралите, от златото, което, видите ли, дебне спотаено в земните ни недра и само чака да бъде извадено на бял свят и оползотворено в интерес на социално слабите, и чрез приходите от черноморските ни плажове. С всички тези постъпления предприемчивият Путин не само ще удвои мизерните ни пенсии, а ще задели средства и за други социални цели – имаме президентската му дума. България според шефа на Кремъл е пълна с природни богатства, но изнемогва, защото ден след ден е методично грабена от крадливите ни и алчни държавници и политици. След тези си сензационни разкрития Путин добавя, че цели 600 хиляди руски граждани са си закупили жилища по родното Черноморие, а, вместо да ги посрещнем с отворени обятия, както се посрещат освободители и добротворци, ние, неблагодарните им домакини, ги интерпретираме
като заплаха
Добронамерените на пръв поглед съвети на Путин за преуспяване на страната ни на втори поглед звучат вече арогантно. Преди всичко защото не е подобаващо той да говори какво би направил, ако управляваше България. Той, слава Богу, не я управлява – управлявали са я, при това с железен юмрук, само негови кагебистки предшественици. Зад словата на Путин наднича носталгична тъга по тези отминали времена, в които страната ни беше неделима част от зловещата Съветска империя. А след като е така, подобни намеци мен като българин ме безпокоят. Отношението на господаря на Кремъл е, меко казано, нецивилизовано. Можете ли да си представите един Тръмп, който има своите основателни резерви към политиката на европейските си партньори, да заяви: „Ако аз управлявах Германия”, щях да направя това и това? Ако си позволи подобна наглост, той едва ли ще остане президент на Съединените щати. Като български гражданин аз не искам да зная какво би направил руският президент, ако управляваше родината ми – не искам и да си го помислям дори. За мен
Путин е проклятие
не само за Русия, а и за целия цивилизован свят, към който, както се надявам, принадлежим от четвърт век насам и ние. Няма защо да си представям управник с имперската арогантност на Путин като мой управник. Като гледам какви ги твори и насътворява в собствената си страна, не изпитвам, съвсем не изпитвам подобна потребност.
Че управниците ни не са цвете, ние си го знаем още от Алеко – далеч преди безобразията на комунизма и корупционните практики на демокрацията. Но това си е наша, българска работа и няма защо Путин да ни предупреждава, пази и опазва. Да предупреждава и пази олигарсите, с които е плътно обкръжен – себе си от себе си да предупреждава и опазва. Неговите милиарди едва ли са натрупани от плажни такси – по-скоро от крупни корпоративни престъпления са натрупани. Защото едно е ясно: колкото и сребролюбиви и властолюбиви да са нашите държавници, Путин не им отстъпва нито в едното, нито в другото – надхвърля ги: и в едното, и в другото. И в още нещо ги надхвърля – в недемократичността, в комунистическия си манталитет. Така че аз не искам дори само да си представя какво би направил Путин, ако управляваше България – на мен ми стига, че си го представя той!
За мой ужас обаче си го представя не само той – и многобройните му храненици на Балканите си го представят. Във вихъра на възмущението си аз неусетно започнах да търся родни, български апологети на Путин. И ги открих начаса в ролята на
адвокати на дявола
На кого от нашите политици и държавници ви прилича Путин? На мен лично ми заприлича на протежето си Корнелия Нинова, на протежето си Първанов и най-вече на храненика си Волен Сидеров. И той обещаваше от трибуната на Народното ни събрание пенсии от по хиляда лева, и той обещаваше да ги финансира чрез неоткритото злато в родните ни недра. Обещаваше обаче само докато беше в опозиция – след като възседна властта, когато всички очакваха да запретне ръкави да реализира красивите си обещания, той ги погреба в архива. Общото между атакиста и кремълския му ментор е популизмът. И деспотизмът е общото между двамата. Деспотизъм, който е при единият осъществен, а при другия – неосъществен. Осъществен е при кремълския гуро, докато при фашизирания му и комунизиран български последовател е неосъществен. Все още.
Популизмът е предан спътник на политиката – присъщ е и на най-цивилизованите общества. Демокрацията не е панацея срещу популизма, но е негов надежден регулатор. А това съвсем не е малко. Защото популизмът не е по дефиниция зло – той може дори да обслужва обществения интерес. Както може да обслужва и деспотизма на един или друг деспот като Сталин, Хитлер или Георги Димитров и неговите наследници. Но сега аз няма да задълбавам в темата – обещавам да го направя тези дни в един отделен текст. В момента искам само да отбележа колко близки, колко сродени са социално и психологически, колко съвместими са родният слугинаж на Кремъл и едноличният задграничен деспот, който го финансира и стопанисва. Финансирането е щедро – тъкмо затова и стопанисването е пълно. Ако милиардите на Путин бяха събирани, трупани и натрупвани не от тъмни сделки и далавери, а от плажни и магистрални такси, и милионите на подхранваните от него български партии и партийки никакви нямаше да ги има. А сега ги има. Ще ги има, доколкото изборите в Русия са предрешени, и в близко, и в далечно бъдеще. За радост на онези руски и родни манипулатори, които владеят до съвършенство тънкото изкуство да превръщат политиката в пари и парите в политика. И за наша обща нерадост.