На 21 август 1968 г. управляващите в България комунисти извършват един недостоен и опозорил държавата ни акт – принуждават българската армия да вземе участие във военна агресия срещу Чехословакия. На 20 август правителството приема секретно постановление, което гласи: „Народна република България да участва с въоръжени сили съвместно със Съветския съюз и другите страни от Варшавския договор в оказването помощ на чехословашкия народ в борбата му срещу контрареволюцията.“ Така агресията е наречена „помощ”. Твърдението за „чехословашки народ” е доказателство за комунистическото тъпоумие, а "борба срещу контрареволюцията" е всъщност опит Чехословакия да продължи да плува редом със съветската гемия. А че СССР е продънена отвсякъде гемия стана ясно само 23 години по-късно – нищо време за историята. Впрочем, още навремето големия български писател Георги Марков развенча мита за „контрареволюцията”. И обясни как стоят нещата. Ето как:
„В Чехословакия нямаше и не можеше да има никаква контрареволюция, защото тя беше извършена преди много години в Съветския съюз, защото тая контрареволюция изврати идеали и принципи, за да доведе до най-антихуманната и безправна обществено-политическа структура, позната в съвременната история.”
Нашите северни съседи, румънците, прави им чест,
отказват да се водят по руски и български акъл
Те показват това и днес. Нещо повече – Румъния остро осъжда интервенцията. И отново ще цитирам Георги Марков, който през 1974 г. пише:
„Най-голямото нещастие на комунистическата партия е, че тя е противопоставена на човека, ... тя се отнася към човека като към враг. Комунистическата партия от съветски тип върна еволюцията на обществените отношения в България, Чехословакия и другите страни отвъд средните векове.”
Година по-рано писателят Вацлав Хавел – бъдещ чешки президент, пише в знаменитото си отворено писмо до чехословашкия президент Густав Хусак:
„Рядко една обществена система е предлагала такова широко поле за безпринципните и безгръбначни хора, готови да вършат всичко в тяхната борба за власт и лични печалби, на родените лакеи, готови на всяко унижение и стремящи се по всяко време да пожертват близките си и своето собствено достойнство, за да се подмазват на тези, които държат властта.“
Съветската система, приета безрезервно от нашите комунисти, бе точно това – формиране на „безпринципни и безгръбначни хора”, „готови на всяко унижение”, „за да се подмазват на тези, които държат властта”. Останките от тази система са живи в България и до днес. Като народен представител в 7-то Велико народно събрание предложих да се приеме следната Декларация:
„Представителите на българския народ във Великото народно събрание осъждат агресията на армиите на Варшавския договор в Чехословакия през месец август 1968 г....и изразяват своето възмущение от участието на български войски в тази агресия. Нека тази наша декларация се възприема като извинение и акт на възстановяване на историческата справедливост”.
Но в Комисията по външна политика текстът бе редактиран. „Агресията” бе заменена с „намеса”. Стана ми ясно, че
няма да е лек българският път към демокрация
Защото ще бъде направен опит да се „побългари” демокрацията, да стане тя по мярката на излезлите от шинела на Държавна сигурност и от партийните клубове на БКП. А си спомних за тази „декларация”, защото след нейното „изглаждане” и „смекчаване”, комунистите си подпалиха Партийния дом, а веднага след тях и съветските комунисти си изгориха Съветския съюз. Бяха решили да изиграят театър, да се маскират като демократи. Дейността на КПСС бе прекратена, кадрите ѝ се прехвърлиха в нови партии, а у нас БКП смени името си, а комунистите постъпиха като съветските – свиха гнездо в други партии. Резултатът бе „перестройка” осъществена от тарикати, които разчитаха и в Русия, и у нас, на прост народ, който да им се върже на театрото. И е факт, че част от народа – български и руски, се върза. Но не е проста работа да се заличат комунистическите престъпления. Само с разпадане на СССР и с изгаряне на Партийния дом на БКП това не става. Впрочем у нас тази партия е обявена със закон за престъпна организация, а мръсните ѝ дела са описани в същия закона като престъпни.
На 5 януари 1968 г. за първи секратар на комунистическата партия на Чехословакия е избран словакът Александър Дубчек. Наричат го „реформатор”, защото настоява „социализма в Чехословакия да има „човешко лице”. А това ще рече свобода на изразяването, на медиите, политически плурализъм, свободно пътуване на гражданите в чужбина, децентрализация на властта, икономическа реформа целяща въвеждане на пазарни механизми в „плановото” социалистическо стопанство. Така започва „Пражката пролет” – глас за свобода в затвора на комунизма.
Кой може да бъде срещу „човешкото лице” на една държава?
Първи реагират от ръководството на КПСС. Болшевиките винаги са мразили нормалните хора и държави. Те традиционно ненавиждат свободата и демокрацията. Познаваме ги по това, че умират да си имат вожд, да си изградят култ към него, а който не се води по техния акъл – утрепват го и продължават нататък. За тях идеята за „социализъм с човешко лице” е „вражеска идея”. Лицето на комунистическото общество трябва да е зверско, нечовешко, гадно. И то наистина бе такова. Дори физиономиите на българските комунистически партийни ръководители в ония години бяха придобили „социалистическо” изражение.
Съветските комунисти управляваха огромна територия с несметни природни богатства, но за 70 години залудо блъскане и градеж на „социализъм”, не можаха да достигнат стандарта на живот поне на една западна държава – без значение коя. За САЩ да не говорим. От САЩ комунистите и техните политически отрочета, и досега имат неизлечим комплекс. За какво говори това? Говори за архинекадърност. Говори за сбъркан чип. Проблемът е, че комунистите харесваха точно собствената си некадърност. И когато някой им я посочваше, те се нахвърляха върху него със злоба и дива агресия. Убиваха, репресираха, измъчваха, депортираха. Искаха да компенсират некадърността си с политически диктат. А най-близък до московските болшевики по празнота в кратуната бе нашият правешки каскет.
На 14 и 15 юли 1968 г. във Варшава комунистическите лидери на СССР, НРБ, ГДР, ПНР и УНР осъждат политическата линия на чехословашката компартия и изпращат предупредително писмо до ръководството ѝ, което отказва да присъства на срещата. Леонид Брежнев говори за колективна отговорност на социалистическите страни за съдбата на социализма във всяка една от тях. Речта му, както всички комунистически речи, е пример за простотия. Но го надминава в този ден единствено Тодор Живков, който
пръв предлага да се действа с военна сила,
защото „без нашата решителна подкрепа здравите сили в страната трудно ще се организират… те трябва да почувстват подкрепата на нашите въоръжени сили, помощта на Варшавския договор“.
На 28 юли в София е открит Световен фестивал на младежта и студентите.
Чехословашката делегация скандира името на Александър Дубчек, а български граждани и чуждестранни участници във фестивала, я аплодират възторжено. Желанието да се запази зверското лице на социализма е потвърдено на 3 август, когато в Братислава комунистическите лидери на СССР, НРБ, Унгария, ГДР и Полша разговарят с чехословашкото ръководство. Тогава те приемат декларация, в която определят „основните и неприкосновени принципи” на съветския блок: съветски модел на социализъм, ръководна роля на комунистическата партия, планова икономика, демократичен централизъм в партията и държавата, единна външна политика. Това са същите принципи и политики, които тия ненагледни образи със зверско лице в края на 80-те години и изправени пред тоталната катастрофа, сами решиха, че трябва да „преустроят”. Живков дори се изцепи,че „социализмът е едно недоносче“. Недоносче, но със „зверско лице“.
В нощта на 20 срещу 21 август 1968 г. половинмилионна военна групировка (първи ешелон 250 000) и 5000 танка, нахлува в Чехословакия. Българският 12-и мотострелкови полк е включен в състава на съветската 38-а общовойскова армия от Прикарпатския фронт, а 22-и мотострелкови полк е подчинен на 20-а общовойскова армия (от Групата съветски войски в ГДР) в състава на Централния фронт. Към 26 август окупационните сили наброяват 27 дивизии, от които 12 танкови, 13 мотострелкови и 2 десантни, както и една съветска авиационна армия.
В Прага през нощта агресорите извършват въздушен десант
От ГДР в Чехословакия навлизат съветски и източногермански войски. От Полша настъпват съветски и полски войски. От Унгария – съветски дивизии и една унгарска дивизия. От изток настъпват съветски войски и български войски. В полунощ съветски специални части осъществяват десант на летище Ружине и в 03.00 ч. агресорите задържат Александър Дубчек, министър-председателят Олдржих Черник, председателят на парламента Йозеф Смърковски, ръководителят на Националния фронт Франтишек Кригел и Йозеф Шпачек. В 4.05 ч. и българският мотострелкови полк нахлува в Чехословакия. Рано сутринта в Кошице съветско-българската колона се натъква на барикади и на съпротивата на гражданите, които се опитват да смъкнат агресорите от бойните машини, чупят стъклата и вратите им, кършат антените на радиостанциите. Окупаторите стрелят по гражданите и убиват 7 души, а много са ранени. В 14,30 ч. полкът пристига в град Рожнява. Населението е излязло по улиците и блокира движението на колоната. Танкова рота и бронетранспортьори са изведени в челото на колоната, за да пробият път. Естествено тази мръсна работа руснаците нареждат да я свършат българите. С интензивен огън и голяма скорост колоната преминава през града. Има убити и ранени.
В Прага на Староградския и на Вацлавския площади, продължава съпротивата на гражданите срещу съветските войски. Руснаците обстрелват с танкове околните сгради и Националния музей. При сградата на Пражкото радио се води най-ожесточената битка на този ден. Барикадиралите се служители на радиото непрекъснато предават съобщението за незаконното нахлуване на агресорите ….Съветските войски превземат сградата на радиото и напълно унищожават оборудването. 14 души са убити. Националните радио и телевизия продължават да излъчват от нелегални студия, а в Чехословакия няколко седмици работят 12 нелегални радиостанции, които информират за окупацията и излъчват призиви към войниците и офицерите от окупационните сили на руски, български, унгарски и полски език да не участват в позорното дело. Съветската инвазия предизвика вълна от бежанци на Запад. Общият им брой е около 300 000.
На 29 октомври копоите на българската Държавна сигурност задържат трима български студенти – Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев, с обвинение, че са писали и разпространявали позиви срещу агресията в Чехословакия. Едуард Генов е осъден на 3,5 години затвор, а Димитров и Радев - на по 2 години. И тримата са изключени от Софийския университет. На 2 ноември в Старозагорския затвор поетът Георги Заркин адресира протест до началника на затвора: "От кого освободиха петте варшавски армии Чехословакия? Да! Наистина те я освободиха от Свободата.” На 16 януари 1969 г. на Вацлавския площад в Прага, същият който бе прегазен от съветските танкове, студентът Ян Палах се самозапалва протестирайки срещу примирението срещу окупацията. Погребението му на 25 януари прераства в голяма антисъветска демонстрация. Месец по-късно на същото място се самозапалва и 18-годишният студент Ян Зайц. Българският поет Биньо Иванов изповядва в стихотворението си „Пражки бензин”:
Боже, секретарю, секретарю, боже, какво е партия, защо ме
удрят по главата с нея. Навярно е тояга някаква...
един потоп напълно частен доживях
да ме треперят с някоя звездичка слънце петолъчно...
Но защо трябва да помним за тези събития отпреди половин век? Трябва да помним, за
де не ни удря отново партията-тояга,
за да не ни трепят тези, които днес си татуират петолъчки на голите тумбаци и кратуни. Защото именно днес режимът в Москва се опитва да повтори събитията от 1968 година. Методите са „хибридни”, но слугите на Кремъл у нас са същите. И целта е същата – Кремъл иска да задържи в своята орбита, в „руския свят”, чужди народи и държави. И винаги се намират политици измекяри, които да обслужат тази агресия. Вярно е, че през 1968 г. Чехословакия бе окупирана и управлението със „зверско лице” бе възстановено, но то не издържа дълго – само до 1989 година. Постепенно идеолозите на „зверското лице” бяха изхвърлени от централна и източна Европа. Дори съставящите някогашния Съветски съюз републики избягаха от Москва. Същевременно опитите на наследниците на „зверското лице” да си върнат загубеното не спират. Нападнаха Грузия и Молдова, откъснаха от тях земя, вероломно нахлуха в Украйна и с дивашкия крясък „Крим е наш!” окупираха чужда земя. Показаха си зверските морди и в Сирия. Ще ги чака ли този път историята 20 години? Но защо трябва да продължат да загиват хора? Над 10 000 загинаха вече в Украйна. Хиляди загинаха и в Сирия. В Украйна руснаците воюват срещу християнски православен народ. В Сирия подкрепят диктатор –убиец на собствения си народ. Спор няма – имат военна сила, имат нефт и газ, имат и своите слуги у нас. Но нямат това, без което не се оцелява дълго в съвременната цивилизация. НЯМАТ ЧОВЕШКО ЛИЦЕ. Агресорите никога не са имали човешко лице.
Поклон пред паметта на загиналите чешки и словашки граждани при агресията срещу тяхната държава през август 1968 година!