С финансовата помощ на управляваното от руските генерали и консерватори Княжество България от 30 декември 1882 г. в Източна Румелия започва да излиза в. „Съединение“, издаван от името на Петър Берковски, и списван от видни членове на русофилската Народна партия. Издаването на в. „Съединение“ става със знанието и под строгите наставления на руския консул в Пловдив. Вестникът проповядва идеята за Съединение на Северна и Южна България, за което трябва да се разчита единствено на помощта на Русия. Стремежът му е да издигне значението на Княжеството като обединително звено за всички българи, тъй като режимът на пълномощията е компрометирал в немалка степен тази идея сред обществеността в Източна Румелия и привържениците й там са вече твърде малко. Сред политическите среди и румелийските либерали е популярна в това време идеята за обединение на Източна Румелия с Македония, резултат от дейността на намиращите се в Пловдив и емигрирали от режима на пълномощията П. Р. Славейков и П. Каравелов. Оставката по-късно на министрите консерватори в Княжеството и съставянето на правителство изцяло на руските генерали довежда до спиране на субсидията за в. „Съединение“. От 31 март 1883 г. той става вече собственост на Н. Краварев и там вече може да се прочете: „Колкото засега, ние сме първи да признаем, че въпросът за съединението не зависи от нашата воля още и в случай на решителни постъпки от наша страна.“ Ангажирана в Средна Азия, Русия вижда в запазването на статуквото на Балканския полуостров най-сигурна гаранция за съхраняване на своите позиции, за което видимо успява да спечели доверието и на управляващите кръгове в Османската империя. Задачата на руското правителство е да следи развитията в Княжество България и Източна Румелия и да съветва за въздържаност факторите, върху които може да въздейства.
В началото на 1883 г. в Пловдив вече започва да излиза в. „Южна България“. Той начева и нова политическа линия. С утвърждаването с помощта на руските генерали Соболев и Каулбарс на режима на пълномощията в Княжеството, вече център на българите става Източна Румелия и от тук трябва да се работи както за национално обединение, така и за възстановяване на суспендираната конституция в Княжеството. Пловдивските либерали установяват близки връзки с главния управител на автономната област княз Алеко Богориди и искат да го противопоставят на княз Александър I Батенберг в Княжеството. Още през есента на 1882 г. – когато са заедно в правителство с руските генерали, - външният министър д-р Георги Вълкович, след отбиване в Пловдив, на път за Цариград, пише на К. Стоилов следното: „Сега е време да привлечем румелийците, иначе ще ги изгубим за сякога. Нека се убедим веднъж за всегда, че ако ние не тръгнем да вървим редовно, румелийците ще предпочетат да си имат Алека.“
През 1883 г. пловдивските либерали явно се дразнят от прекалено голямото доверие, което имат либералски среди в Княжеството към политиката на руските генерали. П. Р. Славейков пристига в София с мисия да ги отклони от сътрудничество с ген. Соболев. Той остро критикува генералското правителство и неговите спекулации с идеята за Съединение. След срещата със Соболев недоволството на пловдивските либерали срещу правителствената политика в Княжеството и явната руска намеса във вътрешните му работи дори се засилва още повече. Точно по това време сред видните консерватори в Княжеството и архиереите
недоволството от генерали нараства
Ала исканото и желано тяхно отзоваване от страната може да се извърши само след одобрението на Петербург, за което князът се нуждае от време.
Още когато в късното лято на 1883 г. започват преговорите между умерените либерали около Др. Цанков и консерваторите, поради недоверието им към ген. Соболев, те намират подкрепа сред пловдивските либерали. През тези месеци в. „Южна България“ упорито критикува духа сред другите либерали в Княжеството за някакво помирение със Соболев. В брошура посветена на разговорите му с руския генерал в София, П.Р. Славейков категорично се изказва за възстановяване на Търновската конституция. Като цяло след март 1883 г. е налице сближение на базата на общо недоверие към руските генерали между непримиримите пловдивски либерали, от една страна, и ония умерени либерали в Княжеството, от друга, които проявяват склонност към компромисен изход от пълномощията чрез отстъпки пред княза и консерваторите. Затова и през следващите месеци в. „Южна България“ от Пловдив, както и работещия в него З. Стоянов, осъждат духа на помирение с ген. Соболев сред част от либералите в Княжеството.
Причина за това е и обстоятелството, че в самата Източна Румелия тече конфликт между главния управител Алеко Богориди и либералите, от една страна, и руските представители в автономната област, до които е близка Народната партия, от друга. Чрез вестниците си в Източна Румелия „Марица“, „Народен глас“ и „Съединение“ русофилската Народна партия атакува Богориди, обвинявайки го в липса на патриотизъм. Един от укорите към него е, че възпрепятства изграждането на руския манастир край Шипка. Освен това, руското правителство произвежда от капитани в майори руските офицери. Правителството на Либералната партия ходатайства през Алеко Богориди до Високата порта и успява като контрамярка да произведе от капитани в майори Райчо Николов, Димитър Филов, Данаил Николаев, Сава Муткуров. Когато изтича договора на руските офицери в източнорумелийската милиция, Богориди отказва да го поднови, тъй като подкрепя израстването на българските офицери. И макар сменилият консула Е.Р. Кребел нов руски консул А.Г. Сорокин да обещава на генерал-губернатора, че ако поднови договора на руските офицери, Петербург няма да се обяви срещу повторното му преназначаване, той остава докрай непреклонен.
През това време обявилите се за „съединисти“ хoра от Народната партия лепват на противниците си етикета „казионни“, поради близостта им с генерал-губернатора Богориди. Те поддържат близки връзки с руското консулство и руските офицери. И тук „Задкулисието“ решава да употреби идеята за Съединение и популярността на Русия за разправа с Богориди и „казионните“. Това издига изведнъж значително влиянието на Народната партия и удря сериозно по авторитета на главния управител и политическите им противници.
Тези действия неслучайно съвпадат с предстоящото изтичане на 31 март 1884 г. на петгодишния мандат на главния управител. В тон със „Задкулисието“ Народната партия обвинява Богориди, че е против Русия и Съединението, без самата тя да има намерение да го осъществява. В същото време в стремеж главния управител да бъде компрометиран и в Цариград чрез турския в. „Хилял“ (Полумесец) към него се отправят обвинения, че умишлено допускал в печата и по митинги да се пропагандира в автономната област идеята за Съединение. Така към лоялността на личността му у султана се посяват съмнения.
В същото време когато при руския генерален консул в Пловдив А.Г. Сорокин пристигат делегации за да го поздравят с пристигането му, той измамно заявява: „За Русия не съществува Източна Румелия, а само България и български народ.“ Доколкото е казано в разгара на съединистката агитация на Народната партия, то предизвиква силен отглас и й дава рамо срещу Богориди.
В първите месеци на 1884 г. цялата автономна област е залята от митинги организирани от русофилската Народна партия и
искащи настойчиво Съединение с Княжество България
Успехът на кампанията е просто зашеметяващ. На 1 април 1884 г. „казионните“ организират митинг в градската градина на Пловдив. Те гласуват резолюция, в която изказват благодарността си на княз Алеко Богориди за петгодишното му губернаторство. Отправя се и молба към великите сили за неговото преназначаване за още пет години. Привърженици на народняците обаче успяват да превземат митинга с възгласи „Долу Алеко паша!“, „Долу Румелия!“, „Да живее Съединението!“, „Да живее Русия!“ и пр. Множеството им се насочва и към руското консулство в Пловдив където започва да скандират „Долу Румелия!“, „Да живее руския цар!“, „Да живее Съединението!“. Консулът Сорокин излиза и напомня, че руският цар мисли за българския народ и ще се постарае да удовлетвори неговото желание.
Разбира се, „Задкулисието“ няма никакво намерение да прави Съединение, а и управляващите среди в Цариград го знаят. Ето защо то внушава в началото на 1884 г. и на правителството на Др. Цанков в София да прояви сдържаност когато начева тази силна агитация за Съединение. Нейната цел е единствено да компрометира Богориди и „казионните“. Знаят го и намиращите се все още в опозиция непримирими либерали около П. Каравелов. Ето защо през март 1884 г. в техния печатен орган „Търновска конституция“ може да се прочете: „Едно е да искаш и да действуваш, а друго е да избираш момент за подобно действуване.“
Кампанията на „Задкулисието“ и русофилската Народна партия в Източна Румелия успява. На 6 май 1884 г. Гаврил Кръстевич става нов генерал-губернатор на автономната област след одобрението и помощта на Русия. За обещаното Съединение е забравено още на другия ден след избора му с възгласа „Не му е времето!“ Нещо повече. Разтурва се доминираното от либерали Областно събрание. На Кръстевич е необходимо мнозинство на Народната партия. Сам руският консул Сорокин отпътува за Цариград за да изходатайства съгласието на Високата порта за разтуряне на областния парламент. В предизборната кампания за нов Народната партия отново постига шеметен успех. Кръстевич не използва и 10-те места, които той назначава за да бъдат някакъв коректив на равновесието и компенсация за безогледната кампания на неговите приятели в полза на невъзнамеряваното никога сериозно Съединение. От собствената си квота той неблагоразумно назначава единствено хора от Народната партия и неутрални. Затова и неслучайно в спомени от 1931 г. лидерът на партията Иван Ст. Гешов също признава тази грешка.
По този начин в началото на 1884 г. „Задкулисието“ държи всички - то пуска Народната партия в Източна Румелия да сваля неугодния му княз Алеко Богориди и взема властта в Източна Румелия с лозунг за Съединението, без да смята да предприема след това каквито и да било стъпки в тази посока. По същия начин, по който в Княжеството допуска предизборна кампания, в която и Цанков, и Каравелов се кълнат в Търновската конституция, прекрасно знаейки, че „Задкулисието“ се застъпва за нейната промяна след като изтече тригодишния срок през 1886 г.
Съединението – последният коз на Батенберг и големият шанс на България
Играта на Задкулисието разбъркват обаче две личности – роденият във Верона аристократ княз Александър I в София и роденият в Медвен З. Стоянов в Пловдив. Те, разбира се, не биха успели без силата и на общественото мнение на север и юг от Балкана, което е за Съединение. Съгласуваността между тях няма как да бъде документирана. Но внимателното вглеждане в случващото се показва недвусмислено, че тук някъде е пробит сценарият на всесилното през последните години „Задкулисие“, което държи цялата политическа класа в Княжеството и Източна Румелия. Съмнение в тази посока изказват още тогава, преди и непосредствено след Съединението, и редица съвременници. Осъзнал в края на 1884 г., че още от една година на практика „Задкулисието“ е решило неговата съдба, князът вижда в идеята за Съединение единствения си шанс за политическо оцеляване на престола в София.
В края на 1884 г. в Княжеството пламва силно обществено движение в полза на поробените братя в Македония. Провеждат се в много градове митинги. В края на декември в София възниква дружество наречено „Македонски глас“. И в Пловдив в началото на 1885 г. се създава комитет наречен „Македонско дружество“. Областното правителство на Г. Кръстевич обаче успява да постави свои хора в него и да го ориентира към благотворителна дейност.
Ето защо на 10 февруари 1885 г. в къщата на Иван Андонов в Пловдив на тайно събрание се създава комитет, в който влизат З. Стоянов – председател, Ив. Андонов – секретар, Тодор Гатев – касиер, а членове Петър Зографски, Тома Карайовев, учител, Спас Турчев, бивш революционер от Априлското въстание, поручик Ганьо Атанасов, пловдивски военен прокурор, Иван Стоянович от Стара Загора, секретар в дирекция на правосъдието, Спиро Костов, родом от Велес, доброволец от Сръбско-турсклата война. Първоначално организацията се подвизава с имената „Македонски комитет“, „Българо-македонски революционерен комитет“, „Тайний революционен комитет“, „Таен централен българо-македонски комитет“, „Тайний революционен македонский комитет“. Спиро Костов урежда после привличането в работата на комитета на Андрей Ляпчев, Пере Тошев, Христо Татарчев и Петър Кушев, всички от Македония и ученици в Пловдивската гимназия. През април вече организацията е наречена „Български таен централен революционен комитет“ (БТЦРК).
БТЦРК поддържа още връзки с активистите на македонските дружества в Княжеството Димитър Ризов, кап. Коста Паница, Димитър Петков и др. Близки са контактите му и с опозиционната вече Либерална партия в областта и нейните лидери д-р Г. Странски, Д. Тончев, Г. Бенев, Ан. Каблешков. Органът на бившите „казионни“ в. „Южна България“ също подкрепя линията на БТЦРК. Активни опозиционни дейци от либералите вземат участие в акциите на комитета през тези месеци.
Доколкото правителството на Народната партия в Източна Румелия държи на оставането на руските инструктури офицери в източнорумелийската милиция, тя също настройва срещу себе си през пролетта на 1885 г. българските офицери майор Райчо Николов, майор Димитър Филов, майор Данаил Николаев, майор Сава Муткуров, майор Любомски, поручик Ганю Атанасов. Постепенно военните се поставят в услуга на комитета и работят сред офицерите за Съединението.
На 28 май 1885 г. Захари Стоянов и Тодор Гатев започват издаването на в. „Борба“. Немалко съвременници и тогава и по-сетне логично предполагат, че средствата за издаването на вестника идват от княжеския дворец в София и лично от княз Александър I. И наистина, в изданието списвано от едновремешния автор на брошурата „Искендер бег“ прави силно впечатление позитивния тон към княза, когото още през април опълченските дружества в Източна Румелия избират за свой патрон. При опеката на „Задкулисието“ през руското дипломатическо агентство в София и руското консулство в Пловдив, не може да не направи впечатление, че в програмата на новия вестник се изтъква как ще се бори за „истинската свобода и независимост на тая страна“. Изданието припомня как управляващите и Гаврил Кръстевич са дошли на власт в Източна Румелия именно с идеята за Съединение, но са излъгали избирателите. Припомня и как са обявили преди месеци политическите си противници, които защитават Ал. Богориди за турци и врагове на Русия. Напомня им, че „с огън и барут не бива шега“. „Борба“ се изказва открито против намесата на руската дипломация в българските работи. И макар З. Стоянов да пише, че след като българите направят Съединението Русия ще го подкрепи, а другите европейски държави ще се примирят, това не значи, че не си дава сметка за политическите рискове.
В Княжеството пък пропагандата се води от „Македонский глас“, който през юли 1885 г. препечатва всички статии на З. Стоянов „Трябва ли да съществува Румелия?“
Когато започват агитации за помощ за „поробените братя в Македония“, веднага по заповед на руския посланик в Цариград Ал.И.Нелидов руското консулство в Пловдив открито излиза със съобщение във вестниците, че тези прояви не са приятни на руското правителство и то ги осъжда. За да подкрепи все по-спадащия авторитет на властите в Пловдив, които са обещавали Съединение, а сега по волята на „Задкулисието“ му се противопоставят, руският консул Сорокин обикаля през март 1885 г. различни градове на областта и открито призовава населението към сдържаност и благоразумие. Вестниците „Марица“ и „Народен глас“ непрекъснато се позовават на позицията на Русия за ненавременност на всякакви действия по посока на Съединението. Всъщност, някъде през пролетта, преди Сорокин да замине в отпуск за Петербург, лидерите на русофилската Народна партия се оплакват задето губят много от агитацията за Съединение и от лепнатото им прозвище „лъжесъединисти“. Сорокин обаче остава твърд, че Съединението е международен въпрос, и трябва да се подготви по дипломатически път.
Тази воля на „Задкулисието“ да не се действа непосредствено за Съединение, неговите непрестанни предупреждения, са известни и в София. Ето защо отразяващият мнението на правителството на П. Каравелов в. „Търновска конституция“ през лятото на 1885 г. е категоричен: „Не че не искаме съединението било на Тракия, било на Македония; но не искамe пък да скандалим себе си и да компрометирами бъдещето си с детински подвиги.“ Чрез Иван Славейков сам Каравелов предава на члена на комитета Иван Стоянович: „Съобщи им на тези в Пловдив да си налягат парцалите. Аз в скандали не желая да участвам.“ Ала точно тези „детински подвиги“ са възможни доколкото картбланш за тях е даден от княз Александър. А те му остават като единствен шанс в борбата срещу вече жертвалото го „Задкулисие“ в Петербург и в София.
Неслучайно, за разлика от П. Каравелов, князът не се противопоставя на подготовката на Съединението и дори, доколкото му е възможно, се заема с изключително трудната задача по външната му подготовка. През юни 1885 г. в Източна Румелия пристига неговия секретар Ал. Головин, който иска отблизо да се запознае с делата на пловдивския комитет. Той присъства после и на тържествата на Бузлуджа, за които споделя, че ентусиазмът им е надминал всички негови очаквания. През юли 1885 г. князът посещава Лондон за да присъства на сватбата на брат си Хенрих с дъщерята на английската кралица. От разговорите с британски държавници той все пак успява да долови, че
Англия не би имала нищо против едно Съединение,
от което няма да се ползва Русия. На връщане от британската столица младият княз се отбива във Виена където е приет от външния министър на Австро-Унгария граф Густав Калноки и императора Франц Йосиф. Връщайки се Батенберг съобщава тези новини на К. Стоилов, който ги споделя с Гр. Начович.
През втората половина на август князът отново посещава Австро-Унгария, поканен да присъства на военните маневри в Пилзен. На 20 август, във Францесбад, той има среща с руския външен министър Н. Гирс. Предупреден е от него съвсем открито, че Русия е за запазване на статуквото на Балканите. Принуден е да увери главата на руската дипломация, че България няма да прави опит за Съединение без съгласието на Петербург. Остава да се действа единствено на собствен риск, изцяло пренебрегвайки волята на „Задкулисието“. Надеждата е единствено за промяна на позицията в руската столица пред свършените факти или пък за подкрепа от Лондон или Виена.
На 25 юли 1885 г. в дейността пловдивския комитет се включват Димитър Ризов и капитан Коста Паница, които влизат в състава на новия ЦК. На 14 август на заседание на комитета решават да изпратят майор Сава Муткуров и Д. Ризов при княза. Пълномощното на двамата е подписано лично от З. Стоянов. На 30 август Д. Ризов и майор С. Муткуров се срещат с княз Александър в Шумен и му съобщават за решението на комитета в Пловдив Съединението да се обяви на 15 септември. В конфликт с руския император и поставен под силния огън на русофилската цанковистка опозиция в Княжеството, видял че „Задкулисието“ е решило съдбата му, Александър се поставя окончателно в услуга на пловдивския комитет и съобщава вече на премиера Каравелов за водения разговор. Същият ден повишава 79 български офицери в чин капитан и прави 5 руски офицери майори. На 31 август заминава за Варна.
Събитията обаче се развиват по-бързо от предвиденото. В навечерието на Съединението, на 5 септември, хората на Народната партия, директорите и Иван Ст. Гешов усещат настроенията и неудържимостта на ситуацията. Появява се план те сами да прогласят Съединението. Ала решават да се консултират първо с руското консулство в Пловдив където на делегацията в състав Иван Ст. Гешов, Иван Вазов и Георги Тилев, временно управлявашият Игелстрьом (който замества отсъстващия Сорокин) заявява че Русия осъжда агитацията за Съединението. Той предупреждава, че всяко действие срещу Берлинския договор би било катастрофално. След това Гешов изпраща в качеството си на председател на Централното бюро на Народната партия в Източна Румелия шифрована телеграма до бюрата по места: „Знаете, че частни незначителни смущения се случиха в Чирпан и Голямо Конаре, произведени по партизански и долни мотиви. Средствата и следствията на туй движение не могат да не бъдат много вредни и опасни за народните интереси. Управляващият (става дума за упраlляващ руското консулство, но както се казва в подfбни случаи - грешката е вярна. Бел. моя С.Д.) Игелстром замина за Конаре, за да убеди населението, че всяко движение в настоящото време би било безполезно. Съдействувайте за съхранение на порядъка и тишината. Гешов.“ Самите управляващи в Румелия също подозират, че случващото се от месеци не става без далечния пръст на двореца в София. На 9 септември сам съединистът Мутовски от Нова Загора се оплаква на З. Стоянов, че кметството не позволява по заповед на самия Ив. Ст. Гешов новата власт да издигне знамена и портрета на българския княз Александър I, тъй като делото от 6 септември е на „зломислени хора“.
„Задкулисието“ срещу Съединението
На 7 септември 1885 г. князът пристига от Варна в Търново. На 8 септември, заедно с шуменския кавалерийски полк, в нарушение на обещанието дадено на Гирс в края на август, Александър I се съгласява да тръгне за Пловдив. Придружават го премиера П. Каравелов и председателя на Народното събрание Ст. Стамболов. Междувременно издава официално „Манифест към българския народ.“ На 9 септември влиза в досегашната румелийска столица и поема отговорността за Съединението.
Още на 6 септември князът изпраща лично послание и моли руския император за подкрепа на българското дело. На 9 септември обаче, в София е получена телеграма с подписа на управляващия Азиатския департамент в Петербург А. Влангали. Тя е съставена по лични инструкции на Александър III и министър Н. Гирс. И двамата са в момента в Дания. На военният министър в София М. Кантакузин се нарежда да напусне поста си, а на руските офицери по никакъв начин да не се ангажират в румелийските работи. По-късно пристига и нареждане те да напуснат страната. Руският цар изобщо не отговаря на телеграмата изпратена му от Батенберг.
С указ от 22 октомври 1885 г. княз Александър е отчислен от почетния състав на руската армия, като му се отнема званието генерал. На практика действието представлява морална детронация на Батенберг. Русия се надява силно българско поражение в предстоящата война със Сърбия да доведе до пълното дискредитиране на княза и Каравелов. Ала българската победа във войната още повече раздразва „Задкулисието“. Затова допринасят нарасналата популярност на княза, както и появилите се вече първи и невиждани досега в България критики в печата за поведението на Русия след Съединението и особено по време на войната.
Опитите за умилостивяване на „Задкулисието“ след Съединението обаче не секват, както преди, така и след Сръбско-българската война. На 11 септември 1885 г. по предложение на Ст. Стамболов Четвъртото обикновено народно събрание изпраща телеграма до Александър III да остави руските офицери в България и да покровителства Съединението. След благополучния изхода на войната със Сърбия, по съвета на руския военен аташе във Виена барон Каулбарс, на 10 декември 1885 г. княз Александър издава заповед до българската армия. С нея той изказва благодарност на Александър III и руските офицери за подготовката на българската войска спечелила във войната. Последвалата лична молба на княза за среща с руския цар също не дава резултат. България настоява в Букурещ мирния договор със Сърбия да се подпише именно на 19 февруари (деня на Александър II и на подписването през 1878 г. на предварителния Санстефански договор), което да бъде и жест към Русия. Когато през май 1886 г. е разкрит заговора срещу княза на руския кап. Набоков, П. Каравелов предава задържания на руското консулство. Сесията на допълненото Четвърто обикновено народно събрание през юни 1886 г. изпраща отново телеграма до Александър III. Още в Тронното слово на княза е поставен изричен текст за нуждата от сближение на България с Русия. П. Каравелов и Ст. Стамболов изразяват надежда в края на юли 1886 г. пред управляващият руското дипломатическо агентство в София Богданов, че са готови те да се изтеглят от властта, но не искат да жертват княза.
Всъщност, самото свикване на Четвъртото обикновено народно събрание в София през юни и юли 1886 г. се смята от великите сили като нарушение на Топханенския акт, с който е узаконено Съединението. Русия отзовава всички свои консули от България като оставя само секретарите, а Сърбия заплашва с нова война. Малко е обръщано внимание обаче (може би с изключение на покойния историк Горан Тодоров) на един друг факт. Това е първият български парламент, който нарушава дневния ред наложен му от „Задкулсието“. Закритата на 11 юли 1886 г. сесия на вече общото Четвърто обикновено народно събрание така и не взема договореното преди три години с генералите и „Задкулисието“ решение за свикване на ново ВНС за изменение на Търновската конституция. След съединисткия акт, който нарушава обещанието за липса на българска външна политика, това е вече окончателно взривяване на плана на „Задкулисието“ от септември 1883 г. и следващите месеци. Нещо повече. На 7 юли 1886 г. по предложение на депутата либерал Илия Вълчев се констатира от Четвъртото ОНС, че „при издаванието закона от 5 дек. 1883 г. за изменение на конституцията, не са опазени всичките условия и форми предвидени от самата Конституция.“ Категорично звучи и чл. 2. „Горният закон се унищожава.“ За втори път след 6 септември, в прозаично парламентарно заседание, волята на „Задкулисието“ е отхвърлена окончателно. Затова и неслучайно само след малко повече от месец героят на Съединението и Сръбско-българската война вече няма да се намира на българския престол.
Възможно е в действията на княза още от 1883 г. да търси затвърждаване на българския суверенитет пред Петербург да се видят мотиви свързани с неговото лично его и самолюбие. Но те са неща, които в тези години все още липсват в твърде голяма степен на българското обществено мнение и политическа класа. Неслучайно още в биографията на Васил Левски З. Стоянов говори за липса на „национален егоизъм“. Ето защо в този контекст той противопоставя Левски на цялата политическа класа. Ето защо единствено в европейски образовани консерватори като Алеко Богориди, Гр. Начович, К. Стоилов, Д. Греков, Г. Вълкович, може да се види в началото подобна нагласа, достойнство и достолепие, които поне до 1883-1884 г, та в голяма степен и до август-септември 1886 г. българската политическа класа все още не притежава. Съединението и отмяната на закона от 5 декември 1883 г. са победата на България над „Задкулисието“.
Цената за тази победата не е малка - войната със Сърбия, детронацията на Батенберг, хулите по З. Стоянов, скъсването на дипломатическите отношения с Русия, нуждата от сурова разправа на Стамболов с политическите му противници, убийствата на Христо Белчев и д-р Георги Вълкович, а в крайна сметка и убийството на самия Стамболов. Но за разлика от времето до 6 септември 1885 г. критичният Константин Иречек може вече да каже на приятеля си Гр. Начович: „Вече никой не може да упреква българите, че нямали държавна идея, народно самосъзнание и че тяхната свобода е била само харизано нещо, което не знаели нито да оценят, нито да пазят.“
(Виж Първа част)