Александър Йорданов, специално за „Faktor.bg”
За трета поредна година на 9 май в редица български градове ще се проведе антибългарската обществена акция „Безсмъртният полк”. Тя копира и пренася у нас едноименната руска акция. Организира се от фондация „Безсмъртният полк” с участието на известни проруски и прокомунистически организации като Българският антифашистки съюз, Национално движение „Русофили", Федерацията за приятелство с народите на Русия и ОНД, Съюзът на ветераните от войните на България, Фондацията „Устойчиво развитие за България", Координационнният съвет на руските съотечественици в България, Федерация „Съюз на съотечествениците", Сдружение „Александър Невски", Съюзът на българските журналисти, Форум „България-Русия", Национално сдружение „Заедно с Русия", Движение „Че Гевара" - България.
Според основния организатор целта на акцията е да се съхрани „личната памет” за загиналите в т.нар. антифашистка съпротива и през Втората световна война. Участието в „Безсмъртния полк”, според Устава на едноименната фондация, „означава, че всеки българин, който помни и почита свой роднина – ветеран от Българската армия, партизанин, нелегален, боец от Съпротивата, политически концлагерист и затворник, участвал в Антифашистката съпротива и във Втората световна война, на 9 май всяка година ще излиза на улиците на своя град с техните фотографии, за да вземе участие в Парада на Безсмъртния полк”.
Паметта е нещо свято за всеки човек. Затова и спекулацията с нея е
морално престъпление
А акцията „Безсмъртният полк” със своята демонстративна показност е именно спекулация, подмяна на истината с лъжа.Тя цели да бъдат изпрани мръсни съвести и биографии на участници в терористични акции срещу нашата държава и народ. Защото такива са били „борбите” на т.нар. „партизани” и техните „ятаци”, които комунистическата пропаганда настояваше да приемем за „борци срещу фашизма”. Такива са били и уличните терористи „черните ангели”, атентаторите на храма „Св.Неделя”, участниците в незаконната „военна организация” на комунистическата партия. Но тъй като историята ги опроверга и доказа, че в Царство България не е имало фашистка власт, не е имало фашистка партия на власт, то и лъжата за „антифашистката борба” не може да се ползва за легитимиране на антидържавни престъпни действия. Под фалшивия лозунг на „антифашистката борба” функционерите и съмишлениците на комунистическата партия целяха да ликвидират независимостта на българската държава. Платени с чужди пари, водени от чужда на българския народ идеология, те се опитаха да предадат България в ръцете на вражеската тоталитарна държава СССР. Стремяха се и успяха
да наложат антидемократичен тоталитарен диктаторски режим по съветски модел
Затова и цялата им дейност след 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. е обявена със закон за „престъпна”. А това автоматично прави и възпоминателната акция на наследниците на загиналите „антифашисти” част от престъплението. Защото в „Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен” приет от 38-то Народно събрание и обнародван в Държавен вестник на 5 май 2000 г. ясно е посочено, че комунистическият режим в България от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. е „престъпен”, а „Българската комунистическа партия е била престъпна организация”.
Днес българските граждани знаят, че победата във Втората световна война над нацистка Германия не донесе свобода на България и на българския народ. Краят на войната означаваше свобода и възможност за успешно демократично развитие единствено на държавите от Западна Европа, но не и на държавите, които бяха окупирани от съветската армия с помощта на сътрудниците на окупаторите – комунистическите партии. Днес своята антидържавна разрушителна дейност, която органично включва терора, българските комунисти се опитват да представят като „антифашистка борба”. Но няма как противниците на демокрацията да минат за антифашисти. Борци срещу фашизма, както и борци срещу комунизма, могат да бъдат само демократите. Няма как установената от БКП еднопартийна диктатура, записана като чл.1 от Живковата конституция, да мине за „демокрация” и „борба срещу фашизма”. Защото тя самата е фашизъм, макар и червен.
Почитането на „шумкарите”, както народът ни нарича участниците в терористичните банди преди 9-ти септември 1944 г., е антибългарска и антидемократична проява. Това е опит да се подмени истината за новата българска история, да се даде отново власт на лъжата, така както това се правеше 45 години в периода 1944-1989 г. Сблъскваме се с един парадокс. Организаторите на акцията „Безсмъртният полк” настояват да се отдаде почит и спасят от забравата загиналите в „Съпротивата”. Но нали целта на тази „съпротива” е била установяването на това, което закона определя като „престъпен режим”? Как да отделим в съзнанието си гибелта им от целта им? Как да разделим загиналите от останалите живи терористи? Как бихме се чувствали днес,
ако наследниците на ислямските терористи организират свой „Безсмъртен полк”
Когато почитаме паметта на борците за национално освобождение, на героите от Априлското въстание, на опълченците на Шипка, ние скланяме глави пред българи, които са загинали за свободата и независимостта на България. За какво загиват т.нар. участници в „антифашистката съпротива” след като се борят за ликвидиране на свободата и независимостта на България? Защото в резултат на тази им „борба” България попадна в т.нар. „съветски лагер”. Оцелелите или помилвани от „монархо-фашистката” власт, терористи организират избиването в тъмните дни и нощи след 9-ти септември 1944 г. на десетки хиляди българи, ликвидират политическият, държавен, управленски, военен, духовен елит на държавата. Унищожават голяма част от културната интелигенция – учители, университетски преподаватели, инженери, писатели, журналисти. Те ликвидират дори символа на независима България – Търновската конституция. Покриват страната ни с концлагери, налагат жесток терор, смазват основните човешки права и свободи, правят опит да превърнат България в част от държавата окупатор – Съветският съюз.
Част от унищожените терористи преди 9-ти септември 1944 г. имат съветско гражданство и директно изпълняват заповеди на Кремъл. Влизането им в България става по същия незаконен начин, по който днес ислямски терористи се опитват да влязат в Европа. „Доставят” ги с подводници, прехвърлят ги с парашути. Целта им е да дестабилизират България, да парализират съпротивителните ѝ сили във време на световна война, за да я поднесат на „тепсия” на окупаторите. Факт е, че властта не се е церемонила много с тях. Но нима не би постъпила така всяка държава, ако е заплашена нейната вътрешна сигурност и стабилност? Та нима не беше вчера, когато заради една шепа сирийски бежанци оревахме орталъка, а какво ли би станало, ако бяха нахлули въоръжени ислямски терористи. А точно такова нахлуване се случва през 40-те години в България. С тази разлика, че терористите са съветски. Помагат им българи. Днес е модерно да ги наричаме „превозвачи”. Но нима „превозвачите” ще ги честваме някой ден като „безсмъртен полк”? И техните потрети ще разнасяме из България?
Когато страната ни е окупирана през есента на 1944 г. българската армия е принудена от окупаторите да участва в заключителната фаза на Втората световна война. България, която през цялата световна война поддържа нормални дипломатически отношения със СССР и логично не изпраща нито един войник на Източния фронт, сега е принудена да се подчини на съветското военно командване, за да води една несвоя война. Защото не България, а Германия и СССР са подпалвачите на Втората световна война. Договореното между тях през август 1939 г. „разпределение” на Европа (Пакт „Рибентроп-Молотов”) донася огромна трагедия на всички европейски народи. По-късно тези „съюзници-разбойници” застават един срещу друг – типична „мутренска” история, характерна за тоталитарните диктаторски режими. В ужаса на световната война Н.В. Цар Борис III и българските държавници през този период успяват да постигнат най-важното – да запазят живота на българските граждани, да съхранят независимостта на България, да спасят от лагерите на смъртта всички български граждани от еврейски произход. Това е национален подвиг. Това е истинското безсмъртно дело.
Руснаците със сигурност имат право да наричат своята война срещу бившите си нацистки приятели „отечествена война”. Но участието на българската армия в състава на Трети украински фронт на съветската армия в периода от есента на 1944 до май 1945 г. не е „отечествена война”.
„Отечествена война” ние можем да наречем единствено и само горянското движение,
истинска народна война срещу комунистическия режим. Всеки народ има своята „отечествена война”, когато се налага да брани своята родина от чужд нашественик. За народите на Източна Европа – от балтийските страни до Прага и Варшава, „отечествена” е войната срещу съветската агресия, срещу установените след „победата” комунистически режими. За България чужд нашественик е Съветският съюз, който изчезна от картата на света. Десетки хиляди млади българи загиват безмислено в края на Втората световна война изпратени на смърт от съветските окупатори. А тези, които се завръщат от фронта попадат в една непозната им вече страна. Защото през нея е приминала вълната на червения терор, свършил е своята мръсна работа незаконният „народен съд”, предстои пълният разгром на демократичната опозиция, избити са българските генерали и офицери – герои от войните на България за национално обединение. Окупаторите и техните слуги – българските комунисти, чрез масови репресии са посяли ужаса на страха. България е унижена и поставена на колене. Започва реализацията на безумния проект наречен „строителство на комунизма” довел до поредица от национални катастрофи.
България може и трябва да се поклони само и единствено пред своите български герои – борци за национално освобождение, герои от съпротивата срещу комунистическата власт, срещу съветската окупация. Само в тази съпротива има национално достойнство и чест. Защото тя е демократична, родолюбива, безкористна. Превръщането на една кремълска инициатива, родена в период, когато Русия осъществява поредната си агресия срещу съседна държава – Украйна, в българска „акция” е нагла провакация срещу демократична и европейска България. Това е гавра с националната ни памет.
Няма „безсмъртие” за терористи
Няма и не може да има прошка за греховете и престъпленията им без да има покаяние на останалите живи техни следовници. Не е християнско, не е морално, от скръбта по загиналите терористи, да се прави политическа демонстрация. Споменът и паметта са дълбоко лично изживяване. Те не са афиши и лозунги, не са портрети за манифестация. В този смисъл акцията „Безсмъртния полк” е поредната хибридна акция срещу България, нов опит за разделение и конфронтация в българското общество, инструмент за подмяна на историческата ни памет, антиевропейски акт в Деня на Европа.