Владимир Михайлов, „ликвидатор” в Чернобил: Беше като на война, но никога няма да научим цялата истина за ядрената трагедия

Около 2 млн. души от СССР са участвали в разчистването на Чернобил, днес повечето са мъртви

Владимир Михайлов

Владимир Михайлов

Офицерите фалшифицираха реалните данни за облъчването на хората  

Накараха трима войника да забият червеното знаме на върха на взривената АЕЦ, а като награда получиха по бутилка „Пепси-кола”, разказва един от героите

"Чернобыл" стана най-гледаният филм в историята на НВО и изпревари по рейтинг дори "Игра на тронове", и без да се сравняват качествата и стойността на двата сериала, това означава изключително много. 

В Русия обаче, сериалът за трагичните събития от 1986 година предизвика полярни реакции: някои смятат, че филмът е абсолютно правдив, други - че е недостоверен, глупав и е груба антисъветска пропаганда...

За това, колко достоверно са пресъздадени събитията в Чернобил и колко по-страшна може да бъде реалността пред Радио "Свобода" разказва Владимир Михайлов, кавалер на Орден за мъжество, получен за участие в ликвидирането на последствията от аварията в Чернобил и председател на дружеството на така наречените "ликвидатори" - "Чернобил".

Той е изпратен в Чернобил през декември 1986-та, когато е на 33 години. Михайлов няма никакво отношение нито към енергетиката, нито към някакви спецподразделения. Като всички съветски граждани служи в армията, после завършва история. От време на време е викан запас и обучаван за химик. И през 86-та получава повиквателна.

"Не ни казваха къде ни пращат, правеха се само някакви полунамеци. Макар, че беше ясно, като цяло вече всички знаеха какво се е случило. Минах на комисия, казаха, че съм 100% годен, връчиха ми торба с консерви, билет и ми казаха: Утре заминаваш. Така попаднах в Чернобил с подразделенията на Сибирския полк за химическа защита. Ликвидацията на последствията от чернобилската авария продължава 4 години - от 1986 до 1990 година. От нашия регион, Красноярския за това време в Чернобил бяха изпратени 2 539 души, по-голямата част от тях през първите две години, които бяха най-тежките и опасните. Живи са едва  1 324 души, над половината са инвалиди. Средната възраст на починалите ликвидатори е 42 година.", разказва Михайлов.

Интервю на Юлия Старинова

- Владимир Алексеевич, какво мислите за филма "Чернобил", доколко е правдив?

- Филмът е правдив, за разлика от други филми за Съветите, за нас, "Червена жега", например, не може да го гледаш без да се разсмееш. Тук всичко е грамотно, без глупости, без преувеличения. Много грамотно са подходили към някои неща, които на пръв поглед са фон, но показват истинската реалност на живота ни, бита. Има, разбира се, и художествена измислица, например, епизодът, в който миньорите работят чисто голи, само с едни шапчици. Вярно, беше им горещо, събличаха се, но не чак толкова.

Но като цяло същността е схваната вярно, както трябва. Аз не знам как са преминавали заседанията на политбюро, но духът на времето е предаден съвършено правилно: именно така тогава са вземани решенията, именно така тогава са се измъквали от отговорност. И премълчаваха случилото се – страната научи какво се е станало едва през май...

- И жителите на Припят също не са разбрали веднага...

- Това е много силен момент във филма – когато показват как е евакуиран Припят. Всичко е било точно така. А е трябвало да се намерят стотици автобуси и тихо, без паника да бъдат извозени 50 хиляди души. 

При това в града никой не е знаел какво точно се е случило. 27 април, денят след аварията е бил неделя, хората се разхождали из парковете, майките извеждали бебетата си, децата си играели на улицата. Даже не са успели всички да информират, сработил принципа "една жена каза". Но все пак успели да съберат всички само за няколко часа и да ги изведат от града.

Дългата колона от автобуси стояла в края на града, край разрушената АЕЦ. И всичко това се е сипело върху автобусите...

Мнозина от евакуираните изгубват семействата и близките си. Хората били откарани на различни места, едни в едно село, други - в друго. Не са им казвали къде ги откарват. А по това време не само мобилна, по селата и обикновена телефонна връзка не е имало навсякъде или не е работила.

- Истина ли е показаното във филма, че в атомната централа не е имало мощни дозиметри? Как е възможно това?

- Да, факт е, че в Чернобилската АЕЦ не е имало мощни дозиметри. Имало е такива, които са мерели до мощност от 3,6 рентгена, това е максималното излъчване за обичайния фон на работеща АЕЦ. Естествено, те всички се развалили, просто никой не е допускал, че може да се случи подобно нещо. 
Във филма показват, че единственият мощен дозиметър е бил заключен в сейф, ключът от който  е скрит някъде - това е военен дозиметър ДП-5, той мери в много голям диапазон. Аз самият работех с такъв, докато бях в Чернобил, той има няколко скали – от 0 до 200 рентгена, след това от 200 до 500, после до 1000… Превключваш скалите и виждаш какво е нивото на радиацията. На Чернобилската АЕЦ такива дозиметри се появиха едва когато дойдоха пожарникарите. 

- Във филма генерал Пикалов монтира дозиметъра на камион, влиза в разрушения реактор и казва, че радиацията там е 15 000 рентгена… Колко показваха ДП-5 на територията в близост до АЕЦ?

- За Пикалов е вярно, така е било. А за територията... Работата е там, че всички тези заразени фрагменти бяха разпилени от взрива навсякъде. Там, където имаше късче, дори колкото грахово зърно – излъчването е силно. Като се отдалечиш на няколко метра и радиацията намалява. Но всичко се беше разхвърчало, да се открият тези късове, да предугадиш къде и колко ще се вдигне радиацията беше почти невъзможно. 

Помните ли епизода, в който един от мъжете случайно взе къс графит в ръка и дланта му моментално беше изгорена? А такива късове имаше навсякъде, огромно количество. Радиокативен прах покриваше всичко наоколо...

"Общо са "погребани" над 4000 кубически метра радиоактивни материали. В резултат на проведените мероприятия мощта на гама лъчението беше намалена 40–50 пъти и през втората половина на 1987 година падат до 180 мР/час" – информация от виртуалния музей на Чернобил.

- В сериала ликвидаторите на аварията са и кадрови военни, и бивши "яфганци" и съвсем млади войничета. Така ли беше? 

- Най-напред там беше хвърлена армията. От Красноярск, откъдето съм аз, на ликвидацията бяха изпратени 840 души, от тях 570 войници-наборници и "партизани" от запаса. "Партизаните" бяха предимно семейни хора, с деца (моята дъщеря тогава беше в първи клас). Много специалисти от секретните "атомни" градове Железногорск и Зеленогорск бяха изпратени в Чернобил. Само от малкия Железногорск в Чернобилската АЕЦ бяха изпратени 954 души.

- Къде живеехте тогава, каква задача ви беше поставена? 

- Сибирският полк за химическа защита беше в село Черьомошне, което се намираше в 30-километровата зона на "отчуждение". Задачата ни беше дезактивация на опасни обекти.

Академик Легасов във филма казва, че трябва да бъде снет заразеният слой на почвата, да се изсекат дърветата и всичко това да се закопае на дълбоко. Гората беше радиоактивна, след взрива вятърът беше отнесъл радиоактивното замърсяване точно в тази посока. И ние трябваше да правим това: изстъргвахме земята, изсичахме дърветата, след това ги нарязвахме. Изкопавахме "гробници" -дълбоки и дълги ровове, дъното се покриваше с полиетилен, с него покриваха и съдържанието. Всичко се засипваше със земя и на картите се отбелязваше, къде са тези "гробници". Колко време ще стоят тези могили – не знам…

- Какъв беше режимът на работа? 

- Ставахме в пет, в седем бяхме на място и се връщахме късно вечер. Съвещанията в щаба завършваха обикновено след полунощ. На следващия ден всичко започваше отначало. 

- Тоест, фактически сте работели денонощно? 

- Поне да работехме. Работеше се малко, след това цял ден чакаш да "отработят" останалите. Например, измерват радиацията на определено място и изчисляват, че можеш да се намираш там само 30 минути. Едната група отива да работи, цялата колона стои, хората чакат да им дойде реда. Не им се занимаваше да ни карат на малки групи: всички пристигат, всички заминават. На връщане минавахме през пунктове за санитарна обработка. Мерят колата, има радиация, пак я мият. Мият, мият, а всички чакат...

- Излиза, че хората са били изложени на облъчване дори тогава, когато това е можело да бъде избегнато?

- Аз тогава си мислех: Боже мой, какво ли е било по време на войната, щом в мирно време се отнасят към хората така безотговорно? Не знам, може дори да не се е налагало хората да бъдат толкова много или да не ходят на определени места. Но каквото е сторено - сторено е.

- А получавахте ли някакви лекарства? 

- Не, само това, което е във войнишкия комплект. Стараеха се да не допускат преоблъчване, защото офицерите се опасяваха, че може да не им платят или да се лишат от званията си. Пределна се смяташе дозата от 25 бара. Но непрекъснато намаляваха дозите в отчетите. 

- Тоест, фалшифицирали са реалните данни за облъчването на хората?  

- Всеки от нас имаше уред, който отчиташе натрупването на радиацията в организма му. Сутрин ни ги даваха, вечер ни ги взимаха. Специална секретна част сваляше показанията, изчисляваше кой колко бара е натрупал. И ако има надвишаване, преместват запетайката с една цифра – и готово, проблемът е решен. 

Или пък оставят един ден човекът да си отпочине и да не ходи на работа. Обаче когато сутрин трябва да изпратиш определен брой хора, а те не достигат, защото всички са вече "тежко ранени"? Няма къде да се денеш - отиваш. Тогава беше така. А и някак си не изглаждаше толкова страшно: радиацията не се усеща...

- Колко време бяхте там? 

- Четири месеца. Към четвъртия месец вече бях натрупал максималната доза, трябваше да ме изпратят в къщи, но нямаше с кого да ме сменят и не ме пуснаха. Но не само аз бях така. Освен това, ти си в униформа, подчиняваш се на заповедите. Беше като на война. 

– Как повлия тази работа на здравето Ви? 

- Радиацията е вътре в мен, в костите, в тъканите. Когато всички измрем, медиците ще анализират всичко, ще направят изводи. В някакъв смисъл сме опитни зайчета. А като цяло тези, които останаха живи и не са инвалиди, боледуват като останалите, само че по-често и по-тежко. Тогава специално избираха млади и здрави мъже – и аз бях такъв. А няколко години по-късно се започна - ту едно, ту друго. Да не говорим, че през 90-те нямаше и кой да те лекува и с какво да те лекува.

- Епизодът със забиването на знамето на покрива на реактора е акцент  във филма. Държавата погрижи ли се за ликвидаторите? 

- През 1991 година беше приет закон за социалната помощ на лицата пострадали при аварията на Чернобилската АЕЦ. Всички, и жители,  и ликвидатори, бяхме разделени на няколко категории, в зависимост от годината на участие в ликвидацията, поетата доза, инвалидност, от това, колко близо до централата си живял. Но през 90-те нямаше пари, които да се изплащат на хората. 

- Все пак знае ли се точно колко хора за загинали там?

- Не, няма точни данни. Цифрите са между 600 и 800 хиляди души - за бившия СССР. Неотдавна се опитаха да преброят ликвидаторите от Русия – излязоха около 200 хиляди. Но има и такава информация: в съветско време ни издаваха удостоверения за ликвидатори, твърди се, че са били около 2 милиона. От друга страна, познати украинци – а от там бяха мнозинството ликвидатори, разказваха, че за каса водка е било възможно да се купи такова удостоверение. Не знам дали някога ще научим точния брой... При това, част от архивите вече ги няма. Правили сме запитвания и ни отговориха, че хартията била заразена и затова се наложило да я унищожат. 

Така че, едва ли някога ще научим цялата истина за това.

Ето и спомените на академик Валерий Легасов, публикувани от  Радио „Свобода”:

"Започна доклада на министър Славски, Ефим Павлович. В скороговорка той каза, че в Чернобил нещо е станало, някаква авария, но тя няма да спре развитието на атомната енергетика в СССР. Последва традиционният доклад, който продължи два часа".

***

"Аз разбирах, че градът се евакуира завинаги. Но нямах сили да го кажа на хората. Защото ако им кажеш, те ще започнат да събират повече неща, да се бавят, а нямаше такова време, радиационната активност се увеличаваше по експонента. За това посъветвах, и Щербина се съгласи с мен, да обявим, че засега не можем да кажем колко точно ще продължи евакуацията. Но тя беше извършена достатъчно акуратно, бързо и точно, макар, че се провеждаше в необичайни условия".

***

"През есента на 1987 година в зоната на ликвидацията се случва събитие, за което е невъзможно да бъде намерено обяснение, едно от най-идиотските решения на "началството". Трима от ликвидаторите са заставени да се изкачат на върха на вентилационната тръба на АЕЦ, излагайки се на радиацията от разрушения реактор, за да забият червено знаме на покрива му. Говори се, че като награда те получили по бутилка пепси-кола и един почивен ден".

Превод:Faktor.bg