Битовото християнство изземва територията на духовната просвета, разпространявана от Светите братя, казва пред Faktor.bg известната писателка
Интервю на Светослав Пинтев
- Г-жо Димова, с какво чувство посрещате 24 май тази година?
- Като всеки българин – посрещам го с вълнение, с радост, с трепет, с благодарност. Свиден ми е химнът „Върви народе възродени“, вълнувам се, когато виждам хиляди хора да поднасят цветя пред паметника на светите братя, той се отрупва, буквално се отрупва с цветя. Само два пъти годишно българите ходят неорганизирано да изразят почитта си – пред паметника на Васил Левски в деня на неговото обесване и пред паметника на св. св. Кирил и Методий. Това е спонтанен, красив, гальовен жест на почит към тези велики личности и на принадлежност към високите ценности, които те са ни завещали.
- Не намалява ли с времето усещането за празник, за радост, има ли я у вас надеждата, че българската култура може да живее пълноценно, да кипи от енергия, а не да вегетира?
- Във въпроса ви се съдържат две крайности. Не можем да кажем, че културата ни вегетира, в никакъв случай. Напротив дори. Можем да кажем, че тя е доста жива, жилава, здрава. Огледайте се и вижте на колко много места всеки ден ви се иска да отидете – това са концерти, театри, фестивали, премиери на книги, човек дори не може да насмогне да проследи всичко, което би искал. Културата води съвсем здравословен живот, проблемът според мен е, че в тази избуялост се заличи границата между доброто и не дотам качественото, че изчезна разделителната линия между стойностното и пошлостта. Масовият вкус стана неизкоренимият диктатор. Всеки може да напише и да издаде роман, всеки може да напише и да постави собствената си пиеса някъде, всеки може да си направи група и да изнесе концерт. Да се занимаваш с изкуство, да издадеш роман, например, или сборник с разкази стана нещо като луксозен аксесоар, който е добре да имаш край себе си, допринася за добрия ти имидж, модно е. В театрите положението не е по-различно. За да имат публика, много от представленията са нещо като продължение на риалити форматите. Наместо творците да налагат своята мяра и своя мащаб, да учат хората на по-високи критерии, да възпитават, да налагат стойности, много от тях днес са поддават най-общо на масовия вкус. В това се състои опасността, заплахата – в подмяната на действителните стойности с фалшиви и принизени. Но това е всеобща тенденция не само за българското общество, а и в световен мащаб. Светът върви по повърхността, по лековатостта, по външната ефектност, по комерсиалните измерения.
- Казвате в един свой текст за Св. св. Кирил и Методий: „Като контраст на духовната слава и красота в съзнанието ми се появяват други образи – на духовно падение и помрачение.“ Не надделяха ли тези образи в нашето битие, не добиха ли плът и кръв, не нахлуха ли окончателно в Светая светих?
- Вижте, един от най-големите празници в християнството – Богоявление – е фокусиран до леденото хоро, в което пламенната българска натура излива своята мъжественост и борбеност. През февруари гоним злото с всевъзможни кукери, звънци, чанове, рога, какви ли не от грозни по-грозни и отблъскващи маски и паради. След това сме залети почти цял месец от мартеници, вече китайско производство, овързани и оплетени сме с червени и бели конци. По Великден боядисваме шарени яйца, месим козунаци и споделяме рецепти. Битовото християнство изземва територията на духовната просвета, разпространявана от Светите братя. По различни поводи си подаряваме „икони“, нарисувани върху камък, пън или керемида и върху всичко друго, което е хрумнало на творците им. Еклектичната псевдодуховност шества триумфално, диктува вкусове и печели пари.
- Към светли бъднини ли върви народът възродени наистина или го тикат към Евразия, към кошмара на проекта „Белене“, Бог знае къде? Има едно усещане на тревожност в обществото, направо на страх от бъднините?
- Заливат ни с фалшиви новини и много хора не ги разпознават. Най-циничното е като ни убеждават, че нямало опасност от строежа на атомна централа в сеизмичния район на Белене. Белене се превърна в едно корупционно блато. Премълчава се, че докато бъде построена централата, атомната енергия вече ще бъде неефективна, защото на преден план излизат по-модерни, по-безопасни, по-изгодни енергоизточници. Атомните централи просто остават в миналото, а ние тепърва искаме да строим такава. Явно целта не е евтина и безопасна енергия, а енергийна зависимост и корупционна печалба.
- Какво мислите, че са си говорили Румен Радев и Владимир Путин по повод на 24 май? Какъв диалог между двамата би могъл да съчини един драматург, чисто теоретично?
- Прочетох някъде, че руските телевизии почти не са отразили посещението на българския президент. Не зная дали са си говорили за 24 май. Съмнявам се. Тези теми са за пред медиите. Ако трябва да се съчини диалог между двамата на тази тема, той не може да бъде сериозен, стилът трябва да бъде или комедия, или гротеска, или абсурдизъм – нещо в стила на наставническото говорене на руския патриарх пред нашия президент. Слава Богу, в руската култура съществуват истински учени, като академик Лихачов, които изследват старобългарската литература без клишета, без идеология и без пропаганда.
- Развихря се някаква вакханалия на путинизма у нас, как си го обяснявате?
- Обяснението е двояко – в контекста на острия геополитически сблъсък и в контекста на динамично променящия се свят, от една страна и от друга страна на създадените от десетилетия позиции на Русия в България. Тези позиции са политически, икономически, религиозни, културни. Няма как да не си спомним думите на старозагорския митрополит Методий Кусев, истински български патриот от Възрожденската епоха – „Русофилството в България е достигнало до идиотство“. Тази тъжна констатация той е написал още през 1914 година в статията си „Погромът на България. Виновникът“. За съжаление ние не се научихме на истинско българско родолюбие, все водим битки между някакво “филство“ и някакво „фобство“. Като го избират с такова мнозинство, нека Путин да си води своята политика. Но ние сме длъжни да разбираме и отстояваме нашите български принципи и интереси.
- Не е ли време писателите и другите хора на духа да поведат един поход за името на 24 май, да отстоят мястото му като ден на българската писменост, а не на имагинерната славянска, да обяснят например, че т.нар.църковннославянски език е старобългарски?
- Църковнославянският език не е чист старобългарски, а е руска редакция на старобългарския език. Старобългарският език се е развивал по нашите земи през вековете, но за жалост без държавност и почти без книжовност. Ние сме дали писменост и култура на младата руска държава, после от Русия у нас идват книги. Славянската идея пропагандна, тя е издигната като политически инструмент за влияние. Славянските езици са сродни, защото писмеността и културата имат общ извор от Солунските братя.
- Как изглежда във вашите очи драмата на Църквата ни? Светият синод отказа да изпрати архиереи за честванията в Македония за 1000-годишнината от създаването на Охридската архиепископия, мнозина го определиха като предателство? Или е извънредно хитър ход?
- Смятам, че нещата са доста по-сложни, отколкото изглеждат на някои и не бива да бъдат коментирани прибързано и едностранчиво. Политическата интерпретация е едностранчива. Църквата не е политически инструмент, тя има и канони, които не може да бъдат пренебрегвани. Не бива да приемаме и обръщението на македонските владици като чиста монета. Не адмирирам решението на нашия синод, но и към резкия поврат на македонската църква се отнасям с големи резерви.
- Какво ново да очакваме от вас?
- До няколко дни ще излезе новата ми книга, нарича се „Зове овцете си по име“. Това е евангелски цитат. Есетата в нея са само на християнска тема. Премиерата й ще бъде в рамките на фестивала ВарнаЛит, който започва на 29 май. Работя и върху нов роман.