Използват годишнината от освобождението на България за много нечистоплътна пропаганда, има елементи на хибридна война
Гръцката неотстъпчивост за Македония граничи с някаква шизофрения - Македония е била, е и ще бъде българска, казва пред Faktor.bg известният историк и родолюбец
Интервю на Мая Георгиева
- Проф. Павлов, след 29 години комунизмът най-после влиза в учебниците по история, защо обаче срещна такава съпротива от страна на БСП, която обяви едва ли не въоръжена борба?
- Поведението на БСП издава гузна съвест и анахронично мислене. Самата позиция – нашите жертви, вашите жертви – е дълбоко неморална и не може да доведе до никакво помирение, към никакви градивни теми за разговор. Очевидно е, че комунизмът е едно ужасно престъпление. Жалко е, че почти 30 години след края на този период – надяваме се поне, че той е приключил, защото отделни негови метастази ги виждаме и до днес – трябва да се обсъжда изобщо неговото значение в българската история и да се смесва с битови истории, с цената на билетчето, които нямат никаква връзка с реалния прочит на епохата. Този период, макар да присъства и в сегашните български учебници, това е недостатъчно. Има нещо парадоксално и не много редно в това, че дори в кандидат-студентските справочници модерната епоха, особено тази след Втората световна война, или присъства бегло, или изобщо се игнорира в изпитните теми. Още повече, че многократно беше подчертано от колеги, че в абсолютно всички бивши комунистически страни, в това число и в съседна Румъния този период се изучава много подробно, публикуват се документи. Тук става дума и за самата наука – модерната история има нужда от много по-сериозно отношение. Има много колеги, които изучават периода след 9 септември 1944 г., имат своите публикации, имат своите постижения, но така или иначе периодът след Втората световна война в българската история остава в периферията, а това е абсолютно нелогично, тъй като ние на практика сме продукт на същата тази епоха. И до голяма степен много от явленията в днешния ден са моделирани още в епохата на комунизма.
- Кои са най-големите митове и фалшификации в най-новата ни история, от които БСП толкова се страхуват?
- Освен че се страхува, БСП го прави и по рефлекс, тъй като 30 години представителите на БСП от най-различни поколения, включително и хора, които нямат никаква генетична връзка с така наречените партизани и активни борци, също го правят от някаква криворазбрана лоялност. Но е нелогично и ненормално тяхното отношение към периода. Ако сте забелязали самите оратори от БСП нямат аргументи и затова изведнъж се сещат за ястребинчетата и други инциденти, които никой не отрича, започват да спорят имало ли е фашизъм, нямало ли е фашизъм. Това, което има характер на митове е антифашистката съпротива, в което те толкова много са се вкопчили. Първо, в България никога не е имало фашизъм, не само като теоретична постановка, но ги е нямало белезите на този тип общества. Да, тоталитарно управление е имало и то има достатъчно негативи, които никой не отричаме. Второ, крайно време е да се отговори на въпроса, когато БКП обявява война на собствената си държава на 22 юни 1941, не я ли прави това марионетка на друга държава, с която даже България е била в дипломатически отношения и никога не й е обявявала война. Знаем, че на 5 септември 1944 г. СССР обявява война на България и съветската армия нахлува в страната, като по тази причина България беше окупирана. Да обявиш за каузата на друга страна въоръжена съпротива в собствената си държава – това наистина може да бъде определено като тероризъм. Разбира се имало е елементи на патриотизъм, това никой не го отрича. Тогава лявата идеология е популярна в целия свят, но същевременно се прикриват някои истини за така наречената съпротива. Защо никой не говори кой уби Методи Шатаров, за вътрешните вражди и сляпото изпълнения на заповедите на Москва, а и не само на Москва? Така че всички тези аргументи за някаква въоръжена съпротива са несъстоятелни, защото е нямала никаква популярност сред населението, да не говорим колко малко са били така наречените партизани.
Друг мит е народният съд. Той е не само аморален, но и абсолютно незаконен. Формулата за народен съд е възприета от страните от победената коалиция, в която по неволя сме били и ние – така наречената Ос, но той е наказвал за военни престъпления. България реално погледнато не участва във войната. Тя администрира територии, които са нейни исторически – каквито са Македония и Беломорието, където обаче особено силна въоръжена съпротива също няма. Но затова пък се стига до чудовищни издевателства у нас – става дума за съдене на адвокати, на прокурори, на съдии, което е нон сенс от всякъде. Да не говорим за масовостта на тези убийства и тежестта на присъдите, които са извън всякакъв коментар. Има не малко хора, избити без съд и присъда. Още веднага след 9 септември са ликвидирани командващите на петте български армии, началниците на разузнаването. Това е един планиран погром на структурите на държавата, за да няма новата власт абсолютно никаква конкуренция и то разбира се под егидата на съветската армия.
Примерно, не се говори и за съветска окупация – аз не чух от БСП да е употребила това понятие, или ако го е направила – това е било някъде в миманса. Но с идването на БКП на власт и на ОФ-правителството, в което доминира БКП, на практика превръща червената армия в една окупационна армия. Тази окупация днешните леви мислители избягват изобщо да споменават.
Темата за горяните е също много неудобна, първо, защото горяните са в пъти по-масово движение, то също има своите народни и дори някои леви проекции, защото това са хора, които са лишени от земя. Това е едно явление, което има своите съответни социално-икономически причини, което беше крито, премълчавано, омаловажавано, да не говорим за какъв грозен период става дума. Аз познавам бившия вицепрезидент Тодор Кавалджиев, който цялата си младост – цели 9 години, е прекарал в затвора, защото е бил младежки лидер на ЗМС. Да не говорим колко много други такива случаи има, репресиите са били жестоки. И най-накрая те се изразяват и върху собствените членове на БКП. Така че самата природа на тоталитарния комунистически режим е насилническа и това никой не може да го прикрива зад някакви легенди за евтиния, за безплатни блага. Затова БСП панически бягат от разговора – какво се случва след 9 септември 1944 година. За съжаление и някои наследници на други партии – например на БСЗН, също не обичат този разговор, независимо от това, че и те дават жертви, като Никола Петков. Но този период е изчистен в историографията, той е добре проучен и е крайно време да не се спекулира с него.
- Социалистите атакува просветния министър, че в новите програми този период ще бъде изучаван едностранно и необективно, ще бъдат пренебрегнати „достиженията“ на тоталитарния режим, като постигнатото икономическото развитие, индустриализацията на страната…
- Индустриализацията на страна или икономическия напредък – ами това са неща, които се дължат на самото развитие. Ако властта в България не беше на БКП, нима нямаше да има асфалт, ток и т.н. да не говорим, че всички тези неща, макар и в по-малки мащаби, ги има и преди 9 септември. Това беше най-грозната пропаганда на БСП по време на първите избори – едва ли тъй наречения социализъм или комунизъм се отъждествяваше с така наречената индустриализация, с напредък – това са дълбоко погрешни и примитивни послания, и хората, които ги правят, много добре знаят това. Да вземем и АЕЦ „Козлодуй“, и индустриалната база, която беше разсипана след 10-ти ноември 1989 и то не без участието на БСП, на хора от този бивш режим. Тя беше създадена с усилията на целия български народ, за сметка на нереципрочните доходи на населението, на социалното инженерство. Постиженията, които ги има от времето на комунизма, икономическото развитие на страната не трябва да бъдат отричани. Но да не би всичко това да се дължи на БКП? Не, то се дължи на техническата интелигенция, на управленческите кадри. Нека да припомним, че дори самите ръководства на БКП, включително и Живков не поставяха на важни постове хора, които бяха партийни секретари. Но тази партийна паразитна камарила можеше да решава съдбата на всеки от прагматиците, даже и на тези в собствената им партия. Това са все неща, които днес се прикриват, премълчават, манипулират. Освен това нека да не забравяме, че съпоставките между двете Германии, между двете Кореи, а и между нас и други страни, показваха обречеността на този социалистически модел. Самият Живков каза накрая, че социализмът е едно недоносче. А някои позитивни явления в късния тоталитарен комунистически период реално се дължаха на отрицанието на самия модел.
- Новите учебни програми са факт, но възниква големият проблем – кой ще пише новите учебници и как този период ще бъде преподаван, след като знаем, че една част от академичните преподавателите са откровени русофили и все още свързани с БСП?
- Аз не мисля, че има проблем. Има достатъчно колеги с необходимата квалификация и с достатъчно публикации, които не могат да бъдат подозирани за връзки с БКП/БСП. Разбира се има и такива, които са свързани с БСП, но те далеч не са толкова много. Същото бих казал и за учителското съсловие. Има държавни образователни изисквания и програми, които трябва да бъдат изпълнени с адекватно съдържание. Не мисля, че ще бъде проблем, още повече, че знание за този период има и в сегашните учебници, макар че някак си се загърбва. Нещата се развиват, по-младите учители имат различно виждане за този период. Но както вече казах и в самата наука трябва да има повече проучвания на тоталитарния период. Той вече не е толкова близък, както се оправдавахме досега. Като цяло отношението към епохата на комунизма трябва да бъде променено. Например, имена като Антон Югов, Георги Чанков, дори ако щете Вълко Червенков може би ще будят недоумение. Но тук става дума за фигури, които са решавали съдби, тези хора трябва да се помнят. Но досега аз не виждам да има биографии на такива личности. И защо пролевичарски настроените историци дори не пишат такива биографии? Защото знаят, че няма как да избягат от истината за тях. В това отношение ние дори сме по-назад от Русия, където се появиха критични биографии и на Сталин, и на Жуков. От друга страна – чуваме само голи декларации колко хубаво било времето на комунизма, което не е вярно, и едва ли не будят някаква розова носталгия по това време.
- Русофили и среди от БСП са направили предложение да бъде издигнат паметник на граф Игнатиев в София по повод годишнината от Руско-Турската война, това не е ли провокация към България?
- Със сигурност това е провокация, каквато е и идеята да се издига паметник на император Александър Втори в Свищов. Периодично има такива идеи, както и този вой, който се надига, когато става дума за паметника на Альоша в Пловдив и този на Съветската армия в София. Граф Игнатиев е личност, която е оценявана не веднъж, достатъчно подробно е изследвана от историографията. Това е човек, който прокарва у нас интересите на Руската империя, в това не трябва да има никакво съмнение. Той естествено има и своите жестове към българите, има и своите вини към България. Мисля, че паметниците на Руско-турската война са достатъчно много. Най-знаковият паметник е този на Цар Освободител в центъра на София, издигнат от признателна България. Той отразява отношението на българите от онова време към случилото се. Но се питам, с какво един паметник на граф Игнатиев ще подсили или изобщо ще има някакво значение за отношението ни към Русия. Аз лично не виждам смисъла от един подобен паметник. По-добре би било да се поддържат съществуващите паметници, защото някои от тях са в окаяно състояние. Бих обърнал внимание на нещо, което съм го показвал по телевизията преди години, а сега ситуацията не е по-добра, за да не кажа, че е по-лоша. През 1977-8 година, когато е 100 годишнината от освобождението на България от турско робство, се правят едни знаци от бетон, които маркират пътя на българското опълчение – те започват от Свищов, минават през Шипка, продължават към Стара Загора. Днес никой не отговаря за тях – нито музеите, нито Агенция пътна инфраструктура, нито местната власт. Може да видите до един от знаците на прохода Хаимбоаз пълни кофи за боклук, да се продават някакви неща наблизо, или натрупани дървата около тях. Има един такъв паметник на самия Предел, до който е някаква ужасна мръсотия. Не всички паметници около Плевен също са в добро състояние. Местните хора от плевенския музей, от Военно-историческия музей полагат някакви грижи, но това не стига. Затова всякакви такива идеи за издигане на нови паметници в чест на царска Русия са пълно безумие. В случая аз гледам на това предложение като на абсолютна пропаганда. Второ, аз не мисля, че в България трябва да съществуват изобщо Национално Движение Русофили, някакви русофилски организации, които се кичат с името на Васил Левски, което е абсолютно кощунство, както и да се веят руски знамена или флагове на Луганската или на Донецката републики. Ами ако някой развее хитлеристки знамена, на Ислямска държава или на други терористични организации – как ще реагираме? Това симптоматично е същото както да развяваш руски знамена, но това нещо на практика се премълчава, дори игнорира.
- Как ще коментирате идването на руския патриарх за 3-ти март у нас, не трябва ли да бъдат поканени и представители на други нации, участвали в освобождението – румънци, украинци, финландци…?
- Аз нямам информация и точна представа кой е поканен, но се надявам, че представители на такива големи държави като Украйна, Беларус, Полша, Финландия ще бъдат гости за този юбилей, тъй като тяхното участие е факт, би било кощунство да бъде отречено. В крайна сметка тази армия, която действа на Балканите, е формирана в южните военни области на тогавашната Османска империя и най-вече в територията на днешна Украйна. Лошото е в това, че руският патриарх ще присъства на 140-тата годишнина от Руско-Турската война като духовен водач, а Руската църква винаги е била патерица на руската държава и това нещо се приема за нещо нормално от БПЦ и други официални институции. Но ще видим. Посещението на патриарх Кирил обаче не може да бъде повод за някакви политически манифестации и ако това стане – ще дискредитира самите идеолози и организатори на подобни прояви. Ние в крайна сметка празнуваме на 3 март връщането на нашата древна държава на картата на света. И в това отношение не бива да забравяме собственото си участие и българската роля в освобождението, които са признавани и от ген. Гурко, и от главнокомандващия българската армия княз Николай Николаевич. Някак си ние в момента възпроизвеждаме едни анахронични модели от филма „Опълченците на Шипка“ от 50-те години. В това прозира вече напълно фарсова постановка за „двойния освободител“. Затова подобни прояви едва ли са организирани от едни наивни и вманиечени хора, те определено показват елементи на хибридна война. Грозно е в едно такова стойностно събитие, каквото е отбелязването на този юбилей, да се вкарват подобни неща. Очевидно нагласите в тези среди е да се опитват да използват годишнината от освобождението на България за много нечистоплътна пропаганда.
- Има ли опасност с честването на 140-годишнина от Руско-Турската война да бъде преповторен митът за Санстефанска България, да останем подвластни на манипулациите, налагани ни в продължение на десетилетия?
- Санстефанският мир е факт. Той съществува, той е подписан от двете воюващи държави. Затова не съм съгласен с тези колеги, които напълно отричат съществуването и съдържанието на документа, доколкото той покрива едни що-годе цялостни граници на българската нация. Макар че не бива да забравяме, че руската империя с лека ръка раздава български земи на Сърбия, дава Северна Добруджа на Румъния още след Санстефанския договор, не само след Берлинския договор. Но в крайна сметка този национален идеал за целокупна България съвпада най-вече с това, което българите изживяват в дните, когато Санстефанския договор е ръководното начало за българската държава. Тези надежди обаче са попарени както знаем през юни същата година с Берлинския конгрес и тъй наречен Берлински договор. Там вина има и самата Русия с нейните отстъпки – но това е много сложен исторически въпрос. Така или иначе Руско-Турската освободителна война е изключително важно събитие, то не може да бъде игнорирано. За мен 3-ти март е един достоен национален празник, който показва стремежа на поколения българи за обединена и суверенна България. Но той не може да бъде използван за пропаганда. Ами по подобен начин са постигнали своите национални цели и гърци, и сърби, и румънци. Но там не виждаме да се правят от този тип манифестации, които някой хора смятат, че имат място през 2018 година в България, макар в някои от нашите съседни държави и по-специално в Сърбия русофилските настроения да са много по-силни отколкото у нас.
- Как оценявате гръцката вълна от протести с лайт мотив, че Македония е гръцка, не е ли това проява на някакъв комплекс?
- Македония е била, е и ще бъде българска, аз мога така да отговоря на гърците и да развея не по-малко на брой знамена от тях. Гръцката неотстъпчивост от тази теза, че Македония е гръцка, граничи с някаква шизофрения. И виждаме, че тази психоза, това пренавиване на пружината, буди недоумение, донякъде несъгласие и неодобрение у много хора, като Янис Бутарис – кметът на Солун. Разбира се терминът „Македония“ е историко-географско понятие, което е известно още в античността. Върху него Гърция не може да претендира, че има някакви монополни права. Същата претенция можем да имаме и ние, с не по-малко основание, дори в някои отношения – и с по-голямо. Векове наред като се каже македонец, се е разбирало българин. Да не кажем, че в Средновековието Македония е Одринска Тракия, както Пловдив е Филипопол. Така както насажданият от режима на Груевски югокомунистически, сърбомански прочит е неверен, не по-малко провокационно и невярно е това, което налагат като разбиране гърците. От друга страна, не може някакви митинги, обществени прояви с участието и на Църквата, за съжаление, да определят името на друга държава, която все пак е позната на милиони хора именно като Македония. Да се казва Дардания, Пеония е абсолютно нелепо. Бих искал да попитам тогава как Гърция използва понятията Македония и Тракия, защото Пиринска Македония за нас си е Пиринска Македония. Чуват се гръцки гласове, че Тракия също е тяхна, защото според тях траките също са част от гръцката цивилизация – нещо, което не е вярно. Да не говорим, че Македонската антична държава е една тракийска държава, подобна на тази на одрисите и на гетите – това рано или късно цялата историческа наука ще го признае. Но очевидно е, че тези претенции – да се сложи монопол върху Македония и Александър Македонски, колкото са смехотворни от страна на Сърбия, са не по-малко неверни и от страна на Атина.
- Но част от гръцкото общество, видни интелектуалци и общественици, та дори църквата са категорични, че „Македония“ не може да присъства в новото име на държавата…
- А как да се казва Македония – Горна Волга, може би…Разбира се, че ще се казва Вардарска Македония или Северна Македония, няма как Македония да отпадне от името на държавата. Аз съм го казвал и друг път, полу-на шега, че за мен е най-добре да се казва Охридска България, но това няма как да стане и ще бъде вероятно изтълкувано погрешно. Макар че в Средновековието има Горната Земя – Търновска и Долната Земя – Охридска, това са двете части на България – така са посочени в българския превод на Манасиева хроника. Така че продължаващата мегаломанска политика от 19 век на Гърция звучи абсурдно в 2018 година.
- Трябва ли България да мълчи по отношение на провокациите от страна на Гърция, приемайки това като форма на дипломация?
- Тези провокации на гърците имат и антибългарски адрес. Ако се направи една блиц анкета, участниците сигурно ще знаят за какво говоря, тъй като това население, което те наричаха славяногласни или българогласни, е българско население. Разбира се скопската и югомакедонистката пропаганди пуснаха в Македония големи корени, но и до днес една част от хората, които живеят и в Лерин, и в Костур са си българи. И езикът, който говорят, е български, това се признава и от гръцка страна. Но България с право не реагира публично, макар че има реакция от страна на ВМРО, отделни хора пък и аз съм реагирал, че истерията от гръцка страна е неприемлива. Тя не може да бъде сочена за пример на поведение на България. Защото много често чувам – ето гърците какво правят, а ние нищо не правим. Нашият въпрос за уреждане с Македония е коренно различен – той е като за две части на един и същи народ. Затова нека да гледаме на Договора за приятелство между България и Македония като на един инструмент за поправяне на стореното в миналото. Затова апелирам този договор да бъде изпълнен със съдържание, а не да остане на хартия.