Авторът на първия лустрационен закон: Руската имперска политика е историческото проклятие на България

В първите години на демокрация страхът от комунизма висеше във въздуха

Георги Панев

Георги Панев

По-добре късно, отколкото никога, че тоталитаризмът влиза в учебниците по история

Винаги среди от десницата са се противопоставяли на текстове за лустрация и декомунизация, казва пред Faktor.bg Георги Панев, депутат в четири парламента от СДС и ОДС

Георги Панев е доцент и доктор на физическите науки по атомна  физика в СУ "Св. Кл. Охридски". Но през 1991 г. прекъсва научната и преподавателската си кариера, за да се включи по-активно в процесите на демократични промени.  Член е на Националното ръководство на СДС и зам.-председател на Радикалдемократическата партия. Народен представител e в ХХХVІ,  ХХХVІІ, ХХХVІІI и ХХХІХ Народно събрание. Бил е Председател на Комисията по образование в 38-то НС. Автор е на закона „Панев” и на закона, обявяващ комунистическия режим за престъпен .

Интервю на Даниел Александров

- Г-н Панев, вие се автор на първия лустрационен закон, но той бе отменен от 37-то Народно събрание, когато премиер бе лидерът на БСП Жан Виденов. Как би изглеждала днес България, ако законът „Панев” беше продължил да действа?

- Главната цел на закона беше да се пречупи дълбоко вкорененият за 45 години от комунистическия терор страх от репресии, стигащи до най-брутална разправа при всякаква, дори и вербална форма на несъгласие и неподчинение. Страхът просто висеше във въздуха. Смея да мисля, че законът, просъществувал дори и за кратко спомогна за неговото преодоляване. Ако не беше отменен, със сигурност щеше да поощри и ускори процесите на декомунизация на обществото, включително и появата на широко обхватен лустрационен закон за всички сфери на обществения живот. Щяхме да имаме една истинска европейска България. Дали, обаче, обществото ни беше готово за това е дискусионен въпрос с повишена трудност, на който сега не се наемам да отговоря.
Що се отнася до системата на образованието, тя по структура и методика на преподаване едва ли би се различавала съществено от тази в момента. Разликата би дошла от подбора и съдържанието на учебния материал по хуманитарните предмети. Например, влизането на периода на комунизма в учебните програми по история би трябвало вече да се е случило и то отдавна.

- След 28 години това вече е факт – престъпленията на комунизма влизат в учебниците по история, но много леви анализотори и политици казват, че днес никой не се интересува от този период?

- Комунизмът и породените от него режими, без съмнение, са престъпление от планетарен мащаб и едно от най-големите в историята на човечеството. Терорът в Съветския съюз, културната революция в Китай, безпрецедентният геноцид в Камбоджа, комунистическите режими в източноевропейските страни и особено в България, налудничавия режим в Северна Корея никога не бива да бъдат забравени, за да не се повторят. В този смисъл решението на образователното министерство да вкара този период от развитието на България в учебните програми по история оправдава клишето: по-добре късно, отколкото никога.

- Припомнете, как все пак се стигна до приемането на  закона „Панев”, какъв беше ефектът макар и от краткото му съществуване? 

- Още в началото на работата на 36-то Народно събрание (04.11.1991 - 17.10..1994) написах и внесох първия закон за лустрация в сферата на висшето образование и науката. Той беше подкрепен с подписите на цялата парламентарна група на СДС. Както и очаквах тогава законопроектът премина много трудно през комисиите, особено през правната. Беше ми оказан и директен натиск, като на заседанието на парламентарната група бях призован от влиятелен член на правителството да оттегля закона (правителсттвото с премиер Филип Димитров, б.р.). Но законът бе приет и след влизането му в сила бяха отстранени от ръководни постове в Софийския университет, висшите училища и научните институти около 2500 души, а на много други не им бе позволено да заемат такива постове. 
Също в 36-то Народно събрание внесох написания от мен „Закон за обявяване на незаконноста на комунистическия режим в България”. Поради падането на правителството на СДС той не стигна до обсъждане в пленарна зала. Но внесох отново този закон след 5 години в самото начало на 38-то Народно събрание (07.05.1997-19.04.2001), когато  ние от коалицията Ообединени демократични сили имахме  абсолютно мнозинство, а премиер бе Иван Костов.  За това бързо внасяне донякъде бях провокиран от внесеният от народен представител на ОДС закон, според който в името на националното помирение в цялата страна трябва да се издигнат съвместни паметници на жертвите на комунизма и фашизма. Но и за това мое действие ми беше оказан изключително силен и директен натиск, като в тежък разговор с влиятелно лице от ОДС бях призован да оттегля закона. Отказах.

- Какво се случи след това?

- Последваха три години настоятелни опити от моя страна законът да влезе в дневния ред на парламента. Съпротивата беше неявна, но много ефикасна, основана на формалната процедура за определяне на дневния ред на парламента. Твърдя, че беше организирана от лица с позиции в парламентарната група, доколкото законът беше подписан от много по-голямата част от депутатите на ОДС. В крайна сметка с оглед евентуалното приемане на България в Европейския съюз съпротивата се пропука и законът, след гласуване в парламентарната група, влезе в дневния ред на парламента. При обсъждането му в комисиите беше направена само една поправка - заглавието беше изменено от  "Закон за обявяване на незаконността на комунистическия режим в България" на "Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен". Предстоеше обаче една намеса, срещу която нищо не можах да направя. Беше ми заявено, че законът няма да влезе в пленарна зала, ако не оттегля чл.5, според който се сваляше давността върху тежките престъпления на комунистическия режим срещу личността.

- Защо обхватът на лустрацията беше ограничен, защо не бяха отворени навреме досиетата? 

- Ограниченият обхват на лустрацията, както и закъснялото отваряне на досиетата помогнаха преходът към нова, демократична и правова държава да бъде бавен, труден и донякъде непълноценен, и смея да твърдя все още незадоволително завършен. Ще откроя само няколко най-съществени фактора. 
Преди всичко почти всички нови или наследници на стари партии и движения, бяха контролирани, да не кажа създадени, от идеологическите центрове и тайните служби на БКП, ДС и КГБ, инфилтрирани с подходящите хора на подходящите постове. При това се прилагаше тактиката на ешелоните –  когато  едни внедрени хора се компрометираха, а в началото това се случваше често и те бяха много, се заместваха от други внедрени, разбира се по-малко на брой, но по-ефикасни. След което този процес продължаваше, за да останат единици с високи личностни качества и влияние, за да защищават интересите на БСП (БКП), но предимно на високите нива в структурата на държавата в т. ч. и на икономиката.
На второ място, не бива никога да забравяме, че жестоките репресивни методи на съветския комунистически режим бяха внесени и приложени в нашата страна едно към едно. При тези условия оцеляването на отделната личност се свеждаше до приемане или мълчаливо подчинение на наложените от власта норми. Това причини дълбоки поражения на имунната система на обществото и практически ликвидира всяка възможност за изграждане на гражданско общество. В крайна сметка това допринесе в не малка степен за забавянето и донякъде непълноценното извършване на прехода. 
И накрая - ролята на руската експанзионистична имперска политика, непроменена от времето на Петър I до днес. Тя се свеждаше до разширяване на територия и влияние на юг - към Близкия Изток, Балканите и специално България. Ето защо може да се каже (особено след поредицата руско-турски войни в т. ч. и т. нар. Освободителна), че руската имперска политика е историческото проклятие на България.

- Изключително актуален в обществото сега е дебатът за Истанбулската конвенция, каква трябва да е българската позиция?

- Смятам, че конвенцията трябва да бъде ратифицирана. Трудно би могъл да се посочи по-високохуманен акт от закрилата на жените и децата. Щом се отнася до текстовете, които търпят двусмислен прочит то, ако е необходимо, животът неминуемо ще внесе промени, когато му дойде времето.  Смущаваща е позицията на БПЦ, но тя не може да бъде друга освен такава, каквато е била винаги - консервативна, против споменатите текстове. Иначе в исторически план няма по-доказан закрилник на онеправданите и жертвите на насилие от църквата.

- Каква е вашата оценка за работата на кабинета и политиката на основната управляваща партия – ГЕРБ?

- Смятам, че политиката на управляващото мнозинство и в частност на ГЕРБ в основни линии е правилна и в интерес на стабилноста на страната. Не мисля, че в момента има алтернатива на това управление.

- Не може да не ви вълнува сривът на т.нар. "стара десница", с какво ГЕРБ се наложи и спечели тази политическа ниша?

- Още от самото начало на прехода пред десните и десноцентриски партии и най-вече пред СДС, стоеше историческата цел – да доведат страната до членство в НАТО и Европейския съюз. След като тази цел беше постигната липсата на този мощен обединителен фактор доведе до естествени процеси на разслоение и разграничаване, както в самите партии, така и между тях. Излязоха на преден план характерните за българския политически живот лидерски амбиции, личностни нападки и търкания, и зле прикрити материални интереси. Всичко това доведе до отлив на електорат и до незавидното положение на т. н. стара десница.
От друга страна, ставаше все по-осъзната необходимостта от стабилно и предвидимо управление, устойчив ръст на икономиката, достойно присъствие на страната в Европейския съюз и като цяло стабилност на държавата. Оказа се, че на тези предизвикателства най-адекватно отговори партията ГЕРБ. По същество тя е десноцентриска с изявен лидер министър-председателят Бойко Борисов, който с поведението, говоренето и присъствието си в публичното пространство внушава представата за стабилност. ГЕРБ спечели доверието на избирателите благодарение на ясното и прагматично говорене на нейните лидери и изпълнението според възможностите на предизборните й обещания.